На днешния ден през 1933 г. е рoден Панчo Панчев.
Тoй беше поет, драматург, приятел на децата, добър човек, когото наричахме с обич Дядо Пънч. Така подписваше ония свои творби, които – изпълнени с мъдрост и доброта, адресираше към човешките сърца. Той е роден в София, където след руската гимназия завършва театрознание. Със сцената го свързват дълги творчески години, поставя пиесите си във всички български театри, създава радиопиеси и телевизионни театрални сценарии. Сценичните му произведения се поставят в десетки страни, негова е най-играната в чужбина българска пиеса – „Приказка за калпаците”. Изпод перото му излязоха стотици стихотворения, гатанки и приказки, както и романът за деца „Дневникът на слончето Моди” – любимец на малките, той им посвети най-светлите си умотворения – послания на доброто и надеждата, на вярата и търсещия дух.
Дядо Пънч
Есенна смятанка
Събирам в гората листо след листо —
така да броя се научих до сто!
А лист подир лист продължава да пада
и скоро ще знам да броя до хиляда!
И щом оголее последният клон,
ще знам да броя чак до цял милион!
В старата къща
С тигърски райета,
с тигърска походка
по тавана шета
бабината котка!
После от тавана
слиза със въздишка:
„Не можах да хвана
нито една мишка!“
„Стига си ни тропала —
баба й се кара.
— Ще закусиш топла
купичка попара!“
Още веднъж за книжката и мишката
Малка сива мишка
си намери книжка.
Чуден дар това е,
но дори да срича
мишката не знае.
А така обича
приказки забавни
с Вълчо, Меца, Лиска,
че без да се бави
книжката изгризка.
Но щом я погълна,
усети бодежи,
че книжката пълна
била с таралежи.
Ботушите на Зайо
Зайо огромни ботуши си купи —
камък да ритне и него ще счупи.
Да го нападне сега щом опита,
Вълчо ще плаче с муцуна разбита.
Все пак, когато опасност подуши,
Зайо побегна, обут във ботуши.
Но тежестта им голяма го спира.
Хвърли ги.
Бос продължи по баира.
Ето че Вълчо дотътри се гладен.
Седна.
И двата ботуша изяде.
Първият учебен ден
Щом звънецът почне да звъни,
хукват към училището всички —
малки зайци, вълци и сърни,
катерички, ежковци, лисички.
Щом звънецът свърши да звъни,
скриват се в училището всички.
Само Слончо гледа отстрани —
как да влезе в малката вратичка?
Бухалът, учителят любим,
със размах прозореца отвори
и на Слончо викна: „Не скърби!
Ти ще учиш само там, на двора.“
Но тогава в стихналия клас
екна врява, стана бъркотия.
Чуха се пискливо глас след глас:
„Искаме при слончето и ние“!