Георги Николов е роден на 05.03.1955 г. в Харманли. Завършва гимназия „Неофит Рилски“ в родния си град. Следва Психология във Варшавския и Софийски университети. Дипломира се като психолог в Софийския университет „Св.Кл.Охридски“ с втора специалност Български език и литература.
Автор на 13 книги с поезия и проза, от които – десет стихосбирки, два романа и сборник с портретни очерци. За първата си поетична книга „Центурион на прага“ получава голямата награда за поезия (бронзов Пегас) на Южна пролет през 1995 г. А преди това, през 1989 г., след спечелен конкурс в пловдивското списание „Тракия“, е отпечатана стихосбирката му „Другият живот“. Печели годишната награда за проза на СБП през 2011 г. за романа „Киноманът“. Последната му стихосбирка „Както се отваря небе“ му носи съпътстваща награда от конкурса „Христо Фотев“ в Бургас през 2024 г. Има и две награди за цялостно творчество: „Изворът на Белоногата“ – Харманли през 2015 г. и „Сребърно летящо перо“ от Славянската литературна и артистична академия – Варна през 2017 г. Като журналист е номиниран за наградата „Черноризец Храбър“ – 2006 г. в съавторство с Божидар Грозев и Валери Начев за материала „Другата смърт на Генчо Стоев“.
Поетът е заемал и призови места от различни национални конкурси за отделни поетични творби. Превеждан е на руски, полски, сръбски, гръцки и турски. Предстоят преводи на негови стихове и включването им в антология на испански език. Самият той превежда поезия от полски. Негови текстове са излизали в различни литературни вестници, списания и сайтове. Представян е и в няколко поетични антологии.
Дългогодишен кореспондент от Харманли на регионалния всекидневник „Новинар юг“ и експерт по култура и PR на Община Харманли в периода 2002 – 2015 г.
Предстои да излезе новата му поетична книга „Соло за камбани”.
ЗА КОЖАТА НА ЕДИН ПОЕТ
С всеки написан стих
шагреновата кожа на поета
се свива,
свива,
свива…
Оръфана от времето
и думите,
смалява се,
смалява
шагреновата кожа на поета.
Накрая остава късче –
като от неразчетен
пергамент.
СМЪРТТА НА ФИЛОСОФА
След като не успя да открие
(макар дълго да размишлява)
най-простото основание за смъртта,
както и за живота,
той си преряза вените
с бръснача на Окам,
изкован от желязна логика.
КУШЕТКАТА НА ФРОЙД
Едип, заченат
на кушетката на Фройд
в един неразтълкуван сън
от бащата на психоанализата,
подремващ на нея след сеанс.
Йокаста е истеричната прислужница
във кабинета.
РЕПЕТИЦИЯ НА ОРКЕСТЪР ПРЕД СТЕНИТЕ НА ЙЕРИХОН
Духов оркестър репетира марша
за триумфално влизане
в обсадения град.
Йерихонските тръби под сурдинка.
Стените не помръдват.
ВАРВАРИ ПРЕД ПОРТАТА
Варварите идват, когато най-малко ги очаква
оня Рим на аристократите.
В следобеда, изпълнен с леност и прозевки,
когато от домовете лъха дискретен чар
на буржоазията – долче вита.
Всъщност в Roma Bene варварите
били са винаги очаквани.
Като прислуга само – да бъдат новите домашни роби
в покоите на господарите,
масовката в аристократичните им занимания.
Но варварите идват не за това,
а за да седнат на трапезите им,
да опитат от отбраните им ястия,
да се присъединят към голямото им плюскане.
Накрая да плеснат със ръце
някой да разчисти масите,
на коите вече те са господари.
Варварите идват, когато най-малко са очаквани.
Когато по кината прожектират ретроспекция
на Антониони, Фелини и Де Сика,
а в амфитеатъра за разнообразие играят Бекет
пред римска публика.
В абсурдно време идват варварите.
И вече са пред портата.
Те не са Годо, та да не дойдат никога.
ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА ОВЕРТОН
Поглеждам през прозореца на Овертон.
Отвън на улицата Оруел, Уилям Голдинг,
Рей Бредбъри, Платонов,
(а може и Платон)
и още няколко нахакани хлапета
играят махленско мачле на малки вратички.
Оруел подава на Голдинд,
но той вместо към вратата,
ритва топката към прозореца.
Прозорецът се счупва,
но мигновено –като в обратен кадър –
се събира в огледало.
Виждам се в него дете
с едва наболи квадратни мустачки,
със зализан черен перчем като крило на гарван
и с изпъната напред ръка.
А от обратната страна
огледалото е пак прозорец,
през който надничат в мен.
ПРИ ЛЕЛЯ
Когато бях малък,
често отивах на гости при леля в съседния град.
Леля беше бездетка и ме имаше за свое дете.
Черпеше ме постоянно със сладко
от бели череши, боровинки, ягоди и с рачел.
Тъпчеше ме със сладко,
сякаш искаше да съм ангелът,
който ще ѝ донесе благата вест.
(И без това ме наричаше ангелчето ми.)
Но аз мълчах със залепнали уста.
Когато ми влезеше мушица в окото,
леля ме водеше при една нейна съседка лехуса
да ми впръсне в окото коластра.
Така бях закърмен с гледката,
че тичайки пак по улицата,
исках в окото ми да влезе не мушица, а цяла птичка.
А когато леля плетеше кувертюра
за холната масичка, на която стоеше вазата
с едно цвете в будна кома,
се заглеждах в нея
и гадаех гърдите й под жилетката.
Около тази масичка
леля събираше кварталните медиуми.
хващаха се за ръце, а тя подбелваше очи
и пърхаше с мигли като колибри…
При леля живеех в паралелин свят
и от тогава имам лелин комплекс.
САМОТНИЯТ БЕГАЧ НА ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ
Веднъж надбяга самотата.
Тогава се включи в масов крос за литературни герои.
Известно време бяга редом до Заека на Ъпдайк,
който го разсейваше
с алегорични истории от половия си живот.
После самотният бегач на дълги разстояния
се откъсна напред в група,
заедно със Спасителя в ръжта,
оня Холдън Колфийлд, с когото бяха връстници.
Той му сподели, че бягал от скука,
просто нямало вече кого да спасява в ръжта
и от скука утъпквал големите житни кръгове,
така се превърнал в житен бегач
и си бягал ей тъй, бягал…
Докато се оглеждаха за Маратонеца на Голдман,
покрай тях профуча Белю Пушилката,
намигвайки им многозначително.
Изпревари ги и Бягащият човек на Стивън Кинг,
но не им отдели никакво внимание
за празни приказки по трасето.
(Той бягаше в телевизионно шоу.)
За кратко в тяхното темпо бяга един тип
с прозвище Пеперудата
(той пък бе беглец от самотата), но се препъна
и съдиите на кроса го върнаха на старта.
На самотният бегач на дълги разстояния
започна да му доскучава от компанията.
Тогава той забеляза на съседното трасе
друг самотен бегач на дълги разстояния.
Прехвърли се при него и видя,
че това е колумбиецът Аурелиано Буендия
в анцуг с жълти кантове и с нещо като еполети.
Той бягаше на дистанция от 100 км самота,
което бе непосилно
дори за самотния бегач на дълги разстояния.
ВИКЪТ
Искам да извикам
като оня хомункулус от картината на Мунк.
От дулото на устните ми
да се отдели викът.
Искам да извикам!
Като при раждане, като пред смърт.
И между тях да викам.
Като във дуенде.
Викът ми да отекне във вековете.
Да образува концентрични кръгове
във времето викът ми,
хвърлен като камък.
Да се разпространи като радиовълна.
Да стигне до мембраната
на някой свят отвъден
и да се върне като ехо на тоя свят.
Искам да извикам
като оня хомункулус от картината на Мунк.
Да не спра да викам,
дори викът ми да е ням.
Но ме е страх, че ще остана
със завинаги отворена –
като на кукла надуваема –
уста.
ЛЮБОВ В ХОТЕЛ „КАЛИФОРНИЯ”
И ще се затворим двамата с теб
в хотел „Калифорния” –
ще слушаме „Игълс”
и няма да освободим стаята
до края на света, до второ пришествие
на прислугата и румсървиса,
дори на вратата да напира
цялата световната конспирация,
няма да освободим стаята.
Няма да освободим стаята,
докато не се олющи огледалото,
докато не пламнат завесите
от някой воайорски изгрев,
докато не извършим
любовното престъпление на века
ние, двамата,
няма да освобождаваме стаята.
И ще поставим хотел „Калифорния”
под карантина любовна…
ФРЕСКА ОТ ПОЕЗИЯТА
Във тази вакханалия на думите,
разсъблечени
до истинските си значения,
изпадащи в екстаз
от новите си словосъчетания.
Във тази вакханалия на думите
аз дори не съм сатирът,
задяващ се със тях,
а само виночерпецът на Бакхус
от ъгъла на фреската,
който крадешком допива
виното на бога.