РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Димитър БЕЧЕВ
(Критически бележки за една повест)
Апокалиптичното ни време на хаос и разрушаване на кумири и идеали позволи да прогледнем отвъд лъскавата фасада на бодрия плакатен ентусиазъм, да се взрем с горчивина в истината за много фалшиви митологеми, които бродят около характера, духа, морала на българина. Дали насила възпираното зло в човешката душа е по-добро от отприщената животинска стихия, дали крехкият културен пласт, изграждан с цената на много усилия, лишения и личен пример, ще издържи на напора на хедонистичния егоизъм и нагона към удоволствие, дали класическата хармония и съвършенство в класическото изкуство ще оцелее сред тайфуните с малки имена, които заливат много петилетки съзнанието ни?
Често си припомням думите на Пол Валерѝ, че свободата е една от онези притесняващи думи, които имат повече стойност, отколкото смисъл и повече питат, отколкото отговарят. Колкото и заострени да са някои констатации в прочутата статия на Боян Пенев „Нашата интелигенция“ от 1924 г., в която той твърди с особена тъга, че тя, „нашата интелигенция, още не се е родила и няма история“, още по-тъжна е една друга мисъл на критика, че „ние живеем тук като чужди един на друг“. Ако това е истина, значи сме народ от отчаяни нихилисти, ако не е – значи сме народ без амбиции.
Един балкански политик беше изрекъл по наш повод, че сме хубав народ, но всяко нещо, с което се захванем, или ни е артък, или ни е ексик. С други думи, ентусиазмът, с който се захванем да градим или рушим или е в излишък, или не достига, твърде често ни липсва благословеното усещане за хармония и равновесие. В този ред на мисли ще припомня и един афоризъм на великия Петрарка: „От книгите едни стават мъдреци, а други полудяват“. За втората част на твърдението Ямбол е дал на родната медицина класически случаи от клиничен тип, но това е друга тема, всеки град има своите луди, само че при нас идват малко в повече.
Всеки творец е заставал много пъти над бездната на проклетите въпроси и е търсил дълго мистичния им отговор. Това е правила в своите стихосбирки и Вела Чанчерова, в които поетичното слово се стреми да открие скрития смисъл на фаталното и неотменно разминаване и сближаване на чувства, настроения, състояния. Защото винаги откак свят светува тъгата и радостта са част от човешката преходност и болезнени амбиции, но те като че ли са и частица от един паралелно съществуващ свят на нетленната духовност.
Днес обаче тя застава пред строгия съдник – Негово Величество Читателя – като белетрист. Нейната повест „Давид и неговите братя“, издадена от ИК „Жельо Учков“, е определена от самата авторка като „повест за живота на едно семейство от средата на миналия век“. Написана като една вдъхновена поема, това е всъщност повест за духовните стойности и краха им в един грубо материалистичен свят, за телеологичния смисъл на човешкия живот, за „врявата и безумството“ на този свят, ако перифразираме един виден американски писател.
И въпреки че е писана от един дълбоко вярващ в морала и божественото ямболски творец, това не е повест-апологетика на християнството, както би се разчело повърхностно посланието на тази книга. Защото тя е химн на всепобеждаващата вяра и надежда, но в същото време е и книга за неотменимия и неизцелим грях, в който тъне безпросветното човечество, лишено от морални опори и възвишени цели, за несъвършената и двулична човешка природа, повест за това как духът човешки може да победи изкушението и да запази съкровеното в себе си, своето семейство, децата си, своите лични надежди.
Не искам да прехвърлям паралелен поглед към символиката или заглавието на романа на големия немски писател Томас Ман, това е по-скоро един духовен паралел, съизмерим с търсенията и лутанията на измъчената човешка душа. В повестта на Вела Чанчерова натежава не богословско-есхатологичният смисъл на християнското семейство, а ежедневната битка в атеистично-безбожния български социум от първите години на социализма за обикновените, понякога банално ежедневните човешки стойности. Но проектирани на големия екран на социалните и политически катаклизми, те заживяват нов живот, преосмислят истината за обречения край на големите битки и завоевания, когато не са осветени от идеята за морала, нравствеността, предаността, отговорността пред съдбата на другите.
Затова и в семейството на Кръстан Белев, правоверен средноста-тистически редови жител от желязното сталинско време, растат синове, които имат коренно различни съдби, различен житейски шанс. Емблемата на различието, на неординерното, носи в себе си главният герой на повестта Давид, обрисуван от авторката като изключително духовен тип, интровертен и самовглъбен, човек не от мира сего, както се казва в свещените книги. Той трудно се вписва в банално атеистичното общество на бодрия плакатен възторг, в който вкупом живя петилетки наред българското народонаселение; не се вписва и в раблезианското пиршество и разгул на плътта, привилегия на управляващата каста, в подредения катехизис на светлото бъдеще, което предстои, но с всяка петилетка се отдалечава всъщност на светлинни години от настоящето.
Братята му Ясен и Явор са негова диаметрална противоположност – корави и непокорни глави, надарени с виталност и порив към свобода. Те носят в своето поведение неизтощимото любопитство да надникнат във всяко кътче на живота, да се насладят на отлитащия миг със страстта на космическа еднодневка.
Патриархалният уют от първите страници на повестта се разпръсква с идването в малкия градец на новия началник на милицията, майор Стоян Марков, типичен образ на правоверен диктатор и нагъл женкар (подобно съчетание ми звучи подозрително познато дори и за славния град на Диана), пред чийто ботуш треперят и обикновени хорица, и дребни началници от славния социалистически паноптикум. Той е не просто олицетворение на престараващия се, бдителен малоумник, жесток и болезнено сладострастен, човек, опиващ се от тъмната си, неограничена и деспотична власт над хората и техните съдби. Той се вкопчва в своя златен шанс да открие забегналия син на Кръстан Белев, да изобличи неговата религиозна същност, да вдигне на крак „заспалата“ революционна съвест на редовите партийни членове от малкото градче.
А мълчаливото, странно момче с аскетичен поглед интуитивно бяга от света, воден от Божията воля. Така той попада в колибата на един друг отшелник, Илия, доброволно изкупващ своя грях в молитви и пост, отдаден на съзерцание в божествената доброта и воля. Животът в оскъдица и лишения със стареца, многобройните изпитания в планината, преследванията, оформят душата на Давид, укрепват вярата и любовта му към Бога, която придобива непоколебимост и самообреченост.
Илия признава на момчето, че с годините се натрупват греховете, скърбите и бедите и му изповядва, че единствено Бог може да ни освободи от тях, да ни помилва и спаси. Учи го, че и малките грехове, които човек върши непрестанно, не са безобидни, отчаянието също е грях и води към други грехове.
Така живеят двамата аскети, отдадени в молитви и пост, докато не свършва земният път на Илия. Давид тръгва към света, който е напуснал доброволно, за да изпълни последната воля на стареца. И сред изумените погледи на своето семейство той тръгва в снежната виелица, за да бъде заловен от дебнещата милиционерска хайка.
Втората част на повестта разплита сюжетния възел на двамата братя на Давид, перипетиите около дъщерите на Стоян Марков, суровият урок, който Явор и баба Магда дават в отговор на мераците на милиционерския шеф. Като своеобразен заместител на отсъстващия Давид се появява Иван, който заплита житейския си път с единия от братята. Това символично отсъствие на главния герой, неговият ореол на светъл мъченик на вярата и всеотдайността, е контрапункт на житейската действителност, обхваната от дребни интриги, жалки постъпки, недостойно поведение. За да стигнем в края на повестта до символния епилог на завръщането на Давид в света, но вече като предан и всеотдаен божи служител, недостижим в своята анонимна и безусловна любов към Бог и неговите повели.
Когато се научиш на мълчание, всичко започва да ти говори, казва веднъж Давид. И тези пророчески слова пронизват неговата същност на морален месия до края на повестта. В малкото белетристично пространство понякога неговият образ ни се струва малко схематичен, непостижимо духовен и безплътен, но белетристката Вела Чанчерова е вложила всичко, за да го пресътвори като човек, а не като щампа и моралистична идея.
Книгата прехвърля мост и към някои други въпроси на нашето съвремие. Даваме ли си ясно сметка докъде ще доведат горчивите плодове на разрушението, безверието, егоизма, алчността, бездуховността, грубата простащина на освободения животински устрем на човека, липсата на положителен пример, на идеал, на възвишена цел? Когато липсват духовните темели, когато аморалността на живота като оголено и безцеремонно реалити шоу владее поведението на поколения млади българи, отговорите идват сами, ужасяващо реалистични.
Но не всичко е загубено, иска да ни каже накрая на повестта Вела Чанчерова. Тя не забравя молитвения благослов на св. Франциск Асизки: „Благодаря ти, Господи, че ме научи да мечтая!“. Колко пъти повтаряме втръснали до болка философски истини за това, че човек за няколко хилядолетия успя да промени материалния свят до неузнаваемост, а в същото време в основата си остана завършен и жесток егоист, който с мъка задържа своите страсти и инстинкти. Тъжно е за интелигентните хора в България, които от десетилетия са изтикани в килера на ежедневието от потомците на Данко Хаирсъзина; че след толкова години на преход и промяна цинизмът е изместил надеждата, консумативните стремежи са подменили идеалите, любовта е прогонена от страха и отчуждението, от несигурността за утрешния ден. Но за какво ли ти е този утрешен ден и вярата в светлото бъдеще, след като отдавна някой зачертава с велзевулски смях твоето настояще? След като няма почти никакъв шанс да се сбъдне мечтата на великия ваймарец за новия тип личност, която трябва да се ръководи в своите действия не от разума, а от морала, която трябва да твори на универсалния език на културата и човещината, за да стане гражданин на света.
Не зная дали някога ще станем граждани на света, както мечтаеше Гьоте. Но, потапяйки се за малко в света на повестта на Вела Чанчерова „Давид и неговите братя“, ми се иска да станем поне за няколко часа възторжени мечтатели, за които светът все още си остава прекрасно място за живеене.
