М А Й М У Н К А С Ц И Г У Л К А
Манол бе един от онези слабоволеви хора, които смятат, че късметът е най важното нещо в живота. Той не се имаше за любимец на съдбата, но не спираше да опитва и да се надява. На времето, след като завърши готварското училище, поработи за кратко в една закусвалня близо до пазара, където за първо, второ и десерт се сервираше шкембе чорба. Повечко се застоя в строителството, заради пари, въпреки че мързелът му никак не понасяше тежка физическа работа и често шмекеруваше. Манол не харесваше дип и професията си на полицай, но пък добре разбираше, че на петдесет и пет години нямаше никакъв шанс да си намери друга, по-подходяща работа, и затова влагаше цялото си усърдие, което му бе останало. Всяка привeчер, преди да се прибере, обикаляше района около жепе гарата. Едно, че му беше на път за вкъщи и второ – да го видят кварталните хулигани, които по това време се събираха тук, пиеха бира и тормозеха безпричинно пътниците; да им напомни, че той е наблизо. Така и днес, Манол, придружен от проскубания и вечно гладен гаров пес Радко, вдигна наперено главата си, засука мустак и с тежки стъпки разходи едрото си тромаво тяло по перона. Пот на дребни капки се лееше по широкото му изпъкнало чело, оросяваше гъстите щръкнали вежди, оттам се стичаше в очите и замъгляваше взора му. В далечния край, до чешмичката, под клоните на шумнат див кестен, съзря нещо, което не можа да разпознае отведнъж. Насочи се право натам, без да отклонява погледа си.
На разкривена пейка бе седнала млада жена с руси коси, заплетени на две тънки плитки. Ярко сините и очи искряха върху златистия загар на лицето и. Бе обута в широки тъмнозелени панталони с много джобове и с тениска в по-светъл цвят, а на врата си бе вързала кърпа, карирана в червено и бяло. До нея се бе сгушило малко крехко момиченце на не повече от 7-8 години, с шоколадова кожа и ситно къдрава коса. На врата си имаше гердан от сини мъниста. В нозете на жената, върху голям сак, кротуваше съвсем истинска маймунка със същия гердан, прегърнала съвсем истинска цигулка. Въртеше уплашено кръглите си жълтокафяви очи на всички посоки. От Манол ли, от кучето ли, маймунката се стресна и светкавично се покатери на дървото. Радко настръхна, изръмжа лошо, приближи се до дънера и загледа с глупавите си очи нагоре, където се скри непознатата. С отворини уста натам гледаше и Манол, не по-малко учуден.
-Добра вечер, госпожо, може ли да видя документите ви. А също и тези на животинчето. – С престорено строг глас нареди той, докосвайки с пръсти фуражката си.
Жената извади найлонов плик от кожена чантичка, препасана на кръста ѝ. – Ето, заповядайте. За Джеси нямам документи, тя си е с нас.
- Коя е Джеси?
- Онази на дървото – посочи тя с глава нагоре към клоните.
- И откъде идвате, ако е удобно да питам?
- От много далече, от Малайзия, г-н полицй.
- От Мала Азия? Та това не е толкова далече, ей го къде е, отатък Босфора.
- Напротив, на другия край на света е, близо до Австралия. Вече цяла седмица пътуваме.
Манол се почеса по врата, прикривайки смущението си. Докосна отново с пръсти фуражката си за поздрав и се отдалечи. Обиколи два пъти района, но любопитството го изгаряше отвътре и вместо да се прибере вкъщи, се върна обратно. Този път не тръгна направо, а заобиколи гарата и откъм паркинга, между колите, можеше спокойно да ги наблюдава. Влакът закъсняваше, изнервени пътници сновяха напред-назад по перона, едни се спираха за малко, други за по дълго и смеейки се, отправяха всякакви шеги по адрес на Джеси. Някой и подхвърли парче пица, тя нададе сърдит писък и обидена отново се скри в клоните на кестена. В този момент по радиоуредбата съобщиха, че влакът пристига на трети коловоз. Множеството се размърда като разтревожен мравуняк, но жената със златистия загар дори не трепна. Манол се зачуди, изчака и едва когато перонът опустя, отиде при тях.
-Вие за къде? Други влакове за днес няма.
– За Габрово сме. Поради закъснението изпускаме връзката си на гара Дъбово, затова ще изчакаме тук до утре.
– Тук не може да нощувате. Случват се всякакви неща.
– Хотел не можем да си позволим. А и с Джеси никъде няма да ни приемат. Свикнали сме, не се безпокойте.
Не само тялото, но и мисълта на Манол бе тромава, затова нищо не каза. Кръстоса ръцете си отзад и с бавни крачки се отдалечи. Трябваше му малко време, за да обмисли назряващия в главата си план. Елисавета, благоверната му съпруга, си тръгна от този свят преди две години най-неочаквано – без да се сбогуват, без да се простят. Сутринта я остави да шета по двора и и заръча да му сготви пиле фрикасе. Вечерта я завари с клюмнала глава на кухненската маса, заспала вечния си сън. Докторите после уточниха, че е починала от масиран мозъчен кръвоизлив. – Как така – псуваше и се възмущаваше на висок глас Манол, гледайки нагоре към небето. – Та тя не е боледувала дори от грип през живота си
Бе свита и тиха жена. Никога не я чу да се оплаква. Сънуваше много, а на сутринта винаги му разказваше сънищата си живо и превъзбудено, с най-малки подробности, сякаш нещата се случваха ей сега, на момента, пред очите им. Разказваше красиво и в тези няколко минути се превръщаше в друг, като че ли малко далечен човек. Чудеше се Манол как така на тази дребна, нищо и половина негова жена, се явяват такива чудни неща, а неговият сън – празен като пробит варел. „Дали пък не си измисля“? – нерядко се питаше той. Между лъжовни сънища и дребни земни грижи, споделяха двамата изпосталялите си дни, погаждаха се криво – ляво, без да узнаят и без да попитат щастливи ли са или не.
Дълбока тъга владя душата на Манол цяла година. Не бе вярвал, че Елисавета може да му причини толкова голямо страдание. Винаги я бе смятал за едно стъпало по-ниско от себе си. Гледал бе на нея отвисоко и господарски, а ето че сега гузно и виновно преживяваше самотата си. Изнамери стария прашасал акордеон, мишки бяха прояли меха му и всичко, което засвирише, излизаше фалшиво и тъжно. Ленче, комшийката, първа приятелка на Елисавета, като чу тъжните вопли на акордеона, реши, че Манол се нуждае от компания и утеха и започна да го навестява. Тя бе бъбрива, закръглена вдовица, с голяма брадавица в долния край на лявата буза и с перука в лавандулов цвят. Носеше му домашни сладки, увити в снежнобели салфетки, с щампа на някаква погребална агенция. По нищо друго не и личеше, че е погребала двама мъже. Манол и сам не знаеше защо се дразнеше от нейната загриженост. Прибра акордеона в стария, изгърбен мукавен сандък, смаза пантите на дворната врата да не скърцат, стъпваше на пръсти, когато се прибираше. Стараеше се да остане незабележим за Ленче и да се отърве от нейните домашни сладки.
Манол бавно и неусетно се пристрастяваше към самотата. А и тя го хареса и укроти в студената си прегръдка.
Докато крачеше замислен по перона, неговата милостива природа се пробуди. А и тази смешна, сърдита маймунка, разведри душата му. „Дано никой не ме види “. „Защо да не може?“ „Къде пише, че само с престъпници трябва да се занимавам?“ Ей такива въпроси се въртяха в главата на стрария полицай и изтезаваха мислите му. Изчака да се смрачи и видимо смутен за трети път се изправи пред жената със златистия загар.
- Не попитах за името ти.
- Милка се казвам, а дъщеря ми е Дороти, но аз и викам Дора.
- Милке, дано не ме разбереш криво, но… Заповядайте вкъщи, съвсем близо е. Сам съм, няма да пречите на никого. Поне покрив над главата си ще имате. Аз съм Манол. Чичо или дядо – както ви е угодно.
- Дали е редно? – Колебливо попита тя по скоро себе си.
- Не е редно да нощуваш под открито небе с тези деца. – И, за да не остави време за двоумене, посегна към големия сак, дето по-рано бе седяла Джеси.
В краткия си дързък и объркан живот Милка бе срещала какви ли не хора. Научила се бе да бъде предпазлива към случайни предложения и обещания. Този полицай обаче не отиваше към никой от познатите и типове. Бе дори малко смешен, прикривайки срамежливо добротата си, като нещо старо и ненужно. Стори и се, че в поканата му имаше по скоро молба.
Вечеряха скромно на двора. Грееше ярка, усмихната и любопитна луна. От тъмните клони на ореха и на отрупаните с плод ябълки вееше прохлада, долавяха се неясни и загадъчни звуци от дишащата уморено лятна нощ. Двамата мълчаха, притеснени един от друг, чувствайки се неловко от близостта, в която се бяха озовали. Милка реши да не измъчва повече любопитството на своя домакин и му разказа част от своите преживелици. Как преди 10 години, на фестивала на хумора и шегата в Габрово, се влюбила по хлапашки безумно в един шоколадов принц и го последвала до другия край на света. Живяли щастливо, свободно и безметежно близо до гората и недалеч от океана, но тамошните богове изглежда завидяли на щастието им и пратили неизличима болест на принца. Сега се завръщала с единственото скъпо наследство, което и останало, тези две същества – и посочи дъщеря си и шимпанзето Джеси, което в този момент тикаше в ръцете на Дора цигулката и я гледаше с очи, преливащи от молба. Момичето не устоя, погледна скришом майка си, после опря цигулката о кокалестото си рамо, притисна я с шоколадовата си буза и нежни звуци разбудиха тишината над унилия и тъжен двор. Джеси слушаше като замаяна.
Това, което чу и видя, изпълни Манол с почуда и неверие. По стар навик, всичко, което не можеше да се побере в калъпа на неговите житейски представи и надхвърляше бедното му въображение, той го подлагаше на строго съмнение или направо го отричаше. Съжали гостенката си, заради лекомислието и глупостта и да последва напълно непознат човек до другия край на света. Искаше му се да и каже, че и той разбира от тънки чувства, но здравият разум винаги го е пазил от залитане. Обаче се побоя да не сбърка нещо, твърде усукани му се сториха тези мисли и ги преглътна преди да са изскочили навън. Маймунката се бе вторачила в него и го гледаше изпитателно. Той се смути от нейния упорит и досущ човешки поглед, а и не разбираше защо си навлече любопитството ѝ.
- О, тя те хареса! Винаги е много откровена и неприкрита в чувствата си. – Чу да казва Милка.
- Странно същество. – отвърна Манол.
- Да, така е – съгласи се тя. – Странна и чудна е нашата Джеси. Изостави приказната си гора и голямото си семейство и тръгна с нас, обричайки се доброволно в служба на ординарец с цигулка. Може би в себе си носи преродения дух на някой… Кой знае?
Манол почти не спа през нощта. Превърташе в главата си много пъти дума по дума разговорите и всеки път мисълта му засядаше на едно и също място: „О, тя много те хареса“ – Пустата му маймунка, пустата му Джеси, – шепнеше той на възглавницата си до сутринта
***
В края на един кишав и студен есенен ден, както обикновено, Манол мина по обичайния си маршрут. Не бързаше, в къщи никой не го очакваше. На площадчето пред гарата някакъв амбулантен търговец бе разпънал сергия, най-вероятно незаконно, и Манол се отправи натам. Преди да го попита каквото и да е, реши да разгледа. Имаше от пиле мляко – капачки за буркани, запалки, инструменти, машинка за стрижене, бинокъл. В един разтворен куфар бяха наредени ордени и медали от царско и комунистическо време. Знаеше Манол, че половината от стоката е крадена, но не му се занимаваше, още повече, че погледът му бе привлечен от нещо, което най-малко очакваше да види тук: върху кашон зад щърбавия и небръснат циганин се киприше и гледаше право в него голяма плюшена маймунка с порцеланова цигулка в ръце.
– Може ли да я видя? – посочи Манол с пръст към плюшената играчка.
– Дадено, шефе. Виж каква тарикатска работа – въртиш ключето, въртиш и… маймунката започва да свири. Като истинска е. Внуците много ще се радват. Давам ти я евтино, като за теб.
За изненада и облекчение на циганина, Манол въобще не се пазари. Платиq колкото му поискаq и си тръгна. Пред дворната врата се сблъска с Ленче, която очевидно бе тръгнала да му носи поредната порция домашни сладки, увити в снежнобели салфетки, щамповани със знака на някаква погребална агенция.
-Къде ходиш, бре Маноле? Не съм те виждала от мноого време, прозорците ти все тъмни, тъмни… Да ти кажа право – акъла ми изкара.
– Товаq дето си го помислила, няма да ме отмине. Ти да си жива и здрава. Нали съм ти дал телефона на мойта любима щерка, за всеки случай.
– Какво си купил? Каква е тази маймуна?
– Ами такава, нали виждаш.
Ленче се прекръсти, врътна се и си тръгна.
Манол сложи плюшената маймунка на масата до кревата си. Погледа я известно време, след това нави ключето на гърба на играчката и стаята се изпълни с весели и пискливи звуци. Полегна на една страна и заспаq както си бе с дрехите. Събуди се посред нощ, облян в пот. Съблече се и се приготви да си легне отново. Преди да загаси лампата, погледна към масата – маймунката я нямаше. – Ха, мамка му, къде се скри? – Повдигна покривката на масата, надникна под кревата, зад печката, по ъглите – Боже мили, сънувам ли или се побърквам? – Обикяляше из къщи като въртоглав и току повтаряше : „маймунски номера, маймунски номера…“. Както си бе по бели долни гащи, излезе с фенерче на двора. Кукумявката от покрива на Ленчената къща го усети и му се присмя. Надникна навсякъде, макар да знаеше, че една плюшена маймунка няма как да се разхожда посред нощ. До сутринта повече не мигна. Прехвърляше в главата си всички подробности и накрая се сети какво му бе казал щърбавия циганин: „Като истинска е, шефе“. – Ако наистина е истинска, значи си е отишла. Но къде? – Ами там, където ѝ е мястото. – примиренчески се съгласи със себе си. Ощипа се силно по бузата, да провери дали не сънува. „Шашава работа, шашава работа“ – шепнеше той под юргана. От край време така Манол си обясняваше необяснимото.
Едва призори лека треска разлюля умореното му, напрегнато тяло и той се предаде в лепкавата мрежа на съня. Но дали и какво е сънувал, никой не разбра, защото нямаше на кого да разкаже.