Спомням си, че преди няколко години, когато все още хвърлях поглед на профила си във фейсбук, някой от тия незнайни „приятели“, чиито покани на случаен принцип приемаме в платформата, качи портрет на Ален Делон. Сигурна съм, че качилият снимката бе жена и ми се струва, че поводът бе рожденият ден на Делон. Така, по женски, както става в тия форуми, започна шеметно състезание коя от дамите ще изрази само с една дума личността на Ален Делон и отношението на женската част на света към него. Една написа „Прекрасен“, друга я надмина с „Великолепен“, трета възкликна: „Недостижим“. А аз взех, че драснах: „Единствен“. Вечерта отворих фб и видях, че съм спечелила негласния конкурс – най-много харесвания бе събрала моята „единствена“ дума.
И се замислих, че без да го съзнавам и желая, бях изрекла истината – Ален Делон остана единствен, без съперници и имитатори, както във френското и световно кино, така и в мечтите на старите момичета от моето поколение. Той притежаваше абсолютна, металическа, непокорна и покоряваща, поразяваща като кинжал, красота, която не се промени с възрастта – освен съвсем напоследък, след преживения инсулт и последвалата го доста тежка деменция, настъпила преди 2-3 години. Лицето му, мъжествено и в същото време облъчено с женствен, елегантен, фин, насмешлив, чисто френски блясък, бе и студено, и надменно – и страстно едновременно. На това лице прилягаха антагонистични роли – и на самотни борци за социална правда, и на ченгета, и на злодеи.
Да, това лице, излъчваше самотата на хищник-единак, който стои над посредственото битие, който си е извоювал правото да живее по собствени закони и да праща по дяволите критиците си. Всъщност такива критици не са били много в бурния живот на Делон. Имаше в него нещо много гордо, остро и непоколебимо, вродено господарско, което подчиняваше и мъже, и жени. Имаше дори нещо мрачно, плашещо в тия ледено-огнени морско-сини очи. Нещо от красотата на глетчерите, пронизани от слънчев лъч. Четох веднъж признания на второстепенни актьори и помощник-режисьори на филми, в които Делон е участвал – те говореха в един глас какъв трепет и дори свещен ужас е предизвиквал у тях само с един поглед, когато от сервилност и престараване са допускали нетактичност спрямо него. И лицето, и осанката, и ръстът – по-висок от този на обикновените французи, внушаваха усещането, че пред тях стои прероден френски крал.
В неговата безгранична свобода нямаше нищо пошло.
И във външността му, и в духа, и в постъпките му нямаше нищо лигаво, джендърско, характерно за стадата от актьори-красавци. Той никога не си направи пластична операция, за да се подмлади. Холивудските „секс-символи“ са палячовци край това божество, което природата бе изваяла от монолитен мраморен блок, без никаква грешка. Ален Делон най-много от всички човеци, които съм виждала, се доближава до представата ми за най-прекрасния от боговете – Аполон. Небесен и хтоничен бог на подземните сили, Феб и Сминтей. Делон се римува с Аполон и това едва ли е случайно.
Аз израснах с неговите превъплъщения – с „Роко и неговите братя“, с „Гепардът“, с „Двама мъже в града“, с „Басейнът“, с „За кожата на едно ченге“…
Тая нощ красотата окончателно напусна нашия свят. Съжалявам днешните момичета.
Милена Върбанова
