Продрум ДИМОВ

Така почувствах новия сборник с разкази на Мина Кръстева от Бургас – „Призрачните къщи“, предложени  наскоро на читателите от бургаската издателска къща  „Знаци“. Авторката е позната на литературните среди с книгата „Градежът“ – романизирана  биография за възрожденския майстор Колю Фичето; със стихосбирките „Спомен с море“, „В пустинята на света“, „Слънце в косите“ и с други издания.

В творческата сфера на разказа тя обаче навлиза, при това подчертано професионално, след като преди няколко години дебютира в този жанр успешно със сборника „В ъгъла на кафене „Реалити“. В него писателката ни пренасяше в новата нравствена атмосфера на градовете ни след нахлуването на така наречените демократични промени. В новото си заглавие Мина Кръстева ни връща към нестихващите ѝ спомени от детството и младите си години.

Съдържанието на книгата се състои от къси, но интересни, интригуващи текстове, съдържащи писма до „мило въображаемо братче“. Този подход наистина се оказва атрактивен и увлича читателя, потапяйки го в изненадващи случки и събития от селския бит. Където и да ни отведе, ни среща с колоритни герои от селското всекидневие, дишащо обичайния си битов въздух. Още в началото писателката ни довежда не случайно в „Бръснарницата“, където се бистри политиката и се коментират селските клюки. В центъра на оживените приказки е домакинът, селският бръснар Деко, който с наслада слуша насядалите клиенти, чакащи своя ред. Възкресяват се спомени от Европейската война, чуват се хвалби за геройски подвизи. А като се чуе, че някой прехвърлил плета на комшийката, всички прихват в смях. Човекът с бръснача, ухилен до уши, се къпе в удовлетворение, допадат му приказките, но и той не млъква. Селски истории, които не слизат от хорските уста. Преживелиците в бръснарницата са само част от характерното битие. За съжаление, споделя в разказа си авторката, днес няма и помен от някогашната берберница, наоколо цари пустош и безмълвие. Няма го зеленчуковият магазин, железарският също е спуснал отколе кепенци. Няма ги и някогашните весели хорица, увлечени в сладки приказки, напомнящи сладкодумните „нашенци“ – шегобийци на Чудомир. Безпощадната житейска метла на новото демократично време е заселила всичко отвъд. Затова и разказът на писателката се задъхва от неудържима печал.

Редят се спомените, които нахлуват като напориста струя в душата на разказвачката и носят скъпия полъх на красиви преживявания, оживели в късите повествования, а сега безмилостно потискани от ужасното безлюдие и коварно запустение. Накъдето и да погледнеш, буренясали улици пустеят, дворове са обитавани само от бурени и змии. „Призрачни къщи“, потънали в руини, немеят безпомощни, жадни за грижи.

Всяка разходка из осиротелите улици, промъкващи се покрай умрели къщи, страшно потиска и гнети. Авторката минава натъжена и към „Кръчмата“, която за жалост я посреща негостолюбиво, с врата, захапала здрав катинар и забравила отколе да се отваря. А „аратлиците“, които ѝ гостуваха унесени в шумни наздравици, са се преселили на оня свят. Няма го и Гошето, който кому ли не е помагал в селото и цял живот се е раздавал за другите.

И сякаш да си поеме дъх от връхлетелите я мрачни гледки, Мина Кръстева ни прави съпричастни на някои все пак приятни преживелици. В тази насока известна разтоварваща роля играе разказът „Училището“. Пред погледа на някогашното малко момиченце, винаги прилежно и старателно, често възкръсва образът на любимата учителка Стоянка. Обикновено е строга с децата, понякога даже подръпва и ушите на непослушните, но пък в замяна е грижовна, обича ги искрено и трепери за възпитанието и учението на своите ученици. Авторката с вълнение си спомня как учителката им често ги е повеждала на излет до близкия Бакаджик, който щедро дарявал с простор и чист въздух гласовитите ободрени малки палавници.

Изключително ведра атмосфера витае и в разказа ѝ „Събор“. Една драгоценна традиция на родното ѝ място привличала за радостни преживявания и мнозина другоселци, стичащи се да се повеселят с близки и приятели. В това шумно стълпотворение, плувнало в безразборна гълчавица, децата се мушкат и играят в сладък захлас, а моми и ергени търсят скришно място, за да се целуват и насладят на романтичната си младост. Не по-малко е интересно и за възрастните. Сърдечно се здрависват стари аркадаши, зачервени като ябълка и възбудени от ненадейни срещи. Скоро се озовават на маса, за да му ударят по една хаплива гроздовица и да си чукнат от апетитното домашно вино. Наоколо кънти напориста музика, играят се кръшни хора. Народът, откъснал се от всекидневните грижи и неволи, намира отдушник, за да намери поне малко празник за душата.

Допускам, че писателката е почувствала прекомерното присъствие на минорното настроение в някои творби и съзнателно е включила в сборника си разкази с мажорна обагреност, като често прибягва до случки, наситени с естествен хумор. Такъв добронамерен емоционален привкус  ни облъхва, когато се докоснем и общуваме с героите ѝ в разказите „Цигански мераци“, „Шмекерлъци“, „Калайджии“… И за отбелязване е, че тя осмива добродушно нравствено неприемливото в поведението на своя персонаж, без да го жили злобно и наскърбява. Сроден подход битува в творчеството и на Михалаки Георгиев, Алеко Константинов, Елин Пелин и други големи майстори на родната ни словесност.

Пътувайки из този колоритен народопсихологически сборник, някои критици прибързано ни внушават, че в произведението натежава етнографията. Може би за такъв извод намират основания от българската сватба на английската двойка в селото и невероятната битова пъстрота на съборяните или най-вече от разкошните шарени черги на „чинка Райко-вица“, чиито сръчни ръце тъкат на домашния стан яркоцветни български постелки.

Всъщност, заставайки пред белия лист, Мина Кръстева пристъпва с изключителна творческа отговорност, за да ни върне и въведе в един  изчезващ вече свят, ала толкова скъп на сърцето ѝ. И всичко е продиктувано от много любов. Тази нейна неизчерпаема обич към героите ѝ струи даже и в комичното поведение на селския поп, който впряга всичката си хитрост и успява да залови на местопрестъплението крадливата баба, от която е проплакало цялото село.

„Призрачните къщи“ на Мина Кръстева е едно твърде успешно актуално четиво, по чиито художествено-естетически достойнства съвременната критика все още не се е произнесла достатъчно и ксомпетентно.

Намирам за неоправдано да се премълчават умението на авторката да извайва релефно и пълноценно художествените образи, които ни впечатляват със сполучливото им изграждане. Инак как би ни предложила такава блестяща езикова характеристика на героите. Към този художествен похват трябва да прибавим убедителната речева характеристика чрез диалозите. Езикът на действащите лица, макар тук-там да е пренаситен с диалектизми, звучи лексикално силен, извиращ като топла струя от благодатния словесен оазис на неподправената народна реч. А самата писателка владее до съвършенство благозвучната говорима народна приказница и показва удивителен усет къде и кога да вмъкне потребния диалектен изказ.

А това е едно от големите достойнства на предложената ни великолепна образна система. Да не говорим за парещата горест и страдание от безпрецедентния и ужасен залез на един скъп свят, който изчезва безнаказано от престъпното бездушие на днешното ни време. Именно това определя крещящата актуалност и значимост на този силен литературно-художествен факт.