ДАМЯН П. ДАМЯНОВ (1935 – 1999)
* * *
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта!
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят. И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце със теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш –
ще стига ли до тебе моят глас?
Ще викаш ти, гласът ти ще се връща,
но може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем –
във викане, във зов: „Ела! Ела!“,
ще оглушеем, да, ще онемеем,
ще станем глухонеми викала!
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но нямат глас, но нямат слух в ушите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят,
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път.
Не си отивай, чуваш ли, не тръгвай!
* * *
Остани тази нощ! Тук, при мен, остани!
Двете тежки врати любовта ни ще скрият.
Ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.
Ще избягам във теб. Ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!
Остани тази нощ! Твоят сребърен сън
ще е моя загадка и дъх в тъмнината!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър…
Остани тази нощ!… Остани!… Остани!
И прекарай ръка по лицето ми тъмно –
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
…А когато от наште целувки се съмне
и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата нощ –
и ще стане по-светла земята…
ШАХ СЪС СЕБЕ СИ
От скука или пък от страх,
от самота ли – сам не зная,
ала веднъж започнах шах
със себе си сам да играя.
С ирония или с тъга,
присъщи само на затворник,
отворих пъстрата дъска
и себе си строих отгоре.
Сам себе си – и чер, и бял.
Сам себе си – и цар, и пешка.
Сам себе си – ведно събрал
победата със свойта грешка.
А после? Как да ги следя?
С коя от двете половини?
Как себе си да победя?
От себе си как да загина?
Най-мъчен шах! Ужасен шах!
…И грохнал, оглупял и потен,
накрая сам си изкрещях:
– Туй шах ли е, или живот е?
Нима и там тъй раздвоен
на „чер“ и „бял“, на „цар“ и „пешка“,
човекът – онзи вътре в мен –
сам себе си не бие тежко
с най-непрощаваща ръка?
О, шах на самотата мръсна,
самоизтребваш ни така,
додето пъстрата дъска
не издържи и всичко пръсне!
ПОСЛЕДНОТО ЛИСТО
Единствено на клона то остана –
най-горе, на върха – там, сам само.
От пролетта последното писмо,
от идващата зима – първа рана.
Ръждиво-златно, кърваво, със форма
на мъничко простреляно сърце,
издигнато в молитвени ръце
на ветровити клони и простори.
Видях го като падна, чух как викна,
как каза мълком „Сбогом!“ на света…
…Сега е пролет… С хиляди листа…
Но вече други. То не ще поникне
ни на дърво, ни нийде. В мойте мисли
единствено ще се люлее то –
последното, най-страшното листо,
умряло, за да дойдат нови мисли.
* * *
Болезнено зелена тишина,
в която аз от птици оглушавам.
И въздух – като тяло на жена,
безплътна като сън върху морава.
Къде съм слушал този птичи свод?
Кога съм любил това тяло синьо?
Дали в предишен някой свой живот,
през който пак от тука аз съм минал
като душа или пък като плът?
Като какво – дори не помня вече!
Но, сигурен съм, нейде в своя път
и тук съм бил в една такава вечер.
С уста съм дъхал тая тишина.
Със глас съм трупал тоя въздух звънък.
Със плът съм любил някаква жена,
безплътна като този залез тънък.
И днес, макар и нов, макар и друг,
за тях се връщам в този свят огромен.
За тях. И като вятъра оттук
минавам, за да взема своя спомен.
ИНТИМНО
Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва.
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж –
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива изведнъж,
разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една „Мадона“ от Рембранд,
погледната отблизичко, е грозна
и целият ѝ майсторов талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята – таз, околовръст,
която отдалеч е рай вълшебен,
отблизо ти се вижда шепа пръст –
пръст, във която ний ще легнем с тебе.
Красавице с тъй прелестни черти,
щом искаш да не зърна всичко дребно,
несъвършено в твойте красоти,
не ме допускай близичко до тебе.
Но може би си права. Ах, нима
Не е в туй смисълът неразбираем –
очи в очи да видим къс тъма,
картина, образ, вечност и земя,
с които да се примирим накрая.
СЛЕДИТЕ НА АПОСТОЛА
Две следи във снега. Две човешки следи.
Все към Къкрина. Право нататък.
И над тях – две лукави и жълти звезди –
позратени очи на предател.
Две следи във снега. В най-дълбокия сняг…
Пет столетия трупал в душите,
скрил до покрив къщя и сърца, той все пак
не успял да затрупа следите.
Две следи… Там свегът и до днеска кърви –
ах, навярно човекът е куцал.
Знаел той – имал сума ти път да върви –
от въжето до моите внуци.
От султанския съд чак до мойта душа.
Път мъчителен, славен и трескав.
Как би минал човекът по него пеша,
пък дори да се казва и Левски!
Как би минал по него с раздадена кръв,
с дух раздаден и сетне възкръснал,
пък дори не човек да се казва, а лъв,
не Апостол, а Бог да е кръстен!
Две следи във снега. Във най-чистия сняг –
от въжето до всички години.
Научи ме, пресвети Апостоле, как
По следите ти пресни да мина!
За да стигна до твоя върховен живот
и да върна дълга ти грамаден:
десет гроша взел в заем от своя народ,
ти и тях си записал в тефтера жесток –
„С тях си купих маслинки. Бях гладен.“
НА БОТЕВ
Ти тъй недостижимо си велик,
че всеки би си разменил живота
с един-едничък твой житейски миг.
Един-единствен миг да бъде Ботев!
Един единствен миг от вечността,
единствен миг от твойте миг и воля,
пък даже този миг да е смъртта!…
И аз бих дал един живот за Вола!
За него бих ти дал днес всичко аз,
каквото имам, бих ти го отстъпил!
Не бих ти искал само оня час,
във който ти на роден бряг си стъпил
и си целунал родната земя…
Разплакал си се, казват, Воеводо…
Земята те е срещнала сама –
къде е бил, къде е бил народът?!
Народът спял в онази страшна нощ!
Дълбоко спял! Не чул плача ти в здрача!
Една земя! Един самотен вожд!
Как страшно е, щом силните заплачат!
О, страшно е, когато смел войник
остане сам със сабята си гола!…
Не бих ти искал само този миг,
макар че той е по-велик от Вола!
ОБЕЗВЯРА
Обидно ми е, че съм жив.
В заблудата, че се издигам,
катерих планини-лъжи,
до тъжна истина да стигна.
Уж се изкачвах на възбог,
но не във висинето звездно
намерих се, а в трап дълбок.
Върхът ми се оказа бездна.
И вместо хора-божества,
аз зърнах хора-буболечки,
нищожни, пъплещи едва,
понесли алчност, завист, грях…
Но най-ужасно бе, че в тия
мравунячета аз видях,
уви, и себе си самия –
понесъл свойта сламка и
към свойта дупчица запътен,
препънат в свои букаи
и в свое щастийце закътан.
Затуй ли, Боже, длани драх
и топка кърви станах, Боже?
За да презра и мен, и тях,
и целия живот нищожен?
Аз питам Бог. Но где го Бог?
Ни глас, ни лик… Небето зее
над мене като трап дълбок.
И там ли нищото живее?
ПОКРУСА
Душата ми вихрушка я обрули.
Защо я пуснах гола и пеша
сред вашите ласкателства и хули?
Защо ви дадох своята душа?
Защо ли като храм ви я отворих,
без да помисля аз, че някой ден
незнайно кой от вас, жестоки хора,
иконите без свян ще окраде…
Не съжалявам, че е пуст олтарът
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам, че със свойта вяра
днес няма де да се помоля аз…
Душата ми, обрулена и мъртва,
пустее без икони и олтар…
Във нея аз ви пуснах като в църква.
…А трябваше да сложа катинар!
КЪМ СЕБЕ СИ
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!
