ИСКРАТА НА КЪСИЯ РАЗКАЗ

РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ

Златимир КОЛАРОВ

Късият разказ е искра, примигване, проблясък. Просветва и угасва. Като случка, като герой, като идея. Трябва да го уловиш в момента. Иначе изчезва в небитието. Уловиш ли я, в следващия миг искрата се разгаря в огън – буен, стихиен, затихващ бавно. Въгле­ните на спомена продължават да парят душата с годи­ни. За разлика от романа, където нещата стават бавно, обмислят се дълго. Пишат се още по-дълго. Огънят при романа е като горски пожар – гори с дни. Трудно се гаси, където мине, остават въглени и пепел. И по­чернели дънери. Споменът от пожара тлее докрая на живота.

„Разказът е всеки миг край нас. Трябва само да имаш очи да го видиш, сърце да го почувстваш и душа да го разкажеш…“ – бях пи­сал преди време. Писате­лят трябва да е като ловец – да улови разказа по сянката, която се мярка между дърветата и изчезва. И да стреля мигновено. В противен случай искрата изгасва и раз­казът отлита в небето като птица, която никога не се завръща.

***

Добрият разказ не търпи опреде­ления и излишни думи. Майстор­ството е с две-три думи да нарисуваш картината, както художникът я рисува с две-три щрихи, с две-три мазки. Обратът и неочак­ваният край са венец за всеки разказ. Трябва да са много добре подплатени в сюжета, логично да са обосновани и емоционално изгра­дени, да не „висят“ като самоцелни и безсмислени при­турки – кръпки върху текста. Същността на разказа не е в това, което е написано, а в онова, което е почувствано – всичко, което е зад текста:  вълнение, чувство, съпричастност. Същността е в отзвука, в равносметката, в провокацията да се замислим и да потърсим пътя. Принципът важи за всяко едно изкуство.

Първото условие за успеха на един разказ е нахълт­ване, нахлуване, брутално навлизане в раз­каза с висока скорост, с първите още изречения. На тре­тото изречение читателят трябва да е въведен в темата, запознат с героите, времето и обстановката. Историята да върви от четвъртото изречение нататък!

Краткият динамичен увод „хваща“ читателя за гър­лото и го кара да чете до края. Ако, разбира се, авторът не изпусне ритъма и даде възможност на читателя да си поеме дъх. И, не дай, Боже, да се размисли! Това с мисле­нето трябва да се случи, след като стигне края на разказа или, дай, Боже, след като затвори последната страница на последния разказ и остави книгата в библиотека­та. През всичкото друго време читателят трябва да чув­ства и съпреживява, да се радва и гневи, да плаче и да се усмихва, но да няма време да се замисля, развълнуван от описанието, увлечен от сюжета. И, когато разказът свър­ши, да се запита: „Какво стана – как се случи всичко това? Каква бе тази магия?“ Въпроси, на които понякога и авторът не може да отговори, защото, докато е писал, се е реел между земята и небето, чувствал се е жичка, ниш­ка, проводник между Астрала и Земята, между Божестве­ното и живота с усещането, че друг е сътворил разказа, а той го е записал само…

***

Авторът трябва да претворява човека и света, а не да ги обяснява. Добрият автор редактира разказа, като реже с ножи­ца късове от текста и ги хвърля на земята, както крояч­ът крои сака от габардин. По-добрият автор реже само късчета по края и изскочили конци, защото е разкроил предварително правилно сакото. А най-добрият автор пише, без да се налага да реже и крои. Те са малко – най-добрите. Но за да станеш един от тях, трябва да чираку­ваш – да режеш, кроиш и да хвърляш скъпи пар­чета в коша, да работиш като калфа – да подкастряш стърчащите парчета и конци, а дали някога ще станеш майстор – „…това и Бог не знае“, както написах в една новела. Има автори, които не режат и кроят, те използват го­тови модели – изпитани, утвърдени, гарантиращи про­дажби и печалби. Те не създават модата, защото се зани­мават с конфекция, творбите им са за ширпотреба. А „висшата мода“? Тя е в ръцете на малцина, тя е вечна…

***

Разказът трябва да „разкрие“ живота в него­вата цялост в рамките на няколко страници. Въздишката, сълзата, тръпката, усмивката са смисълът на всеки разказ. Чувството трябва да е дълбоко втъкано в текста, да се усеща от първата буква до последна­та точка. Вълненията на героя да се усещат от читателя от действията и поведението му. Всяко изречение трябва да води нанякъде, да повлече след себе си след­ващото изречение. Да не се работи с картини, а с детайли от образи и картини. В детайла да се отразят цялата картина, образът и чувството. Думата да не спъва вълнението и смисъла. Героят да се вижда, да се чувства, а не „да се чете“!

***

Късият разказ изисква определен тип възприемане, мислене и претворяване на действителността – ед­новременно фрагментарно и глобално. Фрагментарно – като част от живота, къс, детайл; и глобално – като об­хват на човешката душа, на човешката природа. Трябва да не оставиш и една излишна дума – да „изпилиш“ текста до кост, да стигнеш до сърцето на разказа – там са героят, съдбата и сълзата в окото. И нищо друго!

Разказът трябва да тресне като мълния и да отзвучи, а ехото да се носи още дълго в душата. Човекът, вълнението и посланието са основата на всеки разказ. Без тях текстът е безсмислен. Посланието не трябва да се декларира в текста. Трябва да се усети, да се почувства, да се „измисли“ от читателя, да му се внуши, но не и да му се вмени!

И съвсем не накрая – творците неоткриват нови неща, не ги и преоткриват, всичко е познато и казано отдавна. Задачата им е да представят вечните, непреходни истини по нов начин за смисъла на живота, за борбата на злото и доброто, за омразата и любовта и всичко, що извира от душата на човека, всичко, що го въздига или принизява. Писателят трябва да ретранслира тези изконни, човешки истини на съвременника, да ги направи понятни и достъпни и да го провокира да се замисли, за да стане по-добър за себеси, за другите, за всички…

–––––––––––––––––

Августина

– Не си знам рождения ден, било е в началото на август. Затова съм  Августина. Намерили са ме при кофите за боклук. Била съм на няколко дни и са ме оставили в дома… – разказала на брат ми Августина. Била е на петнадесет години.

Ветеранът

С маскировъчна избеляла униформа, бели коси до раменете и сиви, безизразни очи, ветеранът седеше на пейката в парка до кошчето с боклук, отпиваше бира от пластмасова бутилка и хвърляше ядки на катеричките в краката си. На гърдите му тъмнееше ръждясал кръст за храброст.

– Какво мислиш за убитите по бойните полета? – седнах до него и посегнах към бутилката с бира.

– За мъртвите трагедията започва с мобилизацията и свършва на бойното поле – отговори той.

– А за живите? – отпих от бирата и му върнах бутилката.

– И за живите трагедията започва с мобилизацията, но продължава до края на живота –  отпи и допълни: – Войната превръща и мъртвите, и живите в животни.

– Какво разбра след толкова победи? – посочих кръста на гърдите му.

– Във войната няма победители, има само победени – отговори той.

– Как така? – продължих да питам.

– Убитият губи живота си на бойното поле, а оцелелият – душата си. Аз съм от оцелелите – избърса с длан устните си и хвърли бутилката в кошчето до себе си.

Леля Тонка

Свако Тодор се върна от затвора след двадесет години. С най-тежката присъда – по политически причини: царски офицер, авиатор, опитал се да избяга през границата с Гърция след 9-и 44-та. На пътя му застанало втрещено от страх войниче граничар. Трябвало да го застреля, за да премине, но като си помислил колко е млад, че животът му тепърва предстои, не го направил. И го хванали…

Леля Тонка отгледа децата си сама – братовчедките ми Златка и Стоянка (със Златка сме кръстени на баба ни Злата – майка на майка ѝ и майка на баща ми). Работеше като общ работник в изпарения, прах и дим във Винкис – малък цех за винена киселина в Река Девня. На смени, дневни и нощни. Почивните дни – както се случат. Отпуските – кратки и нарядко. Заплатата – най-ниската възможна. С мъж политически затворник не можеше да намери друга работа. Изхранваше се с реколтата от двора на баба – домати, краставици, чушки, боб, кайсии, сливи и круши за компот и мармалад, които вареше с дърва на огнището до обора, в който нямаше животни, само две-три кокошки за яйца. Друго животно – крава или овца трябва да се купи, докато е сукалче, да се чака да порасне и тогава да се дои, стриже или заколи, трябват пари през лятото за слама, ако няма кой да го пасе из поляните край Девня, през зимата за фураж и смески, а трябваха пари и за учебници и дрехи за децата, от време на време за лекарства, за почивки и дума да не става…

Свако пристигна един следобед в демодиран кафяв, изсветлял костюм и червен картонен куфар с ожулени ръбове и метални закопчалки. Висок, слаб, скулест, със сиви, безизразни очи, приличаше на немски офицер. Не го очаквахме. Бе средата на лятото, хората бяха по полето или на работа в заводите. Бе тихо, само цикадите жужаха над тревите. Седна под ореха на пейката пред двора, запали цигара и се загледа в белите кубчета на заводите из Низината.

Леля се върна от работа. Видя го, спря се, лицето ѝ застина.

– Тодоре, Тодоре… – въздъхна тя и влезе в двора. Стъпките ѝ заглъхнаха навътре към обора.