Пред очите ни във всеобщата глухота на убеждението, че в света на планираната и направлявана „чалга“ нищо вече няма смисъл, се създава едно литературно-критическо дело, което стъпка по стъпка преброжда миналото на литературата ни (особено времето от втората половина на ХХ век), без юнашкия плам, че тук всичко е мъртво, и в една вече солидна поредица, обобщително наречена „Българският ум“, в която вече се появиха книги за Христо Ботев, Антон Дончев, Цветан Стоянов и сега за Тончо Жечев.
Тези книги излизат под перото на Панко Анчев, един от малцината (ако не самотник), които варват, че в наследството на последните десетилетия преди 1989-а е съхранена традиция, чиито корени не са пресъхнали макар и нехайно нечетени. Убедеността в това вероятно го е накарала да изведе още в заглавията неудовлетвореността си от подминаването на големи имена от миналото. След „Непрочетеният Цветан Стоянов“ следва „Непрочетеният Тончо Жечев. Вариации върху негови теми и сюжети.“
Тази жанрова разновидност, почти непозната у нас (всъщност разработвана само от Вл. Янев), очевидно предоставя на Панко Анчев свободата да осъвместява есето с литературно-критическия и литературно-исторически анализ и да превръща изложението в подчертано персонални размишления, в които последователно през книгите се отстоява една собствена позиция за българската литература и критика и за културата изобщо.
Книгата на Панко Анчев преставя един Тончо Жечев, твърде близък до оня, който съвременниците помнят в частността на контактите си или публичните му прочити. Това се е оказало постижимо най-напред защото авторът умее да се охлади от страстите на текущото и същевременно да разчете и сумира важните тенденции от близкото (така далечно!) минало. По този начин пред нас застава в автентичността си един от последните български мислители, който се определя от българското в себе си в остър дисонанс с умни прогресисти, които напълно са го потиснали или заличили заради прогресирането си. С една дума, Тончо Жечев бе консервативен мислител във време, когато всяка консервативност се тълкуваше като вражеска. Оттук произтича и съдбата му на дискусионен автор; от 60-те до 90-те години няма голяма дискусия в България, в която той да не е бил страна, предопределена да бъде атакувана от правоверни идеолози и придружаващите ги естети на единствено правилната позиция.
Без да групира текстовете му по дискусионен признак, Панко Анчев е структурирал книгата си по темите на основните области, в които Жечев полага идеите си: литературната критика, концепциите за историята, църковния ни въпрос през Възраждането, теорията и историята на романа, теориите за човешкото развитие. В края, но не като добавка, се разглежда и прозата му, в която Анчев вижда сполучлива, но непълна илюстрация на идеите на мислителя.
Разглеждайки критика Тончо Жечев, Панко Анчев е реконструирал литературните спорове на 60-те и 70-те с битките за една разкрепостена, асоциативна (но не и асоциална), есеистично свободна критика в налагането на която Жечев бе главното действащо лице. Именно Тончо Жечев бе този, който се противопостави на догматичната, социологизуваща, по-предпазлива след погрома си с „Тютюн“, но съвсем не и смирена „нова социалистическа“ критика, превръщайки я в дежурен свой опонент в дискусиите на тия десетилетия.
Панко Анчев определя подхода на критика Жечев като „социологичен и културологичен“ и към това аз бих добавил и стилово разкрепостен (по-популярно „есеистичен“), защото именно структурата на стила бе онова, което на времето отличи този род критика, представяна и от Здравко Петров, Цветан Стоянов, Кръстьо Куюмджиев. В есеизма се крие един от най-важните възгледи на тази група – възгледът за критиката като изкуство, който най-дълбоко ги разграничи от критиците на 50-те. Това бяха хора с убеждения, естетически независими, но не и социално неангажирани. Оттук произтича и тяхната натална убеденост в ролята на интелигенцията като духовен ориентир и говорител на общността (вж. статията на Т. Жечев за интелигенцията, 1970). Тук е мястото да отбележа и една важна особеност на книгата на Панко Анчев: анализирайки процесите, той не изчерпва анализа с неговия непосредствен обект – почти винаги разсъжденията му се разширяват или в историята, или в новото време. И това набавя на изследването перспектива, каквато надхвърля хоризонта на конкретизираните изследвания.
В отделен раздел са разгледани „Идеите за историята у Тончо Жечев“. В този раздел Панко Анчев е първият наш изследовател, който съзнава и показва една останала невидяна заслуга на Жечев – това че чрез него и критиците около него се осъществи „реабилитацията на българското историческо минало“, в смисъла му и на литературна историческа приемственост като възвръщане към наследството и идеите на първите наши историци и критици Боян Пенев, Васил Пундев, в известна степен Владимир Василев, забравени и заклеймени след 9.IХ.1944 г. като „буржоазни“. Но заслугата на Тончо Жечев е и съвсем конкретно исторична – с идеите за историята, които носи, с убедеността, че ускореното развитие не е само наваксване, но и рискове, с акцента върху паметта и традицията като условие на градежа. В литературно-исторически смисъл именно Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев са в основата на онова преодоляване на революционното (в 70-те години вече догматично) деление на литературата на „буржоазна“ и „социалистическа“. То бе изразено в размразяването на ред големи имена от предходния период като Кирил Христов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, а в критиката и публицистиката Симеон Радев, Иван Радославов, Иван Мешеков и един поток от имена, възкресени в 70-те и 80-те, фактически учредяващи отново единството на литературата.
В средата на седемдесетте Тончо Жечев издава „Българският Великден или страстите български“. Една рецензия, която съм писал за нея веднага след излизането Ј започва така: „Ако има в българската литература една полица за самобитни и ярки книги върху българското, то тази ще стои там като книга от седемдесетте…“ Четиридесет години по-късно това е априорно за всеки малко или много запознат с историята на българската литература. Сега можем само да разсъждаваме за това какво промени тази книга в мисленето ни и с какво присъства сега. Точно това е и предметът на следващия раздел от книгата на Панко Анчев. Той е извел две нейни исторически функции:
– „Българският Великден“ отговори на един неразрешен тогава за питане въпрос – „как да се запазим от опасността за глобализацията“ (тогава припознавана като социалистическа интернационализация) или както директно пита П. А.: „Възможно ли е в средата на ХХ век сами да решаваме какво да правим? Да, отговаря с книгата си Тончо Жечев…“ чрез сизифовския труд на нашето единство като в църковната борба“;
И втората, днес очевидна, функция на „Българският Великден“ след 40 години според П.А. може и трябва да се разглежда като „философия на историята на Българското възраждане“.
Сегашният момент потвърждава тези изводи. Частният въпрос за църковните борби е част (но изключително важна) от въпроса за нашата идентичност, която е получила образа на своята различност именно във Възраждането. Който иска да разруши идентичността ни няма друг избор, освен да атакува и ерозира знанието ни за Възраждането. В социалистическата епоха ерозията се състоеше в неглижирането и потулването именно на църковните борби, които първи очертаха единството и територията на нацията. В днешно време новите рицари на обезличаването атакуват Възраждането като цяло, обявявайки го за митична територия, фалшифицирайки градежния му смисъл, разроявайки го в собствените си комплекси.
С „Българският Великден“ Тончо Жечев се изправи срещу първия глобалистичен поход срещу нациите и националните култури. Знаем съдбата на похода, виждаме съдбата на книгата. Тя не би била такава, каквато е, ако не бе израз не на инцидентно коригиране на едно фалшифицирано минало, а манифест на друга перспектива на човешкото развитие, на една по друг начин модернизирана ценностна система. Защото ако модернизацията е неотменният закон на развитието, пътищата на постигането Ј съвсем не са безалтернативни. В една предопределена като безалтернативна ситуация на две противостоящи и взаимно крепящи се системи, Тончо Жечев предлагаше осланяне на традицията, вглеждане в наследеното, дозиране на експерименталното. Неговият начин на мислене бе възприет като ретрограден, като опит за законтряне на революцията, като посегателство срещу скрижалите на догмата. В този смисъл от днешна гледна точка, той е бил най-големият легален дисидент в България, защото идеите му продължават да бъдат актуални не само след сменянето на властта, но и след сменянето на системата и най-вече – защото са вдъхновени на първо място от грижа за България.
Грижа за България! Колко малко и колко анахронично безпомощни изглеждат днес мислителите от тоя тип в цунамито на антикултурата, антиморала и съпричастността, маскирана като грижа за бежанците!
В най-яростната литературоведска (всъщност идеологическа) дискусия в самото навечерие на 1989-а, дискусията възникнала със статия на Искра Панова (сп. „Философски мисъл“, кн. 7 от 1980 г.) и завършила с Тончожечевата съкрушителна статия „Оправдания моим“ върху книгата му „Митът за Одисей“, си дадоха среща ортодоксалната догматика за революционния прогрес и реалната грижа за бъдещето на националната култура, отречени и потвърдени в събитията от 1989-а. В главата „Животът на народите като завръщане“ Панко Анчев в духа на предпочетената от него „вариативност“, размесвайки изследователското със собствено иновативното, е разширил хоризонта на тази дискусия с последствията на историята, за да даде актуалното свое тълкуване на някогашните спорове във вече историческата им решеност. Той вижда в тях „смисъл, от който не бива да се отказваме“, защото завръщането е „битка за памет“ (лотофагите) и надмогване над ред други съблазни, които историята постоянно предлага като изпитание за смисъла на живота.
Така преоткриването на Тончо Жечев се оказва не лично хрумване, а потребност на времето, както и цялата замислена от автора поредица за „Непрочетените…“ Най-общо – в завършеността на делото на Жечев, той вижда един нетрадиционен за нашата култура традиционалист, без който културният ни живот за няколко десетилетия би бил схематично ограничен и в определена степен безплоден. Само списъкът на темите и идеите, удържащи това дело, указват човека на визиите, а не пазителят на кивота за разлика от многобройните си опоненти в не чак толкова многобройните им дискусии от 60-те до 90-те години. В своите вариации обаче Панко Анчев не се покрива на много места с вижданията на Тончо Жечев и книгата му, макар да е най-доброто досега обследване на делото му, не е негова апология.
Както и би било нормално да се очаква при един изследовател и мислител с органично значимо собствено присъствие в литературния ни живот.

Проф. Симеон Янев