Анжела  ДИМЧЕВА

„Предмет на литературната критика е изкуството, а критиката очевидно също е нещо, подобно на изкуство“ – казва Нортръп Фрай в книгата си „Анатомия на критиката“. Нека да видим как и дали българските изследователи сътворяват този вид изкуство.

Годишно в България се издават десетки книги с литературна критика, анализиращи съвременните процеси в различните жанрове, като тук се включват и литературно-историческите изследвания. За Годишния литературен обзор и за присъждане на Годишната награда на СБП за литературна критика – 2022 г., са постъпили 15 заглавия от 14 автора. По азбучен ред това са: Ангел Игов – „Знамена и ключове: поетика на епиграфа“, Благовеста Касабова – „Знаци по пътя“, Ваня Добрева – „Българската възрожденска комедия. Типология и архитектоника“, Владимир Пенев – „Уроци по изкушения“, Георги К. Спасов – „Пазарджишки автори“, Лалка Павлова – „Епически монументи на свободата. Две монографии“ (том 3), Никола Иванов – „Статии и рецензии. Литературна критика и литературна история“, Панко Анчев – „Преподобни Паисий Хилендарски“ и „Пенчо Славейков“, Пенчо Чернаев – „Под сенките на залеза“, Продрум Димов – „Страници от литературното ни битие“, Тодор Каракашев – „Един скрит класик. Богдан Овесянин в българската литература за деца“, Цветана Костова – „Литературни светове“, Чавдар Добрев – „Елипса във въздуха. Трагичният път на руското човеколюбие“, Юлий Йорданов – „Перлата на перото“.

Ангел Игов е университетски преподавал по английска литература и превод. Неговото научно изследване „Знамена и ключове: поетика на епиграфа” (изд. „Жанет 45“) е посветено на функцията на епиграфа и неговата употреба в английската и българска литература. Авторът проследява раждането и утвърждаването на епиграфа от Античността до наши дни, като фокусът на труда му е главно поетиката. Той се интересува от допълнителните значения, които епиграфите въвеждат към идеите, препратките или контекста на дадена поема, към глава от роман или към разказ. Движещата сила на критико-изследователската мисъл в тази книга се крие в стремежа да се регистрира междутекстовост, на която са се облягали редица от авторите от 19. и 20. век. Ангел Игов въвежда два вида епиграфи: той нарича насочения навътре епиграф „ключ”, а обърнатия навън – „знаме”: „Епиграфът ключ отключва определена интерпретация, докато епиграфът знаме заявява отношение към друг текст” – казва авторът. Разбира се, в книгата виждаме много примери от българската и английската поезия за граничен тип епиграфи, които са имплицирали и двете функции.

Особено се акцентира на епиграфите на Т. С. Елиът, познат като абсолютен фен на тяхната употреба – а в неговата поетика те са високофункционални и провокативни, както отбелязва Ангел Игов. Най-важното им качество обаче е това, че те функционират като ключове. В подробния анализ на поемата на Елиът „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ с епиграф от „Ад“ на Данте виждаме как анализаторът изминава сложен път на аналогии с препратки към герои от „Ад“, цитирайки части от двете поеми на български и английски: „…Епиграфът неминуемо наслагва върху читателя сянката на самия Данте“ – пише Игов. Бих казала, че тази книга е сполучлив опит да се пресъздаде илюзорният живот на паратекстове от световната литература, като се оголват чрез сравнения философски концепции на коренно различни автори – като историческо присъствие, ценности и творческа съдба. Но откриването на тяхната парадоксална асоциативност е истинско удоволствие за читателя, който притежава необходимия културен потенциал за разчитането на тези ключове и знамена. Сред българските писатели, които често употребяват епиграфи, са Стоян Михайловски, Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Йордан Йовков, Димитър Талев, Антон Дончев… Авторът обръща специално внимание и на източниците, които са банка за епиграфи – от Библията и древногръцките мислители през немската класическа философия и модернизма до песенния фолклор и поп арта. Книгата на Ангел Игов е важен принос към постструктурализма – не само в български контекст.

Благовеста Касабова е автор на 25 книги и на стотици статии, портрети и рецензии. Тя не само е доайен в този жанр, но е сред най-активните изследователи и оперативни критици на нашето време. Излишно е да се припомня на компетентната публика, че през последните 30 години актуалната, моментна критика изчезна от литературния хоризонт или се сведе до рекламни анотации. В сборника „Знаци по пътя“ (изд. „Българска книжница“) са включени рецензии и статии за 40 автори, които са представяни в дългогодишния формат „Вечери на Кръста“. Сборникът е разделен на две части: „Срещи“ (за живи наши автори) и „Раздели“ (за починали писатели).

С постоянство и точност на перо Благовеста Касабова разказва за новите книги, като винаги ситуира автора в общия фон на литературния живот и в неговото собствено развитие. Нейният поглед не се ограничава жанрово – с еднаква прецизност и лично отношение тя изгражда критическата си рефлексия независимо дали става дума за поезия или проза, за лирика и публицистика, за сборници с разкази и хумор, за романи, исторически хроники или мемоарна литература. В проникновените си анализи тя разглежда дадена творба от всички аспекти: структура, художественост на стила, умение на автора да изобразява вярно историческата канава, автентичност на посланията, наличие или липса на авторова позиция, атрактивност на сюжета, плътност на героите, кинематографичност на действието, оригиналност при използването на различни по вид тропи. Благовеста Касабова вярва, че ролята на литературата е в нейния хуманистичен, облагородяващ заряд, затова перото ѝ много рядко съсича, напротив: тя търси и анализира стойностните книги, които да въздигат българското, да възпитават естетически читателя, да проправят път към едно толерантно общество. Финалът в рецензиите винаги е запазен за обобщение или символен акцент (виждаме това в края на текстовете за „Марин Дринов“ на Боян Ангелов, за „Животът е другаде“ на Весела Люцканова, за „Загърбената земя“ на Владислав Кацарски и др.) Какъв е основният проблем пред замисъла на даден писател? Това е въпросът, който литературният критик се опитва да разгадае. С дългогодишния си опит Благовеста Касабова разполага с инструментариума на всевиждащия критик, умеещ да различава фалшивото и безлично писане от истинското изкуство. Тя знае, че истинното слово поразява не само читателя, но и вдъхновява критѝка да вникне дори в неподозирани от самия автор инвенции, подтекст и метатекст на неговата творба. Стреми се да разкрие дълбоките естетически пластове в поезията на Елка Няголова („Шест грама“), в градивните детайли в поезията на Иван Есенски („Доземи“), в поетиката на Маргарита Петкова („Хвърлен камък“), в спецификата на интелектуалната рефлексия на Надя Попова („Дух над водите“), в иносказателно-метафоричния наратив на Христо Славов („Преди сътворението“). За всички от включените автори тя е намерила най-точното отношение – с особена тъга говори за отлетелите в Петото измерение нейни колеги и приятели Евстати Бурнаски, Цветан Генов, Румен Балабанов, Николай Петев, Евтим Евтимов, Петко Братинов, Петър Караангов, Методи Бежански, Катя Воденичарова, Тодор Коруев и Андрей Андреев. Книгата „Знаци по пътя“ е хармонична цялост, сътворена от чувствителен и прозорлив автор, притежаващ свой почерк и оценъчен подход.

Ваня Добрева предлага на читателите и специалистите по възрожденска литература едно академично изследване, озаглавено „Българската възрожденска комедия. Типология и архитектоника“ (изд. „Захарий Стоянов“). Структурата на труда включва 8 раздела с множество подтеми. Обемът от 480 стр. говори за едно изключително прецизно, дълбоко и концептуално изследване, каквото няма по темата. Както отбелязва авторката в предговора, идеята е да се „разреши стратегически важен проблем от историята на българската възрожденска литература: функционирането на комедийния жанр в системата от идеи, форми и жанрови класификации на българската литература през ХIХ век“. В книгата ще привлекат вниманието ни различни аспекти на този жанр: принадлежност към балканските и европейски форми на комичното, самобитност и оригиналност, контаминирането на сюжети и персонажи, взети от фолклора и успоредени с предмодерната и модерна европейска култура. Научният подход на Ваня Добрева е двояк: интердисциплинарен и компаративистичен. Приложени са категории от теорията и историята на драмата – трагедията и комедията. Авторовата оценка минава през обогатяване на понятийния апарат, като се използват термини от фолклористиката, изкуствознанието, балканистиката, социологията. Отговорно е цитирана използваната литература, като след всеки раздел са включени подробни бележки. Интересно за читателя ще бъде отношението на значимите възрожденски писатели – Каравелов и Ботев, които не крият снизхождението си към пиесите на сънародниците си, защото „открояват безпомощността на комедиографите при изобразяване на човешките характери и постройката на конфликтите“. Но Ваня Добрева внушава, че комедиите на нашите възрожденци са важна част от културната памет, защото са „основания за постигане на национална идентичност“. Чрез проследяване на симбиозата „преводна – оригинална пиеса“ се изгражда модел за бъдещото развитие на комедията в България. Интересното е, че темите на възрожденската комедия – свободата (политическа, религиозна), просвещението, социалната справедливост, националният идеал – са актуални и днес. Монографията на Ваня Добрева е приносна за българската култура и заслужава най-висока оценка от академичната общност и писателската гилдия.

С особено изящество се отличава албумът на Владимир Пенев „Уроци по изкушения“ (изд. „Захарий Стоянов“), съдържащ два професионални изкуствоведски текста, дело на Иван Маразов и Иван Гранитски. Включените 40 рисунки и акварели представят темата „Голо тяло“ по един завладяващ, дискретен и елегантен начин. В анализа си, озаглавен „Оптиката на еротиката“, Иван Маразов пише: „От обещаващата естественост на позите в рисунките на Владо блика женската съблазън, която предизвиква съзерцанието и буди еротичното въображение. Повечето от творбите са посветени на очакването, което е истински еротичното в секса. Ако фигурите са повече от една, това само умножава изкушението… Отговорите на художника са недвусмислени: има само два пола – мъж и жена, отношенията между тях са естествени, защото Бог така ги е орисал… Да почувстваш зова на женствеността е знак, че си жив“. От своя страна, Иван Гранитски заявява, че Владимир Пенев е сред малкото художници, които опоетизират във висша степен еротичните си фантазии. „Уроци по изкушения“ е пример как една толкова експлоатирана тема като еротиката придобива ранг на  естетически символ за 21. век. Зрителят, разгръщащ албума на Владимир Пенев, усеща не толкова видимото, колкото нашепващото зад рисунката. Там свети женското като материя, но има и още нещо. Или както казва Юлия Кръстева, „жена, отдала се на насладата, е готова да умре“.

В сборника „Пазарджишки автори“ (изд. „Българска книжница“) Георги К. Спасов отваря критическия си прозорец към книги на свои съграждани, за които е писал рецензии през годините. Ще прочетем отзиви за Александър Арнаудов, д-р Александър Попов, Андрей Андреев, Борис Стоянов, Весела Ляхова, Виолета Дулчева, Екатерина Данчева, Иван Игнатов, Иван Коприщенов, Илия Михайлов, Стефан Александров, Тодор Биков. В концентриран обем авторът се е постарал да предаде най-физиономичното от дадената книга, да цитира знакови стихотворения или откъси от белетристични произведения. Адмирации заслужават рецензиите за романа „Бежанци“ и сб. с разкази „Квартал „Зона обиколна“ – с автор Весела Ляхова. Най-задълбочен анализ Георги К. Спасов е направил на книгата „Стихослужения“ на Тодор Биков – един талантлив поет, който си отиде от нас внезапно през 2016 г. Срещаме интересна препратка с поезията на класика Теодор Траянов – също роден в Пазарджик. В заключение Георги К. Спасов пише: „Поезията на Тодор Биков е странен отглас на поезията на символистите, но интонира с модерното светоусещане на съвременния човек“.

Позната на широката публика като поетеса, Лалка Павлова е завоювала свое място и в литературно-историческото поле чрез многобройни статии и рецензии в медиите, но значимо място в творческия ѝ профил заемат монографиите. За годишния преглед на 2022 г. нейният издател е изпратил внушителния том от 580 стр. със заглавие „Епически монументи на свободата. Две монографии“ (том 3), изд. „Захарий Стоянов“. В него са обединени две монографии – „Асеновци и българската държавност в тетралогията на Фани Попова-Мутафова“ и „Епическият монумент на свободата в романа „Войната свърши в четвъртък“ от Неда Антонова“. И ако първата монография е издадена през 2019 г. от „Български писател“ и вече е награждавана, то изследването за романа на Неда Антонова е ново. Текстът  компилира документална фактология за Плевенската епопея, литературно-историческа дисекция на времето, мястото и действието в романа на Неда Антонова, словесен автопортрет на самата Антонова. Темата за различните измерения на свободата вълнуват Лалка Павлова открай време и това е основополагащият дискурс в нейната монография. Както отбелязва самата авторка, „за да може читателят да възприеме и осмисли художествената интерпретация на историческите факти, е необходимо да се запознае с историографската информация в тях“. След тази въвеждаща част следва био-библиографски текст с включено автоинтервю и стихове на Неда Антонова. В следващите глави е същинската аналитична, тематична и стилистична проекция на романа „Войната свърши в четвъртък“, като за онагледяване служат карти на бойни действия, снимки на известни картини, изобразяващи важни събития, портрети на исторически фигури, паметници в чест на освободителите. Това историко-литературно изследване е ценно с различните гледни точки, които Лалка Павлова се е опитала да уплътни и подреди калейдоскопично в общ разказ. Бих препоръчала на авторката при следващи монографични издания да следва каноните на академичните изисквания за монография.

Никола Иванов е от активните литературни критици през последните 30 години. Той е автор на стотици статии и рецензии, участник в десетки научни конференции, посветени на български класици. Не по-малък е афинитетът му към съвременни автори. В сборника „Статии и рецензии. Литературна критика и литературна история“ („Беллопринт“ ООД, Пазарджик) той е включил текстове за книги на Златимир Коларов, Хари Харалампиев, Малина Томова, Деян Енев, Йордан Фурнаджиев, Неделчо Ганев, Николай Табаков, Валентина Радинска, Елена Алекова, Иван Митев, Лилия Христова, Александър Йотов, Мина Карагьозова, Елена Деянова. Обговорил е и качествата на сборника „Мегдан за пъртина“ – билингва издание на български и руски поети. Бих откроила като най-сполучливи портрета на Малина Томова, рецензията за сборника на Деян Енев „Лала Боса“ и рецензията за „Р-р-разкази“ на Николай Табаков. Никола Иванов често се увлича в преразказ на анализираните от него сюжети, забравяйки, че не това е целта на аналитичния подход. Все пак в тези три статии той е съумял да навлезе дълбоко в авторовите идеи, стилистични похвати, излъчени послания и финално въздействие върху читателя.

През 2022 г. в поредицата „Дълг и чест“ на изд. „Захарий Стоянов“ са излезли две книги на утвърдения литературовед Панко Анчев – „Преподобни Паисий Хилендарски“ и „Пенчо Славейков“. За Паисий са изписани хиляди страници през последните 150 години, затова е много трудно да се формулира нова гледна точка – още повече тук не става дума за роман (какъвто е бестселърът на Неда Антонова „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“). Панко Анчев отказва да приеме, че знаем достатъчно за първия ни възрожденец и заявява: „Във всичките си въплъщения и проявления той е еднакво велик и значим. И поставящ началото на модерната българска литература, историография, хуманитаристика“. За да осветли комплексната личност на Паисий в контекста на времето, Панко Анчев разделя своето историко-литературно и житийно изследване на няколко глави. Първо разглежда формирането на българската нация и националното съзнание през зародилите се буржоазни икономически отношения – бит, кръгозор, модернизиране и индустриализиране на стопанския живот. Именно като изразител на буржоазното съзнание преп. Паисий поставя проблема за възстановяването на българската държава, за идентификацията на етнос, народ, религия. Следва подробно описание на духовната основа като комплекс от религиозни, политически, нравствени и философски идеи, характеризиращи епохата на Възраждането, като авторът прави ретроспекция към Средновековието. Панко Анчев оборва формулирани тези на предходно поколение наши учени, че модерната българска литература няма връзка със средновековната. Въобще книгата на Панко Анчев е сложно и многопластово изследване, завихрило факти, личности и явления, в чийто всеобемащ хоризонт блести фигурата на Паисий Хилендарски. „Никой български писател преди и след отец Паисий не е събирал с в себе си наведнъж толкова много епохи от идейното развитие на човечеството… Той е продукт на една зараждаща се велика българска буржоазна революция, с която приключва старата епоха и се открива новото летоброене на българската история“ – обобщава авторът.

Втората книга на Панко Анчев е посветена на поетиката, инвенциите и специфичния почерк на Пенчо Славейков, изследвайки неговите идеи, противоречивото време, раждането на новата естетика. Тук авторът формулира тезата, че „Петко Р. Славейков е предходник на типа поезия, която синът му ще утвърди в българската литература“. С аргументи и примери на ниво паралели с европейските модели е представен този невероятен конгломерат от разнопосочни идеи, техники, интонации, отстояване на ценности, какъвто е вграден в образа на Пенчо Славейков. Новите европейски веяния в изкуството в началото на ХХ век намират проекциите си в новаторската му поезия, която изследователят прецизно коментира. В друг ракурс е проследен антагонизът между П. П. Славейков и Иван Вазов. Отделни глави са концентрирали интерпретации на „Сън за щастие“, „Епически песни“, „На Острова на блажените“, „Кървава песен“. Като цяло книгата на Панко Анчев заслужава адмирации, бидейки компедиум от знание за един всепризнат български поет – разпознаваема и уважавана фигура в европейски контекст.

„Под сенките на залеза“ (изд. „Българска книжница“) от Пенчо Чернаев е сборник от рецензии и ескизи за съвременни писатели, като една част от тях не са между нас. Чест прави на утвърдения литературен изследовател, че е събрал тези портрети, защото динамичното време заличава спомена за значими имена в литературното ни наследство, каквито са Веселин Андреев, Любомир Левчев, Слав Хр. Караславов, Симеон Правчанов, Велин Георгиев, Драгомир Шопов. С разбиране и съпричастие към съдбата на Любомир Левчев е написан портретът за него, озаглавен „С мъдростта на времето“; с завидна емоционалност Пенчо Чернаев разказва за последните дни на Слав Хр. Караславов и неговата лебедова песен – стихосбирката „Време“. Критикът често влиза в диалог с други критици, когато иска да защити определена теза. Но никога не използва директни нападки, той търси безценното зрънце в повествованието на Здравка Евтимова, Светозар Казанджиев, Павлина Павлова, Никола Радев, за да възвеличи най-важното – хуманизма на българина, човешкото в огледалото на безвремието…

С разнообразие на включените портрети се отличава сборникът на Продрум Димов „Страници от литературното ни битие“ („Българска книжница“). Критикът е в ролята на летописец, който разравя пластове от избелели хроники и ни припомня житейския път и творческите върхове на такива личности като Георги Джагаров,  Яко Молхов, Георги Стоянов-Бигор, Матвей Вълев, Иван Цветков, Георги Калоянчев, Първан Стефанов, Иван Спасов, Петър Караангов, Венко Христов, Христо Медникаров, Лъчезар Еленков, Георги Марковски. Към всеки прилага био-библиографски подход, съчетан с критически етюди и анализ на обществено-политическата действителност. Обектите на неговото перо не са статични – те дишат с различно самочувствие в различните етапи от живота си, сблъскват се с промените, блестят с ерудиция и талант. Цели поколения българи са обогатявали деня и духа си чрез техните книги, спектакли, филми, ТВ-изяви. Втората част на книгата е събрала рецензии за новоизлезли книги на Боян Ангелов, Георги Константинов, Христина Комаревска, Валентина Атанасова, Иван Д. Христов, Светозар Казанджиев, Албена Фурнаджиева, Георги Драмбозов.

Тодор Каракашев е посветил 80 страници на животоописанието и специфичното в творчеството на един писател от Панагюрище – забравен днес, а бил доста популярен в първата половина на 20. век. Книгата е озаглавена „Един скрит класик. Богдан Овесянин в българската литература за деца“ („Беллопринт“). Авторът го нарежда сред най-силните автори за деца през 30-те и 40-те години – до Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Дора Габе, Ран Росилек, Елин Пелин и др. „Богдан Овесянин е един от тях, което е красноречив пример за неговия неподражаем талант“ – пише Тодор Каракашев. Анализирайки темите, мотивите, задачите, които присъстват в творчеството за деца в тази епоха, критикът-биограф извежда като акцент за Овесянин значението на труда в израстването на всяко дете: „…Той го извежда като алегория на живота, обединител на някакво макар и неголямо общество и единствена предпоставка за по-добри бъднини. Точно този правдив, патриархално-романтичен и рустикален модел на труда може и трябва да послужи за пример на малкия читател“. Изследването на Тодор Каракашев покрива с цветност едно бяло петно в литературната история, която е добре да бъде съживено.

Поетесата Цветана Костова предлага на читателското внимание сборника си „Литературни светове“ (изд. „Мултипринт“), който прилича на не добре подредена градина – всякакви растения от всевъзможен вид и сорт. Повечето от рецензиите са за автори от Северозападна България, в което няма нищо лошо, но все пак до утвърдени имена като Георги Константинов и Матей Шопкин стоят хвалебствени текстове за съвсем непознати автори. Портретите са еднотипни, с шаблонни езикови средства, които очевидно препращат към учителската професия на авторката, която на всяка цена търси някаква „финална поука“. Словосъчетания като „възторжени чувства“, „тържеството на човешката доброта“, „вълнуващо послание“ звучат не само клиширано, те не би трябвало да се употребяват от критик, стремящ се да открои оригиналност в обекта на своя анализ.

Духовното завещание на Чавдар Добрев (който ни напусна на 9 ноември 2021 г.) намери своята реализация в обемния том „Елипса във въздуха. Трагичният път на руското човеколюбие“ (изд. Захарий Стоянов“). Известен като добър познавач на руската литература, преводач, анализатор, изкуствовед и литературен историк, Чавдар Добрев обединява в тази книга стилове, паралели, инвенции, специфики на изображение и последващи влияния на петима класици на руската литература – Н. В. Гогол, Л. Н. Толстой, А. П. Чехов, М. Булгаков, Ф. М. Достоевски. Забележителното творчество на тези колоси на руската литература е обхванато в онези детайли, които водят към тезата за трагиката, възходите и паденията, противоречията в хармоничното, самоизмъчването и наказанието, causa prima и causa finalis на човеколюбието. Тези влияния днес могат да бъдат открити в цялата източно и западноевропейска литература, в мостовете между културните хребети, когато се раждат нови направления и течения в изкуството. Един изключителен ерудит като Чавдар Добрев нямаше как да работи върху ежедневни и преходни теми и автори. Неговото амплоа се разкриваше пълноценно чрез съизмерими фигури – писатели, които са емблеми на своето време. Той се интересуваше не само от механизма на романното действие, а от наслоенията в общественото съзнание, породени от посланията на романистите, които променят или даже генерират нова епоха. Ценността на един творчески път не е затворен в хоризонта „раждане-смърт“, но рядко епилогът в „романа живот“ облича формата на подобен тип достойно завещание.

„Перлата на перото“ (изд. „Богианна“) на Юлий Йорданов е надграждане спрямо досегашните усилия на писателя да обогати представата ни за Яна Язова. С педантична последователност той продължава да издирва нови документи, архивни единици и снимков материал, с които да завърши делото на своя живот – поредица от книги за величието и трагиката на Яна Язова – харизматичен образ, завладял съзнанието му още като студент. Бих казала, че Юлий Йорданов е в ролята на скулптор, подвластен на магията на своя модел – невъзможен и недостижим… Тази „жрица на перото“ провокира Юлий Йорданов да положи много усилия в проучване на документи, изследване на родови и приятелски връзки, да изкаже хипотези (любовите, политическата изолация, творческите върхове и мистерията около принудителната смърт на Язова) и да ги подкрепи със свидетелства на съвременници. В опит да удостовери точното място на родния дом на Яна Язова, изследователят открива акта за раждане на писателката, с което той доказва връзката ѝ с Лом и коригира досега известната дата 23 май 1912 г. на 26 май 1912 г. За верността на своите открития, за лансираните идеи и предположения той прилага множество снимки на документи, портрети на роднини, обекти, книги, цитати. Подходът на писателя е комплексен: документално-биографичен, емпиричен, литературно-исторически, тематичен, мемоарен, стилово-аналитичен. Много добре са очертани ситуации, в които талантът се явява онази психична защита, спасила Язова от политическите омърсявания, капаните в превратностите на времето. „Перлата на перото“ ще остане в аналите на родната литература като сериозен труд, обобщаващ различни страни от живота и творческия натюрел на писателката.

……………………………..

В раздел „Драматургия“ постъпиха сборници на двама автори.

Златимир Коларов е събрал свои сценарии в сборниците „Сценарни вариации. Книга втора“ и „Сценарни вариации. Книга четвърта“.

В „Книга втора“ са включени 4 сценария „Началото“, „Стажантът“, „Стажантът се развихря“, „Петък, 13-ти“, представляващи 4 части на полицейски ТВ сериал. Драматургичната канава е написана по всички правила на екшън филмите: с динамичен диалог, професионално оцветен езиково спрямо персонажите – лица от ъндерграунда, полицейски жаргон, градски сленг. Сериалът се фокусира върху проблеми на обществото ни в началото на века, които са актуални и днес – банди, крадци, убийци, изнасилвачи, наркомани, проститутки, корупция, трафик на нелегални пратки… Въобще типичната фабула за полицейски сериал, в която е вградена и хуманистична линия – справедливостта все някога възтържествува.

В „Книга четвърта“ присъстват 6 сценария за научно популярни филми, свързани с професията на Златимир Коларов, а именно – ревматологията. Самият проф. Коларов коментира симптомите на ревматизма, остеопорозата, остеоартрозата, лечението на болката, старостта и неизбежните тъканни и психически проблеми. Всяка една тема е разгледана професионално, включени са интервюта с доайени на българската ревматология, факти от практиката, щастливите лица на преодолелите страданието.

Милена Върбанова е обединила в едно тяло две пиеси: „Еньов геран“ и „Песове“ с подзаглавие „Агонията на България в две драми“. Двата драматургични текста наистина са вид гротеска, сполучлив разрез на абсурдите, избуяващи в днешното българско общество. Виждаме ги, осветени в „Еньов геран“ в диалога между двамата основни персонажа – Професорът и дядо Гуто. Очевидна е кризата в българското общество днес: на ниво социални контрасти, политически и икономически далавери, отчуждение и разпад на семейството, пренаписването на историята, езиковата девалвация, отдалечаване от българското, възприемане на изкривени западноевропейски модели, безверие и продажност на политическата класа. Основната линия, която движи фабулата, всъщност се крие в многоъгълната философската апория грях – вина – справедливост – отмъщение – прошка. Една фраза прозвучава като изстрел: „Понякога прошката е капан. Истинската любов прощава, без да ни прави свои длъжници“. Милена Върбанова е майстор на диалога, на индиректните внушения, използвайки разказ в разказа, митологични образи, устойчиви библейски символи. Сценичната реч характеризира достатъчно кинематографично персонажите, читателят си ги представя без затруднение,  В действието са вмъкнати фолклорно-стилизирани притчи, които извличат и прехвърлят познание към читателя (зрителя), успоредявайки миналото с настоящето. Читателят (зрителят) ще повярва на авторката, особено ако талантлив режисьор постави тази пиеса – с необходимия декор на две нива за паралелно случване на двете сюжетни линии. Финалът обаче е изненадващ, парадоксален, както и животът на българина в 21. век.

Втората пиеса в сборника, озаглавена „Песове“, представя кървав сюжет, който оставям за критическа интерпретация на други фенове на този хорър жанр. Книгата завършва с есеистично-философския текст на Милена Върбанова „Катарзис“.