ДРАКА ЗА КЪСМЕТ
Храстът си беше драка. Саморасляк. Наперен и закачлив, дори заядлив. Гамен. Но с късмет. Избуял на първа линия току до бордюра на улицата.
Другите храсти му зяпаха гърба, на крачка-две зад него. Подредени, рамо до рамо, тъй ги бяха посадили. И не бяха драки, а култивирани гардове. Протягаха дългите си ластуни с едри зелени листа, сякаш да дръпнат драката в редичката си, но дори не я достигаха. Дали ѝ завиждаха, кой знае. Тяхната орисия по рождение им отреждаше служба без волности и самоизяви. Зелена стена пред пясъчните вихрушки откъм морето, чернилката и шума от колите по улицата. А тя, тесничка, свита между гърбовете на околните блокове, едва разминаваше две коли, без тротоари, дори си нямаше име. Ставаше единствено за транзит на возилата, които сутрин и вечер излизаха или се прибираха в също тъй безименни гаражни клетки. Храсти и дръвчета я затуляха от гърбовете на блоковете и така не биеше съвсем на очи невзрачната ѝ анонимност.
Драката обаче анонимност не признаваше. Едрееше на воля без конкуренция и двойници. Сама си бе господар по нрав и на бой. И взе да се протяга любопитно към уличката. Първо ѝ скимна да се закача с бръмчащите в полите ѝ коли. Току ще одраска страничен прозорец, а ако е отворен – показващ се лакът през него. Шофьорите ругаеха кръвнишки, форсираха ядно, а драката ги благославяше с порозовелите си шипчета. После издра аполоновите рамене на един циганин по потник, който свирукайки си вирнал глава, оглеждаше за неглиже мадами балконите от страничното стъпалото на боклукчийски камион. Циганинът яко напсува и с боклукчийската си лопата намлати драката. Но драка от лопата плаши ли се – пообрулиха ѝ листенцата, бодлите дори се наежиха оголени. Когато обаче драката пусна кръв на една засукана дама, която возеха в открит кабриолет с обратен волан, и дори ѝ грабна шармантната капела за развятата панделка, тази поразия не се размина без последствия.
На другия ден рано-рано се яви брадясал чичка в работен дочен екип, с шапка идотка, фас, смърдящ в левия ъгъл на устата му, и големи ножици секачи в ръце. Дали от цигарения дим, или тъй си му беше адетът, чичката огледа с присвити безстрастни очи храсталака покрай уличката открай до край. После хвърли фаса, хвана секачите и педантично подстрига садената редица отзад. Изправи се пред драката. Подсмихна се, сякаш се сети за мръсен виц, или пък си представи сценката с писъците на одраната дама и хвръкналата ѝ капела, ухили се като на свой непослушен роднина и внимателно вдигна секачите. След има-няма половин час рошавата драка се превърна в бодлива шишарка. Чичката я огледа отвсякъде, кимна доволен, дори смигна – на драката, на бодливата шишарка или на себе си, не стана ясно, но смисълът беше: Умната!
И си тръгна, както дойде, с димащ фас в ъгълчето на устата.
После довтаса камионче на „Озеленяване” с гласовита циганска бригада в каросерията. Драката се наежи – дали не удряше часът за отмъщението на аполона-боклукчия? Но тумбата набързо обра орязаните ластуни, накамари ги в каросерията на камиона, откъдето пък стовари машинни косачки. До обяд избуялият на воля треволяк надлъж покрай уличката бе сразен до корен. Храсти и дървета пораснаха с по няколко педи, а уличката поизправи гръб. Ухаеше на злак.
Драката или бодливата шишарка се поогледа и с изненада установи, че около и зад нея е грейнала малка поляна – колкото две шепи ще речеш, и тя като страж. Що за хрумване, един господ знае. Поне няма да ме опикават, щото отвсякъде се вижда, пък и ще дера на голо, обеща си ядно драката.
Следващите дни, подстригана като първолак за първия учебен звънец, скучаеше и взе да се оглежда наляво и надясно по също тъй подстриганата уличка – така каза тумбата от „Озеленяване”: И тази я подстригахме, хаир да е!
Чак тогава, защото нямаше как да се закача за щяло и нещяло, с изненада установи, че по уличката бръмчат не само коли и таксита, а си върви и най-разнообразен пешеходен живот.
Ето на – в ранно утро, още преди бръмчилото да хукне насам-натам, тепаше яваш-яваш бабичка с бастунче. Крехка като лист отбрулен. Клин, яке, ботинки и брезентова раница на гръб – излинели като дребничкото ѝ лице. Но пък свежа плетена шапчица прибираше белите ѝ власи. Подарък от внучка, присети се драката. В страничните джобове на раницата – в едното шише с вода, в другото – росна китка. Тя самата приличаше на усмихнато цвете с ярката си шапчица. Да-да, усмихваше се, макар че улицата пустееше в утрото. Не бързаше, поспираше, мижаше към изгрева, галеше с поглед дръвчетата, някои бяха оставени на произвола овошки, късваше си нещичко и куцук-куцук, продължаваше. Потупваше гърба на улицата с бастунчето, сякаш я пощеше. По-скоро следваше някаква само нейна видима пътека. И си говореше с всяко нещо, спряло погледа ѝ. Няма грам бодил у нея, каза си пренебрежително драката и опери своята бодлива уникалност. И тъкмо щеше да изфучи, че я подминават, когато бабичката спря. Пресегна се и вдигна нещо на геврек с бастуна си. Дрънкалка, детска, розова. Поизтупа я – тя звънна гальовно. Бабичката ѝ загука с грейнали очи – сякаш виждаше пухкавото колаче, което я бе изпуснало. Съгледа драката и, не щеш ли, я окачи на бодлите ѝ. Драката ахна, не смееше да мръдне. Бабичката прати въздушна целувка – на нея или на розовото си видение, и отмина, потропвайки с бастуна по нейната си пътека.
Курдисан като пеленак, туй си е резил за всеки бодил, вбеси се драката и тръсна ластуни. Бодлите ѝ, кой знае защо, не пуснаха дрънкалката. В този момент на смайване я връхлетя ново двайсет. От нищото пред драката изскочи мъж с протеза на дясната ръка в латексова ръкавица. Трескаво обиколи отсрещния трафопост. Изрита някакви клошарски боклуци зад него. Провери заключени ли са металните врати. Бръсна праха по табелата с червена светкавица, под която изпъкна надписът „Не става за спане и селфита!”. Огледа се. Зърна драката. Бръкна в джоба на якето си. Извади червена лента, притърча през улицата и я завърза на бодилите. Прекръсти я с латексовата ръкавица на протезата. И отпраши към жълт училищен автобус в края на улицата. Този е шашав бодил, рече си драката и развя червената лента срещу уроки.
Че неведоми са промислите божии, пролича след минута-две, когато тумба квартални момчетии с крясъци влетя на улицата и диво се заоглежда. Едно хлапе съгледа бодливата шишарка, бодната като страж пред шепата закътана поляна. Изтича и мушна футболна топка отзад под драката, която дори приклекна стресната. Тумбата изфиряса като подплашено птиче ято. Подир сянката му довтаса разпенен чичка. Огледа се за плячка, щура се нагоре-надолу, но нищо не откри, фръцна се ядосан, а драката го бръсна на изпроводяк. След час познатото ни вече хлапе се промъкна, по-тихо от сянка, грабна топката и, преди да хукне, се ухили на драката. Пак съм в играта, навири шипове бодливата шишарка.
Потвърждението дойде веднага. Разплакано момиченце доприпка и с треперещи ръчички положи зад драката една платнена кукличка. Малко мърлява, но с разкошна усмивка и руси плитки. Погали я и унило се затътри след ядосания гръб на маминка. Бяха ѝ забранили да вземе за вкъщи играчка, намерена на улицата. Но запомни драката, щеше да ѝ пази съкровището.
После пък се случи тъй, че едно подтичващо чипоносо девойче, явно закъсняващо за среща, набързо пооправи бодито и ефирната си поличка зад бодливата шишарка, освежи грима си и се изплези – на драката или на кръглото си огледалце, не се разбра. А драката не успя да я закачи, защото девойчето като лястовичка се стрелна през сенчестия тунел на дърветата, който запомни само парфюма ѝ.
Брей, рече си драката, бях окачалка, скривалище, а сега и параван. Какво ли още ще ми дойде до бодлите?
Отговорът дойде скоро. Мина не мина някое време и по улицата се зададе, тътрейки крака, същото чипоносо девойче, заболо нос в асфалта. Щом стигна бодливата шишарка, слънчево зайче го заслепи. Закри с ръка лице, после вдигна ядосано брадичка – кой ли се закачаше, хич не му беше до игрички? Точно сега! И тогава ококори очи… Беше гривната!… Тази, която трябваше да впечатли момчето, за срещата с което толкова бързаше, а закъсня неистово от туткане. И се скараха за нищо. Девойчето невярващо посегна, драката внимаваше да не я убоде, взе гривната, целуна я, сложи я на ръката си, повъртя я, любувайки ѝ се, и хукна обратно на крилете на щастието. Нищо не е изгубено, нищо не е непоправимо. Морският бриз пришпорваше косите ѝ.
А когато изнервена майка с мърморещ и бърборещ фъстък свали изгубената дрънкалка от драката и тя кацна в детския скут, светът съвсем широко се усмихна.
Драка бях, станах закачалка, а вече съм, речи го, откачалка, ежеше се драката, но пред усмивките скриваше бодлите си. Та като повлече крак, иди виж как се премени като коледна елха. С какво ли не я накичваха и кой ли не търсеше на нея изгубения си късмет. Колко е хубаво, че хората търсят и намират, дори бодлива радост, шепнеше бабичката с бастунчето и свежата плетена шапчица, когато сутрин поспираше в своята странна единствено за нея видима пътечка.
Един глух следобед момиченце обикаляше и заничаше под драката. Изведнъж нещо изсвистя като падаща устрелена птица. Един ластун улови полета. Полюля се и заблестя ослепително. Колие! Златно? Момичето ококори очи. В тях се мерна някаква приказка. За Пепеляшка и Царска невеста. И докато приказката витаеше в очите ѝ, нещо тупна в полите на драката. Момичето изпищя и стисна очи. Когато ти отвори, видя на крачка от себе си пакет, превързан кръстато с конец. Тъкмо се накани да се наведе, потна ръка затисна устата ѝ и я повлече към тревата. Друга грабна пакета и се протегна лакомо за колието. Точно тогава отзад ги заковаха два безпрекословни крясъка: „Стой! Не мърдай!” Двете потни ръце пуснаха първо колието, после пакета и накрая устата ѝ. Момичето падна на колене, изплю се и, тъкмо щеше да се огледа накъде да духне, съгледа герданчето си, заплетено в бодлите, почти скрити в тревата. Грабна го и хукна през глава, без да се оглежда.
От една висока тераса същисана прибеляла бабичка с плетена шапчица сподиряше радостта ѝ. Отдолу ѝ махаше латексова ръкавица върху протеза на ръка. Драката беше навряла бодлите си в двете потни алчни ръце, които в това време закопчаваха с белезници.
Драка за късмет! Тъй ѝ излезе името.