(Димитър Николов Попов)

(10.II.1891 – 18.IV.1981)

Роден в с. Долна Бела речка, Монтанско. Завършва Духовна семинария и славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1926 г. По време на Първата световна война е офицер на Южния фронт при Вардар и Дойран. Емигрант след Септемврийското въстание в Югославия и Австрия. Преподавател в свещеническото училище на гара Черепиш. Библиотекар във Варненската мъжка гимназия. Учител в Първа мъжка гимназия в София. Директор на културата и висшето образование в Министерството на науката и просветата.

 

Издадени книги: „Морски ветрила“ (1933), „Тихи пристанища“ (1934), „Битейски песни” (1943), „Душата на българина“ (1945), „Срещу Огоста. Пътни скици“ (1952), «Дърво столовато» (1955), „Там дето шуми Бързия” (1955), „По хайдушки сборища“ (1957), „През тиха бяла Дунава“ (1959), „Спомени за Николай Хрелков“ (1960), „От лехичка до стръкче“ (1961), „По пътя на вождовете на въстанието 1923“ (1963, 1972), „Каменна приказка“ (1965), „През родна земя“ (1967), „Земя ненагледна. Избрани пътеписи“ (1971), „По скали и по орляци. Епопея на хайдутството” (1971, 1981),“В огледалото на народните песни“ (1973), „Литературни въпроси“ (1976), „Там буря кърши клонове. Пътят на Ботевата чета” (1976), „Житата пътуват. Пътеписи” (1978), „Избрани произведения в 2 т.” (1981).

 

ПЕСЕНТА

 

Всяка сутрин сълза-песен

се откъсва от душата –

капка от покоя пресен

на нощта и на зората.

 

А след туй се разлетяват

мисли, чувства в шир безбрежна –

само песента остава,

свежа, цялостна и нежна.

 

СЪЗЕРЦАНИЕ

 

Като росна капка е избистрен

споменът за вчерашния ден –

всичко е осмислено и чисто

от прахта на живия момент.

 

В стаицата тиха на сърцето

всичко се отсича в мисъл, в реч –

даже безразборний ропот на морето

по-съзвучно чувам отдалеч.

 

И отново въздуха поемам,

на славея чувам песента,

и простора още по-голям е –

още по е пълна радостта.

 

ПРЕДЧУВСТВИЕ

 

Тази вечер вятър чер помете

залива и лодките прибра,

облаци настръхнаха, морето

се намръщи, мрачно заигра.

 

Затова бе толкова приятно

на тълпата в плавната река!

Тъй бе своя, милваше мълвата,

погледите топлеха така!

 

И аз рано-рано предусетих

есента и скръбния копнеж:

да се скриеш от студений вятър

в кръг човешки, да се прибереш!

 

ВЕЧЕРНА ПЕСЕН

 

Ела, о, вечер, майко всеутешна,

душата от деня ранена излекувай,

смени с печална мъдрост мисли грешни,

отлей шума, излишното ликуване.

 

Пред облаци пожарно озарени

да трепне от предчувствие сърцето,

из своя миг креслив вселената

спокойна, мълчалива да усетим.

 

И кат деца немирни, пакостливи

пред майка си наведени виновно

да вземем чашата на упрека горчиви,

ний, роби на пиянството любовно.

 

 

МАЙСКИ ВЕЧЕРИ

 

1.

 

Вечер, майка ли си ти,

с топъл скут и меки пазви?

Влакът ли в гора лети,

тя ли приказки разказва?

От цветя ли майски хлуй,

аромат и полъх ведър,

или нейни дъх е туй,

и не месец – тя ме гледа?

 

Ако ти си майка – то

спри с незлобива усмивка

дебнещи злодейски нож,

дай на морните почивка.

Подкрили ги под съня,

обкити ги с майско цвете

и бодлите на деня

извади им от сърцето.

 

Вечер, вечер, углъбен

в твойта синкава загадка,

аз не моля сал за мен,

а за всички страдни братя.

Влакът трака и лети,

сън и яве се преплитат –

вечер майко, що ли ти

морно чедо си разпитваш!

 

2.

 

Тъмна вечер, тъжна, душна,

нейде песен сплита жалба-

и от тоя ден завършен

пак скръбта ми е печалба.

Хора, хора – милиони,

милиарди сa живели…

Преживях аз всеки стон и

всяка песен що са пели.

И сега от всички тях съм

по живял и по съм морен,

а пък тази тъжна песен,

като зъл ми дух говори.

 

Тоя ден! Кой би пресметнал

на живота пътя сложен!

Пъстрий губер на времето

никой да разший не може.

Той лежи и ний го носим

и се в него замотаваме –

вплитайки цветя-въпроси,

саван си гробовен правим.

И което е заткано,

то докрай си с нас остава,

като цвете грее алено

да ни радва и смущава.

 

Вечер, ако бе ти майка,

тъмно тъй не би мълчала,

а заскитания в мрака

в кът сърдечен би прибрала.

А пък ти си нямо сгушена.

Знам – и теб е тя надвила,

песента – и са придушили

с мирис тези майски лиляци.