Ще минава сто пъти по толкова.

Благодарна съм, Боже, задето

ме даряваш и с обич, и с болка.

И щом ям от меда, то и жилото

във сърцето ми ще се вторачи.

В болката ще намеря сила,

ако започне медът да нагарча.

На душата ми опнати струните
като арфа отронват въздишка.
Всичко е „Думи, думи, думи”…
Да, но само с тях мога да пиша.

***

Самотата с очи –
пак прогаря душата.
Щастието мълчи –

на гърба на Луната.

И си мисли за теб,

и сега те сънува –

точно твоя късмет

на звездите диктува.

***

Навсякъде е бяла тишина –

тъй както в песента се пее.

Навън е нощ, с усмихната Луна

и вятърът на нея се люлее.

Такава ми е всяка нощ –

превъртам радиото, пиша.

Животът не е никак лош,

щом вишните навън въздишат.

И пак е бяла тишина,

омайващо по-бяла става.

Нощта във шепа се събра

и почна да се зазорява.

***

Не ми е пролетно.
Не ми е и зимно.

Летните спомени

търсят есенни рими –

златисто-червени

или млечно-кафяви.

Миговете – преброени,

животът се бави.

И пролетта закъснява

след дългата зима.

Какво ми остава?

Теб да те има.

СЕЗАМ, ЗАТВОРИ СЕ!

Преживях те, оцелях.
Господ може би ме пази.

От живота – помъдрях,

от любовите – намразих.

Преживях те – вчера, днес.
Утре няма да те помня.

Вече имам нов адрес –

с катинар за всички спомени.