Динко Динков е роден на 9 май 1977 г. в гр. Стара Загора. Завършва българска филология и журналистика в ПУ „Паисий Хилендарски“. Учител е по литература във ВСУ „Захари Стоянов“ и в СУ „Юрий Гагарин“ – Бургас. Сборникът му с разкази „Колобърът“ е удостоен с наградата „Еквалибриум“ на издателство „Либра Скорп“ за 2008 г. През 2010 г. издава стихосбирката „Морска колония“, през 2014 г. „Гмуркачът“, през 2015г. – сборника с разкази „Уморен“, а през 2016г. – стихосбирката „Хубава Яна“. Последната му стихосбирка „Непоискани дълбини” излиза от печат през м. септември 2017г. Член на СБП. Живее и твори в Бургас.
ЗАДУШНИЦА
В дъжд димят чирпанските ливади,
ври калта на мъртвите села.
Цигани открадната камбана
влачат през мъглите с конски впряг.
Пътят черен тича към гората,
плъзва мрак по шумните листа.
Плуват край дайрето на луната
облаците в мътната вода.
Сякаш че с вълните в равнината
вихри вдигат сънното море –
с корабни въжета към земята
се закотвят враните коне.
Зашептят чирпанските ливади
с най-далечни, странни гласове –
някой бий черковната камбана…
Във селата няма жив човек.
НАЙ-ТЪЖНИТЕ МОРЕТА
Превърнат ли ни в сънища моретата
и ако без тях не може да те има –
далечни ще са волните безбрежия,
които няма никога да видя…
И ние няма никога да имаме
любов, каквато някого вълнува,
а само тъжни спомени – най-тъжни са
моретата, когато ни сънуват.
ОТДАВНА
Събуло обувките лодки, морето заплака –
аз никога няма морето във мен да забравя,
което тъгува и тръгна да търси морета,
които отдавна, които отдавна ги няма.
Полепнало с пясъци, падна солено на моста,
захвърли зелената тежка фланела към фара
и, стиснало ятото гларуси, литна свободно
над хора, които отдавна, отдавна ги няма…
А трябваше там да са, трябваше с мен да са хората –
светли и голи – изтеглили в мрежи от чувства
отломки любов и, привързали вятъра с котви –
да учат децата си лодките как се обуват.
БЛИЗОСТ
Странно е предателството – странно е
това, че се превръщат в постоянство
ужасните преди смъртта съмнения
от близкия към теб или обратно –
защото за преглътналия залъка
на страшната обида е жестоко
любов да премълчиш във миг на ярост
и никога да не обичаш повече…
Но да изглежда, като че с очакване –
смазан от зловещата омраза –
ти ще обикнеш своите предатели,
защото любовта е безпощадна.
ОТНЕМАНЕ
Морето в майка ми…
О, майки, как се люшкат
вълните под обветрените дрехи
като платна на кораби, които
отвеждат до пристанища живота…
А може би проплакват съкрушени
все още мокри бебетата с ужас,
че ние им отнемаме морето
и късаме връвта към вълнолома
като последно в себе си доверие.
ПЪТУВАНЕ НА ЮГ
Ужасно е безпомощно да гледаш
как болните се давят във леглата –
във жълтите чаршафи на даляна,
заровени с внезапна бяла пяна,
довлечена от северния вятър.
И да не можеш даже да ги гледаш –
но чуваш как смъртта ги унижава,
ти, който си единствен и за тях си
бил всичко на брега, момче… Когато
вярвали са… И си вярвал някак.
На юг житата падат издължени
в нозете на земята и загниват.
От угарите пъплят към небето,
загърнати със мушами мъжете…
И колко много всички си приличат.