МИДЕНА ЧЕРУПКА
Тъй и тъй ще ми търсиш подарък,
(по традиция – нали съм именник!),
не прибързвай, не се престаравай –
подари ми черупчица мидена.
Проста, скромничка…
Скрий я във шепата.
Но преди да ми връчиш седефа ѝ,
влей ѝ само вълничка от трепета,
който скрито бушува в сърцето ти.
Дай ѝ миг да попие акордите,
невъзможни за обуздаване,
за да бликне онази мелодия,
композирана само за двама ни
от прохладния бриз, от прибоите,
от пенливото морско шушукане,
от кристалните дневни подводия
и среднощното звездно блещукане.
Дай ѝ пулс, влей ѝ нотка хармония,
вдъхновена от летни видения,
и в дланта ти ще гръмне симфония,
непосилна за никакви гении…
Тази музика – ехо от лятото,
нея искам от теб като именник.
Отключи я сега, изненадата
нека бъде в черупчица мидена.
НЕНАУЧНО ОТКРИТИЕ
Не отричай, когато ти казвам,
че очите ти в тъмното светят.
– Невъзможно е!… – ти се усмихваш.
– Не-е-е, възможно е!… – аз ти пошепвам.
Този блясък на светещи перли
може би е за тебе невидим,
но за мен е съвсем осезаем –
през клепачите даже го виждам.
Не търси обяснение – няма го,
формулирано в общата физика –
светлината, с която ме къпеш,
е най-крупното мое откритие.
Ненаучно, но не и загадъчно,
то почива на други закони –
любовта ти е толкова пламъчна,
че превръща очите в неони.
И полегнал до тебе на хълбок,
във поточе от топло сияние,
затаявам дъха си. Повтарям ти:
– Светят в тъмното! Вярвай ми! Вярвай ми!
– Невъзможно е… – ти се усмихваш.
– Не-е-е, възможно е!… – аз ти пошепвам.
Свеждам устни, целувам клепачите,
а очите ти светят ли, светят…
Е?
Мечтая да съм цар в едно
далечно, вдънпланинско царство,
на площ от цяла педя двор,
през който волно да митарства
прохладният планински лъх,
наситен с вкус на боровини,
със билков аромат и с дъх
на иглолистни исполини.
Палатът ми да бъде там
двустайна, схлупена къщурка,
строена от гранит и чам,
с оченца като амбразурки.
А тронът ми да бъде стол –
отпред, на дървено чардаче,
където мълчалив и горд
да срещам изгрева и здрача.
Хазната ми да е килер,
пращящ от разни вкусотии –
градински боб, сушен пипер
и сто чешита мерудии.
Граничният ми пункт – една
вратня на ритлова ограда,
която да е без брава,
а с пале-глашатай на прага.
Като посланик на света
добре дошъл тук би бил всеки,
отърсил се от суета
и хванал козите пътеки,
за да се вслуша в мъдростта,
която денем от небето
струи със бистрата вода,
искряща в Божиите шепи,
а нощем с едрите звезди,
в които вечността наднича,
така че, вдигнеш ли очи,
да ахнеш и да коленичиш.
***
Към този злачен педя двор,
далеч от хора и светии,
аз час по час отправям взор
и някой ден ще го открия.
И знам, че ще съм цар честит,
по-волен и от горска птица,
защото там ще бъдеш ти
до мен любящата царица,
а аз ще мога да ти дам
богатствата, които имам –
сърце, прегръдка и ръка,
така, че да се чувстваш силна.
ЛЯТОТО ИЗТЕЧЕ
Сполай ти, Боже, за това,
че ме дари така богато
и ме обсипа със блага
в едно тъй кратко мое лято,
което, както долетя,
така и като сън изтече,
но ми остави сладостта,
достатъчна за цяла вечност.
По Твоя воля бях щастлив
дотолкова, че ми е трудно
да си представя и за миг,
че имам някаква заслуга
за шеметната синева,
в която дишах до пресита
дъха на билки и трева
из царствата Ти в планините,
за стиховия Ти рефрен,
когато нажежен до бяло,
флиртувах с топлото море,
а то – със голото ми тяло,
за залезните Ти лъчи,
в които Те откривах вечер,
по облаковите очи,
огрели пътя Ти далечен,
и Теб под плащ от чер ефир,
под който аз те следвах мощен
до купищата от звезди,
припламващи в дома Ти нощен.
И този висш Твой благослов!
Ти всяко лятно мигче, Боже,
обагри с толкова любов,
че с повече и Сам не можеш.
СТИХЪТ
Не знам защо и как се ражда
стихът,
но знам, че е от жажда
и на плътта, и на душата
пред извора на красотата,
над който страстно се навеждам
с Любов и с Вяра, и с Надежда…
Не знам какво и как го вика,
но знам, че от сърцето блика
стихът.
И точно затова е
звукът му чист, гласът – омаен,
а мисълта му съкровена –
пречистена и откровена.
В стиха духът ми е прозрачен –
възторжен, гневен или мрачен,
любящ, красив или отблъскващ,
но истински – какъвто всъщност
е вдъхнат някога от Бога
за радост, болка и тревога.
В стиха, повеля и молитва,
най-светлите ми чувства литват.
Как ще се върнат те при мене –
убити или споделени,
не знам…
Но знам – без този полет
животът ми би бил без пролет.
***
Стихът, посланикът ми верен,
той беше, който те намери!…