УСМИВКАТА

Георги Йочев е роден на 16 юни 1943 г. в ямболското село Мелница. Ученическите години прекарва в Димитровград, където баща му работи като миньор и се е установил със семейството. През тези години се занимава с гимнастика. Става дори републикански шампион, този спорт се превръща в негова професия. Пет години Георги е акробат в тогавашния “Луна парк” към Цирковата дирекция. Зад гърба си има стотици участия пред публика, бил е партньор на едни от най-великите имена в родната циркова акробатика – Баждара и Мария Карашка. Сигурно е щял да остане завинаги в цирка, ако не е имал лошия късмет да си счупи ръката на представление в Червен бряг.

Съвсем случайно в Бургас среща голямата си любов и се задомява. Оттам насетне цял живот трудовият стаж на Йочев е в металургията. В бившия завод „Г. Димитров“, където от шлосер израства до началник смяна и цех. Не е сменял местоработата си до пенсия. Един скучен и монотонен живот, би казал някой…

Георги обаче е свързан и с другата си голяма любов – морето. То е повече от всичко. И не означава само риболов или емоции от пътешествията с яхта, а е и романтика, и подтик към изява със средствата на словото. Рожба на морските преживелици са неговите разкази, новели и романи.

Автор на книгите: „Като куче пред хоро“ (разкази, 2011); „Смъртен скок и танго“ (разкази, 2014); „Отвъд хоризонта“ (роман, 2016); „Намръщени веселяци“ (разкази, 2018); „Човек до теб“ (роман, 2020); „Живот без маска“ (роман, 2021), „Светлина в чашата“ (роман, 2023).

Угрижен, оръфан, и брадат, старият вече Тотьо Холивудския седеше до прозореца на най-крайната маса в рибарската кръчма, наблюдаваше бурното море и сладко си отпиваше от парливата ракия. Човек и глупав да е, застанал пред това чудо на природата, не може да не размишлява. Бяха му дошли до гуша приказките и скандалите на тези небръснати, некъпани и смърдящи на риба намръщени, дори озлобени млади мъже. Но отвращението му от тези, които управляваха Родината, го беше приютило край рибарите и ще не ще, мълчаливо понасяше тази колоритна пасмина, сложила кръст на политици, общество, дори на близките си и живееше ден за ден. След падането на комунизма той, богатият син и наследник на заможния адвокатски род Праматарови, побърза да се завърне от Америка. Не да си възстанови имотите, както направи царското отроче, а с надежда, че макар закъснял, ще намери момичето, което преди повече от тридесет години не тръгна с него, а остана да се грижи за старият му дядо. Кадърният човек и в изгнание да е, си е кадърен. Бай Тотьо беше спечелил много пари. Даваше мило и драго да намери момичето, което една нощ, направо от улицата, заведе в дома си. Не, че беше влюбен в нея, но той беше решил да бяга от родината и трябваше да остави жена, която да се грижи за стареца. Много години бяха изминали, от момичето нямаше и следа, града, махалата дори, бяха забравили и него… Времето за творчески живот, като сценарист и режисьор, какъвто труд полагаше в Холивуд, никога не свършва. Можеше да се върне на снимачната. площадка, да разкаже на света как завари Родината си. За новият цирк със същите факири, но той беше разбрал, че светът не се интересува от сериозните проблеми на човешкото зло, че ако не съществуваше, хората щеше да бъдат по-мъртви от камъните… Реши и избяга от прожекторите и камерите на комерсиалното седмо изкуство. Завърна се в Родината с толкова много пари в банковата си сметка, че и два живота да му беше дал Бог, не можеше да ги похарчи. Защо ли му бяха тази имоти и тази къща дворец? Роден и израснал в нея, беше му свидна, но щом не намери момичето, реши да я дари на общината. И тъй като той не създаде семейство, защото не искаше да става баща в изгнание, помоли кмета да я направи детска градина. Макар в напреднала възраст вече, кореняк бургазлията не можеше без лодка. Купи си бай Тотьо хубава рибарска лодка , мрежи и избра да живее в колиба тук в Ченгене скеле. Милионите му нищо не струваха пред наближаващата старост… Отседна в рибарско селище и вече двадесет години не спираше да пита и разпитва. Търсеше момичето, навярно вече прегърбена старица, чиито очи с вкус на горчиви сълзи целуваше някога, когато се сбогуваха. Казах, че не беше влюбен в нея. За седмица-две от правене на любов те дори не можаха да се опознаят. Но през всичките тези години, макар да живееше в разврат, много често си спомняше за нея… Той искаше да бъде някой за целият свят, а не намери време да създаде семейство и да бъде всичко за някого, и това го измъчваше… „Хората имаха нужда от зрелище, а аз се опитвах да ги поучавам. Превърнах се в роб на казани истини, от които никой не се интересува… На нищо, мислеше си вече, няма да науча този свят, който се интересува само от зрелище, власт и пари, нито той мене…“ В съмнението усъмнен, бай Тотьо вече трудно щеше да обърка човека на когото можеше да се довери и да сподели тревогите си, които тревожиха само него. Това усамотяване тук, в Рибарско селище, беше начало на неговата нова мълчалива творческа свобода. Няма камери, няма прожектори, нито клакьори… „В края на краищата човек може да бъде щастлив с това, което мисли?.. Та нали стремежа към щастието ни прави щастливи и неусетно пада мрака?..“ В клетката на цивилизацията, казва мъдреца, песента на човека е мисленето… – Виждам, че тези намръщени кавгаджии не ти харесват!? – заговори стареца ухиленият до ушите мъж на средна възраст. – Тази приветлива усмивка, дето грее на лицето ти, а очите тъжни, кой знае колко много тревоги прикриваш зад нея, непознат приятелю?.. – За сериозните мъже, старче, страданието е съкровена тайна на душата, и не го споделят със всеки. Човек без тайна е жив мъртвец… Да сложа чашата си до твоята, а? – Сядай! – му рече бай Тотьо и от двадесет години се усмихна от сърце на непознат човек. – Ако искаш да се отървеш от тревогите си синко, непременно трябва да поседнеш до човек и да изслушаш първо неговите кахъри. – казваше ми навремето моят дядо. – Сядай, сядай! В тази кръчма няма запазени места! Ако ти стане досаден отвратителният ми характер, ставаш и се махаш от главата ми! На кой му е приятно да понася капризите на някого? Твоята усмивка ми обещава хубаво мезе за ракията – сладка приказка. Пък, ако не ти се говори, ще погледаме морето и ще помълчим заедно. Човек е господар на премълчаните думи, изтърваните приказки го поробват. Но ти ако имаш радости и кахъри не ги потискай в себе си! Сядай! Може и да прочета мислите в мълчанието на един тревожно, усмихнат мъж. Сядай, белким станем приятели! И на мене не ми е сладко да пия сам тази парлива ракия. Така де! Друго е, макар да мълчим, друго е, когато има срещу тебе човек… Аз поне ще си мисля какво може да тревожи един вече зрял мъж, а ти?.. Сядай, сядай! Стига си стърчал! Не обичам някой да ми виси над главата! Знам, че ти е смешно какво може да тревожи един вече побелял старец. Ако има какво да ме питаш карай направо, или се махай от главата ми! Не обичам плахите мъже!.. – И твоята не е лесна тук в тоя джендем, рибарю! По приказката ти съдя, че от бая високо си паднал. Любопитството, е добро хапче за възрастен човек, но скуката и старостта нищо не ги лекува! Виждам, че и нервничиш… – От къде се взе бе, Усмивка!? Не съм те виждал тук в рибарско селище. Знаех си, знаех си, че днес това бурно море ще ми докара интересен събеседник. Само не се вземай за умник! Никого няма да учудиш тук. Това, което те дразни в тези брадясали момчета, сигурен съм и в тебе го има. Тук никой не е паднал, нито са го бутнали, всички сме един дол дренки; от философ нагоре, че даже и бабаити… В Ченгене скеле трудно се задържат млади мъже, но който е останал тук, си слага главата в торбата и тази пустош му става по-свидна от бащиния двор… Аз съм бай Тотьо, когато дойдох тук ме кръстиха Холивудския. Сега рибарите ми думат Тотьо Тупала. Преди няколко години не можах да избягам! Бурята ме застигна в морето. Почти загубих единият си крак и сега го влача като товар, но по-важно е, че оцелях… Виж ти! Предчувствието не ме излъга! Знаех си, че тази приветливост не може да е фалшива! Точно така, Усмивка! От смъртта може човек да се измъкне временно, но от зоркото око на хората, да ти лепнат прякор, няма спасение. – Така е, старче! Хората никога няма да те разберат, но за кусурите са много наблюдателни! – разсмя се непознатият мъж и го попита нещо. – Какво? – сопна му се бай Тотьо. – Гледай ти работа!.. Първата ракия не може да ме е подвела. Твоето любопитство ми лъха на журналистика. А-бе, хитреци, не се ли уморихте да ми досаждате? Оставете ме на мира! Човек не може да избяга от вас! Всички медии за това идвате при мене. „Богат и известен на целият свят, какво съм търсил в тази пустош?“ – все това ме питат. „Рахатлък, ще отговоря и на тебе. Ченгене скеле е пристана на рахатлъка и айляка!“ Иде ми да те изгоня от масата, но тази лъчезарна усмивка нещо друго ми казва. Не знам дали съм известен на света. В Америка спечелих много пари, но тревогите със слава и пари не се изкупуват… Дойдох тук да си тегля мрежите от морето, да хапвам прясна риба и да си ближа раните от младостта… Вярно! Поне не се моля да хвана златната рибка. Е, имам едно желание, но него само Бог може да ми го изпълни. На моите близо осемдесет години, пък и с този сакат крак, тежко ми идва вече да тегля мрежи. Два сезона не съм намокрил фустанелата. На възрастта ми винтери за скарида, чепарето и чуконтата са удоволствие и разтоварване. Докато чакам глупавите балъци да се нахвърлят на стръвта, връщам по някой мил спомен от младостта си, гледам морето и от време-навреме се опитвам все още да размишлявам… Защо се усмихваш? Още не съм изкукал! Ако не бях останал с един крак, даже нямаше да разбера, че както в природният така и в житейския хаос, всичко е в равновесие, дори съдбата е подвластна на мислещият човек. Искам да ти кажа, Усмивка, че осакатяването на човек от човека е зло, но от Бога е урок. Човек трябва да си седне на кирливия задник и ако има какво да каже на този ненаситен свят, да го казва и да се радва на живота. Мълчанието и тишината край тези намръщени мъже, ми осигурява вътрешна хармония с егото. Така е, Усмивка! Няма човек, който да не си мисли за безсмъртие, а аз дори баща не станах, затрих рода… – упрекна се стареца и очите му се навлажниха. – Не знам защо сега вашите деца напускат Родината… Само знам, че ви водят вече внуци, които не знаят езика на баба и дядо. Това, заради което избягах някога от България аз, беше по-лесно да го опиша и пресъздам на екрана, но това, което сварих в Родината си, нямам сърце да го разкажа на никого. Как да дадеш акъл на убедени и програмирани родители? Те нямат упътване от Бога, как да си служат с тази нежна материя в главата… Говоря ти така, защото… Ето пак се усмихваш загадъчно, но от сърце! – Тъкмо за тревогите по миналото искам да си поговорим, рибарю, за времето, което не можем да върнем назад. – прекъсна го усмихнатият мъж. – Така кажи бе, човече! Забавно ми е да давам интервю на любознателен мъж, който се държи бащински с мене. Харесва ми журналиста, който иска да разбере нещо за живота, не да научи някоя клюка и да се чуди как да я разкраси. Най ми е лесно да вържа на фльонга някой политически хитрец от твоята гилдия. Много ме бива за това, внимавай, Усмивка! – и разтри очите си с длани. Знам, че няма да пропуснеш да ме попиташ, от къде съм тръгнал, за стана фактор в Холивуд. Старческото ми его ще ти спести въпроса. …На млади години ми думаха Тотьо Таланта. Пишех стихове, разкази… Най ме биваше да съчинявам любовни писма на приятели. Влюбвах и разлюбвах глупавите си съученици. Тогава не разбирах, че незрялата любов е наказание за двама. Колко забавно и тъжно ми е сега, че целият свят търпеливо съществува и се изгражда с това наказание! Сигурно за туй пишех любовните писма по-добре от разказите, с които се опитвах да променя света… Колко ми е смешно сега!.. Можех да накарам и най-умната красавица, да се влюби в глупавият ми приятел… С разказите не ми вървеше. Тъкмо реша, че съм написал хубав разказ, че моя бунт е зов за помощ от злото на човешкият произвол, дори си мислих, че съм казал нещо и светът ще ме чуе. Давам го на дядо за одобрение, още не го е прочел и го пъха в печката. „За такова мислене днешната власт ще те окачи на въжето!“ – ще ми се скара. И аз не го харесвах, стареца, че си смени идейните убеждения… Не-не, не се скарахме! По-късно разбрах, че той знае как се оцелява сред идейно болни водачи. Дядо беше мислещ човек, даже съм благодарен за предупреждението и критичността му… Незрели, не поумнели всичките ми приятели свъртяха семейства, създадоха деца, някой, дори се опитват днес да управляват държавата, а аз даже не можах да омая една красавица да се влюби в мен. Така е приятелю! Навярно има по-специални уроци за любовта, които аз не научих, защото мислих със сърцето си и моята любов остана неразбрана… … За няколко вечери и аз се влюбих! Впрочем, момичето се влюби в мен, дори си мисля и до днес, че ме обикна, но аз вече бях решил да бягам от Родината. Макар да беше се влюбила уличница в мене и аз изпитвах чувства към нея. Как да не грабне сърцето ми истинска зряла жена?.. Не харесвал баща и новата власт. И за това не я приели никъде да продължи образованието си… Беше избрала най-древната професия. От улицата я заведох при дядо, в къща като дворец. Нека ти кажа и това: Аз не бях само един син и внук, а и богат наследник. Комунизма по-късно отне цялото наследство на рода Праматарови, но парите дядо ми не държеше в банка. Преди края на войната старият умник, завършил право в Австрия, знаеше какво ще се случи. Той беше чел Монтескьо и знаеше, че да излъжеш един човек е трудно, но да заблудиш тълпата е фасулска идеология… … Макар да му водих проститутка в големият дом, дядо не пропусна да ни посъветва с момичето, час по-скоро да напуснем България, че се страхува и за нашия живот. Послушах го и с първия презокеански кораб отплавах за Америка… Момичето ли? Тя не пожела да ме последва. Обеща, че ще се грижи за дядо и ще ме чака, колкото трябва. Каза ми сбогом с плачещи очи, навярно, за да ги помня докато съм жив. Никога няма да забравя дързостта в онези плуващи в сълзи очи… Макар проститутка, разбирах, че свободата която ми даваше не беше от безразличие. Щом се усмихваш, значи ме слушаш с двете уши, приятелю?.. Не вярвам да ме е чакала, но и не я упреквам. Мария беше умно момиче и знаеше, че свободата е по-висша ценност от любовта… Именно! За зрялата любов свободата е цветето. – Никога не съм слушал някого по-внимателно, старче! Как да не те слушам стари ми рибарю? Без да задавам въпроси ми даваш отговори, които търся вече почти петдесет години… Слушам те и съм сигурен, че съм седнал при правилният човек в тази кръчма. Даже записвам разговора… – Чуй ме, усмихнато момче! – стресна му се бай Тотьо. Никога не преценявай хората като правилни и неправилни, стари и млади, а като живи и здрави, най-вече живи и какво имат в главите си. Казах ти, че до вчера теглих мрежи, здрав съм като чук! Млад си още ти! Никога не позволявай в тялото ти да се промъкне старец. По-късно ще разбереш, че най-добрата възраст от живота е да си жив, Усмивка, защото много млади хора от моето поколение си отидоха… Докато съм жив ще ме тревожи това!.. Не-не, не може да е вярно! Чак толкова да ме заблуди тази твоя усмивка!.. Само ченгетата си служат с тези методи. Започваш да ми досаждаш, господине! Знам, че комунизма не си е отишъл, няма и да си отиде скоро, но на моите години нищо не може да ме изплаши вече. Изключи тази проклета играчка, не ме връщай в ония мрачни години! Вгорчаваш само вкуса на ракията ми! Имам усещане, че някой рови в душата ми, а сърцето казва, че си добро момче. Да си поговорим като хора. Види се родителите ти са се погрижили за възпитанието. … Много герои създадох на екрана да променям хората, докато един ден разбрах, че истинските проблеми на човечеството нямат, пък и не трябва да имат решение…Тук, в Ченгене скеле, намерих спокойствие на душа си… Любовта ми към творчеството и тревогата от това какво ще се случи утре, оправдават цялото ми съществувание, Усмивка. На тази възраст и в нищо-правенето намирам утеха… Какво смешно казах? Точно така! Като децата; в нищото да намираш всичко… Затрупани от грижи, ние, възрастните, не виждаме чудесата около нас и не разбираме живеем или съществуваме. Има неща, за които мисля непрекъснато, но не ми се говори за тях, ще прозвучи като оправдание, а не знам с какво мога да оправдая факта, че не бях баща. Няма по-лош живот от това да те прокудят от родината и да не ти се случи нищо, което да осмисли живота ти. Осъзнах, че семейството е всичко, но беше късно. Не заслужавах обич или аз не можех да обичам, не знам… … Не съм се провалил, ако това ме пита тази различна усмивка! Само знам, че има много неща, дето зарязах, заради които, разбира се, не трябва да се тревожа, а аз не мога да спя… Правилно! И според мен, има два вида лудост у хората. Някой забравят, че има смърт, а други, като се захванат да гонят мечти и бъдеще, забравят да живеят. Чуй, усмихнат приятелю, нищо човешко не ми е чуждо. Бог така ни е създал нас, лудите. Цял живот да мислим за злото и смъртта, и да възхваляваме живота. Трябваше ли да доживея до старини, за да разбера, че няма нищо по-важно от семейството, което аз не създадох? Не ми тежат тревогите, те ме държат бодър. Наздраве, Усмивка!.. – Като дете точно такъв си представях главния герой от приказките на старият ни дядо, на когото подражавах. Струва ми се, че днес героят оживя пред мен. За това правя запис – да предам разговора на човека, който още те чака… – Това ли чух, Усмивка, че се познаваме? – Да викам по една ракия? Моля!.. Какво, не си ли вярваш, че се страхуваш да не се напиеш? Може и да си прав! От както живея тук край тези дебелоглавци, по друг начин класирам хората, извинявай! Трудно е да опознаеш в тези среди човек, без да се напиеш с него… Не ми отказвай! Ние, творците, сме башка луди… Дали съм личност за света и аз често се питам, и сам си отговарям тихичко на ум… „Все ми е тая колко хора ме познават, които аз не познавам.“ Искаш да си сложа етикет ли? Виж приятелю! Съмнението създава много проблеми, но е поучителна тревога. Отвори, отвори този прозорец! Искам да чуя шума от прибоя на вълните… Знам, че човек е господар само на премълчаното, но ако имаш кахъри не ги потискай в душата си. Бог, нали за това ни е дал алкохола; да ни развърже езика. Човек може да спечели много пари, но парите никого не са направили човек. – казват мъдреците. – Осем-девет милиарда човешки същества щъкат по земята. Целия свят обходих, но човечност не срещнах. Как ми се иска да извикам на този луд свят „обичайте се, хора“! Липсата на обич поврежда хората, Усмивка… – Докато не сме се напили, искам да ме чуеш, рибарю! – прекъсна дългите му и малко пиянски съждения усмихнатият мъж. – Бива те за кръстник! Харесвам прякора си! Но нека ти кажа и името си, да те освободя от тревогите, заради които заряза любовта и избра свободата си. Защо не ме попита как се казвам? Тотко, Тотко Тотев Праматаров. Докато беше жив, с мама се грижехме за старият ни дядо. Преди мама да му затвори очите и той се погрижи за нас… Бог да го прости! Вярваше и се надяваше, че внукът му скоро ще се завърне и непременно ще ни потърси. Той мислеше, че тази власт ще рухне бързо, дори се молеше на Бога да му даде сили да доживее до тази среща, да ни види прегърнати и радостни. Но когато отнеха къщата и ни оставиха само една стая и кухня, човекът, здрав като чук, се срина… Щом зазидаха и прозореца с изглед към морето, за да не смущава партийното величие, което настаниха на квартира в дома ни… Няколко дни след това както си пиеше чая на масата до зазидания прозорец, изведнъж се строполи на пода и угасна… Преди още да дойде промяната, с мама напуснахме къщата и града. Сега живеем в Черноморец. Построихме си къща-хотел на брега на морето. Посрещаме и изпращаме гости от цял свят. Мама е вече стара, но ще се зарадва да посрещне такъв скъп гост. – Господи, колко е справедлива понякога човешката ни съдба, Тотко. – и се прегърнаха. – Спомням си думите на стария ни дядо: „Какво друго може да му отнемеш на кахърния човек, освен кахърите.“ Ще викам по още една ракия, Тотко! Майка ти толкова години ме е чакала, ще почака още час-два… Не ми отказвай! Зад тази приветлива усмивка таиш и други тревоги… Казах, нито ще се оправдавам, нито ще се оплаквам! Искам да си поговорим за времето, как го каза?, Което не можем да върнем назад.