***

 

Когато си сиротен,

превръщаш се в просяк,

който проси обич и топлина.

И както на просяка

в шапката

пускат монети,

така хората

пускат в душата ти

по някоя дума добра.

И неусетно

в просешка шапка

превръща се твоята душа.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АЗ, МРАВКАТА

 

Прозорците опулват очите си.

Рано е. Времето узрява.

Денят облича дрехите си

и сваля нощницата,

от нощта останала.

Прозорците кокорят се.

Луната още стои, закачена на карфица,

върху небесната коприна.

В мен борят се сънят с утрото.

Но аз вече съм излязла от мравуняка

и крача бавно, много бавно запълзявам

върху гърба на утрото, за да стигна до края.

Най-накрая.

И докато пълзя, ме дебнат на прозорците

огромните очи

и канят се върху мен да паднат.

Но какъв би бил денят без очи?

Невъзможно е.

Аз, мравката, пълзя и разсъждавам.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЛУЧАЙНОСТИ

 

Случайната среща

става

жизненоважна.

Случайната среща става фатална.

И от случайности

се заплита съдбата.

Молиш се

да свършат случайностите

и сядаш на камък на пътя. Отчаян.

Но пак случайност

се сблъсква със случайност.

Ставаш от камъка

и продължаваш по пътя.

Съдбата не пита дали си отчаян.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Облягаш се на следобедното рамо

и се стремиш да не мислиш нищо.

И това немислене, което симулираш

е всъщност падане в бездната.

Облягаш се в нищото

и следобедът е вече късна вечер,

а после гледаш как нощта

изтласква месечината

като топка

към плещите на утрото

и единственият лек за теб

е да изпълниш

пазвата на нощта

със сънища.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МЯСТОТО ЩАСТИЕ

 

Отивам на мястото,

където продавали мечти

и се купувало щастието.

Но на адреса няма такова място.

Осъзнавам, че съм повярвала,

че мога да си купя мечти

и дори щастие.

Осъзнавам, че го търся цял живот –

мястото, наречено щастие

и изтръпвам от ужас,

че щастието няма адрес,

и се загубвам,

търсейки,

и се загубвам,

надявайки се.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

БЕЗ КОРЕНИ

 

В памет на родителите ми

 

Сега вече съм

дърво без корени.

Ще изсъхнат клоните.

Ще загинат цветовете.

И плодовете ще презреят и изгният.

Сега е страшно

и няма мисъл утешителна.

Когато дървото спи,

то сънува

живота си предишен.

И е цяло,

и е щастливо…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В ЛЮЛКА

 

С невидими нишки

дърпа ме Смъртта.

С видими – придърпва ме Животът.

И аз се люлея

между Смъртта

и

между Живота.

Отвъд са моите близки.

Те гледат ме отгоре.

Люлея се и поглеждам

към тях нагоре.

Тук познах страданието

във всичките му форми.

В люлка се люлея

между Смъртта

и

между Живота.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЖЕНАТА НА ПЕРВАЗА

 

Приличам на жената на перваза,

която гледа нанякъде

и вижда нещо

или нищо не вижда.

Тя не е нито млада,

нито стара.

Тя не е мъртва,

нито жива.

Обърка живота с поезия

и като че ли

едва сега разбра

житейския натурализъм.

Приличам на жената на перваза,

която се бори с болката,

но болката безмерна

я поглъща.

И докато гледам жената на перваза,

в миг

изчезва тя

и вече нищо аз не виждам.

 

 

 

 

 

 

 

 

КАДРИ ОТ ЖИВОТА

 

Аз помня

много кадри от живота:

дървета, морета,

пясък, пръст, гробове.

Аз помня

много сънища и хора,

които изричат думи,

протягат се към мен,

прегръщат ме,

предават ме,

обичат или мразят.

Аз помня.

Аз сънувам още

и трупам кадри в себе си

от филма на живота.

А кой е режисьорът?

А кога ще свърши филмът?

Уморих се да сънувам кадри.

Уморих се да ги помня.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПЪТЯТ НА СЪЛЗИТЕ

 

Уморих се по пътя.

От пътя се уморих.

И от себе си.

Отчая ме пътят.

Отчаях се и от себе си.

Събрах премного скръб.

В себе си.

Пътят е тежкият Кръст.

Нося го към Голгота.

Скоро ще ме разпънат.

Не съм Христос.

Имам друго име.

Не съм Христос,

но съм тръгнала по петите му.

По Via Dolorosa.

По пътя на сълзите.