В края на трийсетте и началото на четирийсетте години в българската литература навлизат няколко имена на поети, на които е съдено не само да кажат нова ярка дума в родната поезия, но и да припомнят за големите фигури от високата класика – Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Гео Милев. Периодът след Септемврийското въстание от 1923 г., както и събитията от 1925 година, на които стават жертва Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, а Христо Смирненски бива отнесен от „жълтата гостенка“ и над българското общество ляга сянката на цинична и брутална диктатура, се превръща в своеобразно безвремие за българската поезия.
Наистина в това двайсетилетие – до началото на 40-те години, творят ярки поети като Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Атанас Далчев, Елисавета Багряна и още неколцина физиономични поети, но потресът от трагичните събития е толкова голям, че от една страна тези талантливи творци се затварят (в различна степен, разбира се) в свой измислен спасителен свят, а от друга зловещата социално-политическа обстановка като че ли не позволява раждането и развитието на нови таланти. В такъв контекст се появяват имената на автори като Александър Геров и Валери Петров, Богомил Райнов и Александър Вутимски, Иван Пейчев и Веселин Ханчев, които по-късно критиката определи с условното название „поети на 40-те години“.
Първите си творби те публикуват в изключително напрегнато и тревожно време – навечерието на Втората световна война. Още не са избледнели спомените от общонационалната покруса след въвличането на България в Първата световна война и ето, че отново продажни и бездарни политици тласкат Отечеството в нова касапница и нова национална катастрофа.
Първите публикации и книги на тези поети впечатляват не само с новаторските си художествено-естетически послания, но и с изострената социална чувствителност, с ясната и активна гражданска позиция – нещо, което напомня социалния патос и саможертвената обреченост на поети като Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Гео Милев и Смирненски. Така нареченото поколение на 40-те години обхваща много различни по поетически натюрел и художествена концепция автори. Ако Валери Петров в ранните си творби е под влиянието на приказните интонации, на майсторското разгръщане на лирическите пейзажи, Александър Геров ни поднася мускулеста, почти директно публицистична, с антивоенна насоченост поезия. Ако ранният Богомил Райнов в „Поетичен календар“ показва образа на големия град в смутното военно време, то у Александър Вутимски откриваме романтични, почти призрачни поетични пътешествия на духа. Същевременно обаче тези инак толкова различни поети биват обединени от едно – жаждата чрез поетическия език да се долови пулса на драматичната епоха.
Една от художествено-естетическите и интелектуалните кариатиди на това поколение (а и на новата българска поезия въобще) е Валери Петров. Повече от половин век вече той присъства в българската поезия и излъчването му е неизменно ненатрапчиво, но могъщо и завладяващо. Всъщност той е една от малките блещукащи светлинки на надеждата на мислещия човек по пътя към истината.
Ранният Валери Петров започва с „Нощи в Балкана“ (1940), „Палечко“ (1941), „Детинство“ (1941), „Juvenes dum sumus“ (1943), „Нежности“ (1940–1943), „На път“ (1943), „Тавански спомен“ (1942–1948). Какъв контраст между епическата визия, пресъздаваща романтичните нощи в Балкана и приказните пътешествия на Палечко; между слънчевите внушения на пасторалните картини на българска природа и зараждащото се любовно чувство на юношата, потънал в сладки блянове и съзерцания на уютния таван, от една страна и същевременно – мрачните излъчвания на действителността, бруталният тропот на ботушите на войната, ужасяващият лик на етническата омраза и насъскване (започващите гонения и преследвания на българските евреи), набиращото сила вътрешно противопоставяне в българското общество, което след началото на войната отваря открити граждански рани.
В „Нощи в Балкана“, „Детинство“ и особено в „Палечко“ поетът извайва пред нас фантастична картина на слънчеви видения, на филигранно, почти дантелено-словесно репризиране, на шеметен полет на въображението. Фактурата на стиха е светла, жизнеутвърждаваща, лирическият рисунък ни отправя (разбира се, при осъзнаване на мащабите и спецификата) към ранните творби на Яворов:

Като червено огнено въже
съвсем само желязото се вие
и двамата разкрачени мъже
със дива радост някаква го бият.

…И става сякаш приказна картина:
туй дребосъче с чистото лице,
което слушат двата исполина,
над чуковете скръстили ръце.
(„Палечко“)

Във филигранния стих на „Juvenes dum sumus“ вече навлизат други интонации. Мекотата, благородството, красивото съзерцание, безгрижността отстъпват място на тревожни, дори резки, трагически нотки. Приказните скиталчества на духа, романтичните любовни блянове, поетизирането на нощите в Балкана – с Млечния път, старите бичкиджийници, добрите космати биволи, дядовото огнище, лаещите по Васильовден кучета – са изтласкани от жестокия образ на войната. Въдворителите на новия световен ред не се интересуват от Платоновите идеи за идеалната държава, нито от приказки като тази за Палечко.
За читателя, който познава вълшебната мекота и приказните интонации на „Палечко“ или „Нощи в Балкана“, е поразителен контрастът на поетическите внушения в „Juvenes dum sumus“. Фееричното, иносказателно-приказното, романтично реещото се бива изместено от суровото, релефно изсеченото, осезателно жестокото изображение на съвършено друг свят, в който и най-мрачните кошмари се превръщат в реалност, а човекът става играчка в ръцете на сляпата съдба.
Всъщност Валери Петров е от най-полифоничните наши поети. Трудно е да доловим границата между реално и фантазно при него. Можем да говорим даже в известен смисъл за магическо поетизиране на реалното и поетическо реализиране на магичното. Още у ранния Валери Петров ще се сблъскаме с привиден парадокс – рисунъкът е сякаш пределно реалистичен, дори натуралистичен, а всъщност образът, картината представляват своеобразна романтизация на реалното. Словото на Валери Петров притежава чудната способност да заличава границата между възможно и невъзможно, измислица и зрима реалност. В „ангелските фрески“ (използваме израз на самия В. Петров) се сливат неудържимият поток на импровизацията, словесната игра на отблясъци и сенки, Моцартовата лекота на рисунъка, богатството на ритми, радостта от бликащите жизненост метафори и сравнения.
Мнозина от българските поети творят в черно-бели или предимно сиви тонове. Поезията на Валери Петров е пример за яркост на палитрата. „Край синьото море“, „Juvenes dum sumus“, „Тавански спомен“, „Римски площади“, „В меката есен“ показват как своеобразната евангелска простота на лирическия изказ, която придава релефност на изображението, се съчетава с раблеанска освободеност на поетическата визия.
Още в „Juvenes dum sumus“ и „Тавански спомени” привлича вниманието ни една особеност на неговата поетика – влечение към разгърнатия поетически цикъл, към по-мащабните поетически форми. Очевидно цялото великолепие на живота с неговата пълнокръвност, разностранност и необятност трудно можеше да се отрази от поета само чрез отделни творби. Съвсем естествено и закономерно е в този смисъл движението на автора към по-разгърнатите поетически форми, към поемата. А особено място сред тях заема „В меката есен“ (1960). Тя е не само великолепна социална панорама, своеобразна диагноза на българското общество през 60-те години, но и безжалостна нравствена равносметка, саморазголване, самоанализ и в личностен план, и като естетико-художествени търсения. Тази поема се появява, когато в обществото ни започва политическо и социално размразяване. След годините на култа към личността и редица трагични деформации в развитието ни, след годините на сектантски залитания, ограничаващи свободата на индивидуално творчество, започва размразяването. С „В меката есен“ Валери Петров улавя с удивителна точност и проникновеност не само мъртвото вълнение в българското общество, което предхожда социалното раздвижване, но и полага фундаментално значими щрихи към портрета на Човека, изследван от него вече толкова години. В удивително леко изливащата се форма, в невероятното по поетическото си съвършенство повествование ние откриваме полифонията на реалното битие, естествения поток на живота. Изключително силни са поетичните размишления на Валери Петров по отношение на трансформациите в душата на отделния човек, както и за глобалните социални разломи. Разбира се, съмнението, недоверието, резигнацията, скепсисът не могат да взривят идеала, но позволяват на поета лирически да „обясни“ нашествието на конформизма и изкористяването на идеала в душата на самия човек, както, разбира се, и в средите на цели социални групи и прослойки, а в крайна сметка и в цялото общество.
В известен смисъл поемата „В меката есен“ е поетическо размишление по пътя към голямата цел. Удивително е, че повече от трийсет години преди рухването на държавната система на социализма един поет (а не философ, социолог или политолог) предусеща подводните Сцили и Харибди, които се изправят пред човека по пътя към идеала. Валери Петров няма самочувствието на провидец, но тъкмо защото е една изключително чувствителна валенция на своето време, сякаш отгатва бъдещото развитие.
Трябва да си повтаряме, че не всичко е загубено, щом има такива поети. Не всичко е загубено, щом знаем, че там, на малката уличка „Елин Пелин“, продължава да живее духът на нежният човек и лирик Валери Петров. Може би всеки миг като Палечко той ще тръгне по софийските улици, както вече повече от половин век неговата поезия върви по пътищата на нашите сърца. Може би тази поезия, проповядваща любов и доброта, състрадание и милосърдие, ще ни върне към човешкото у нас, ще озари очите ни със светлината на Доброто, зад чиито открехнати двери шепне бъдещето.

Иван Гранитски