Асен Асенов е роден на 21 април 1956 г. в София. През 1979 г. завършва икономика и социология. Десетина години работи като главен икономист в ДСО „Българска захар“, „Про Софт“, издателство „Техника“ и др. Ръководи издателство „Мултипринт“ – София. През 2004 г. излиза първата му книга – стихосбирката „Дом на паметта“. Нашумява с романа-фентъзи в два тома „Принцът на вълшебните сънища“ – 2013 г. През 2015 г. се появява стихосбирката „Да бъдеш – или не“, в съавторство със Сергей Литвиненко. Следват сборникът с разкази „Пробуждане“ (2016 г.), новелата „Дух“ (2017 г.), полиграфическият дневник „Печатари“ (2019 г.) и др.. Асен Асенов е член на Съюза на българските писатели и е сред най-успешните книгоиздатели на български автори. Дългогодишен член е на Управителния съвет на фондация „Читалище – 1870“, издаваща възрожденското списание „Читалище“. Честита кръгла годишнина, приятелю!!
ХОРОСКОПЪТ
Днес помпиерът от скромната бензиностанцийка на „Петрол“ Тинчо Тинчев трябваше да умре. Така неумолимо предвиждаше хороскопът, който преди месец сам си беше поръчал по интернет от фирма „Астротрик“. Тинчо по начало слабо вярваше в хороскопи и гадатели, но се подведе от колегите си. Те първи узнаха и се възползваха от промоцията, обявена от ясновидската фирма – вместо 120 лева, цената за срок от три месеца бе смалена до 40 лева. Четиримата му приятели – от склада, от касата, от снабдяването и от автомивката – веднага решиха да узнаят бъдещето си. След броени дни получиха натални и соларни хороскопи, чието съдържание и прогнози лека-полека започнаха да се сбъдват.
Склададжията претърпя предречената загуба на лично имущество – крадци разбиха мазето му и отмъкнаха пет тенекии с драгоценен пчелен мед. Това бе болезнена щета за над хиляда лева, като се пренебрегне факта, че медът беше собствено производство.
Касиерът също не избегна предречената близка злополука в имота си – падна от кривата круша, докато се опитваше да достигне плодовете по високите клони. Резултатът бе спукан прешлен, скъпа операция и поставяне на имплант.
Снабдителят навлезе бързо в предречените конфликти и разправии в семейството. След четиридесетгодишен брак се скара и сби с половинката си и вече бе пред развод.
Автомивкаджията пък бе споходен от предсказания късмет в играта на лотария. Без въобще да разбира от футбол си закупи готов фиш от „Евроспорт“ и удари печалба от 12 000 лева. Сега зорлем се появяваше на работа и надуто кроеше планове за собствена автомивка.
Семейството на Тинчо Тинчев открай време бе мъчено от сиромашия. Жена му Сийка цял ден лазеше по колене на студения циментов под в шивачницата. Разкрояваше платове с линолеум и огромна ножица. Собственикът не даваше пари за триметрова дървена маса. Вечер краката ѝ бяха напълно отекли, морави и вдървени. С последни сили забъркваше яйцата и зарязваше немитите паници за сутринта, когато коленните ѝ стави отново мъчително и бавно проработваха. Тинчо пък въртеше по цял ден маркуча с гориво и миеше стъклата на возилата за минимална заплата. Синовете му отдавна бяха забегнали в Испания. Пет години прекараха като впрегатен добитък по софийските строежи във вечна немотия. Разбраха, че в тая държава нито ще се оженят, нито собствен дом ще свъртят. И в Испания влачеха каиша, но от редките им обаждания се разбираше, че това все пак е бяла държава и има надеждица и за простите работници-мигранти – водопроводчици и заварчици.
Тинчо набързо размисли. Бъдещето му тънеше в мъгла и мрак. И най-вероятно го чакаше нескончаемата мизерия. А ако неочаквано му подскажеха някоя дреболия, от която да се замогне? Държавата се бе превърнала за народа в огромна хазартна зала. Картонче за изтъркване? Случайно избран фиш от някой вид тото? Залагане на черно и червено? Телевизионна игра с теглене на късмети? Информация от чужбина, че е единственият наследник на непознат роднина-милионер и само трябва да го издири?
Така скромният помпиер изпрати рождените си дата и час в „Астротрик“. Четиридесет лева – къде не отишли? Но след четири дни дойде смразяващ отговор:
„Уважаеми господин Тинчев, съжаляваме, но вие сте обречен. След месец най-страшните планети се събират за вас в осми дом. Това може да означава само едно – сигурна смърт. Животът ви приключва. Съветваме ви да се сбогувате с близките си и със света. Оправете сметките си и оставете завещание. Опитайте да изберете достойно място за приключване на земния си път.
Още веднъж – много съжаляваме!
Астролог: Елексана“
На петия ден четиридесетте лева се върнаха в служебната му сметка и Тинчо започна да разбира, че няма шега. Бе изтеглил късата клечка… Няколко дни ходи като сомнамбул – защо трябваше да си отиде на 46 години? Но пък от друга страна какво хубаво бе видял в живота си? Дори почти всичките зъби му бяха опадали от отровните бензинови изпарения. А ако живее още двадесетина години? Най-вероятно не му мърдаше ракът на белите дробове. И как щеше да се лекува – социализмът отдавна бе свършил, пенсията му щеше да е 230 лева. За кое по- напред? А жена му Сийка? Още малко ѝ оставаше да се превърне в осакатено от нечовешка работа животно – жив труп.
Постепенно Тинчо взе да идва на себе си. Оловно безразличие завладя душата му. Кому беше нужен живот като неговия? Може ли да помогне на синовете си с нещо? И има ли изобщо деца той? Два отбрулени листа, които се блъскат немили-недраги в чужбина. Дори да дочака внуци, те никога нямаше да го прегърнат и да му кажат: „Дядко, ще ни дадеш ли по два лева за „Зрънчо“? Дядко, искаме да ни купиш колело!“
До предречената дата на смъртта си Тинчо ходеше като робот, чиято батерия е изтекла. С кого да се сбогува? От синовете си е вече полузабравен, а жена му Сийка едва ли заслужава да чуе преждевременно лошата новина. И без това мозъкът ѝ е като изяден от оверлог… Колегите – ще го забравят за три дни. А какво завещание да пише? Освен сандъчето с чукове, отвертки и клещи в скапаната общинска квартира нямаше никакво друго имущество.
Все пак Тинчо Тинчев предприе някои действия, за да улесни положението на близките си след като умре. Закупи си от магазина „секънд хенд“ черен костюм, черна риза, бяла вратовръзка и черни лачени обувки. От един странстващ циганин се сдоби със старо социалистическо „Балканче“ – пони. Всичките му покупки не надхвърлиха петдесет лева.
Във фаталния ден злощастният съпруг умишлено изчака жена си Сийка да измие паниците и да хукне в 6,30 на работа в шивачницата. Изкъпа се и седна да дояде прокисналото вече картофено пюре. После остави дебитната карта с наличност от стотина лева по средата на кухненската маса. Облече черния костюм и се огледа наоколо за последно. Нямаше с какво да се сбогува в този коптор. Всичко беше вехто, вмирисано и гадно.
Навън Тинчо яхна старото „Балканче“. Времето беше облачно, прохладно. Помпиерът завъртя педалите. Отправи се към околовръстното. Оттам щеше да се отбие в отклонението за родното си село – Бешево.
Тинчо Тинчев знаеше, че трябва да кара много внимателно велосипедчето. Днес буквално във всяка секунда можеше да му се случи най-лошото и да умре на място – да го бутне кола, да получи удар, да го застрелят случайни ловци, ловуващи пъдпъдъци, да го разкъса побесняло псе, да се пребие с допотопното колело, въобще – всичко. Но движението по пътя в този последен от живота му ден бе слабо. „Балканчето“ показваше завидно за годините си темпо. Сърцето му също работеше като часовник – не чувстваше никаква умора. След два часа упоритият и спретнат колоездач бе изминал двадесетте километра и навлезе в родното Бешево. Опасенията му, че ще срещне някой познат, който да го отклони от намеренията му също не се сбъднаха. Селото тънеше в мъртвешки покой. Никой от четиридесетте му останали живи жители не се мяркаше наоколо. Тинчо хвърли последен поглед на бившия малък стадион, на останките от ТКЗСТ-о, на полуразрушения здравен дом и на призрачната разнебитена постройка на училището. Отмина и схлупената калена къщурка на баба си и дядо си. Взе курс към гробищата.
Бъдещият мъртвец вече бе съвсем близо до целта си. Откри лесно гробовете на роднините си. Поразчисти малко с ръце бурена около скромните паметници, наведе се и целуна за последно порцелановите снимки. На душата му изведнъж олекна – скоро щеше да се събере с роднините си в един по-щастлив и напълно безгрижен свят. Наблизо видя върху един по-добре поддържан гроб букет бели хризантеми. Отиде и ги взе. Извади стария, скапан мобифон и го изключи. След това разчисти малко бъзака върху гроба на майка си и баща си, прекръсти се и легна върху него. Подпря главата си на перваза пред плочата, стисна букета на гърдите си и затвори очи. Над него остана само тъмното небе – мястото, на което скоро щеше да се възнесе.
Минаха около три часа без да се случи нищо особено. По едно време се чу шум наблизо. Топъл дъх лъхна в лицето на Тинчо и нещо влажно облиза носа му. Той отвори очи. Една шарена мърда се беше надвесила над него и скимтеше дружелюбно.
– Марш! – изсъска злобно помпиерът срещу мустакатата кучешка муцуна, която пречеше на смъртта да го слети по-бързо. – Чиба!
Мърдата разочаровано подскочи и изчезна в близките чимширени храсти. Тинчо въздъхна и отново затвори очи.
В следващите два часа само две тлъсти гарги обезпокоиха бъдещия покойник, но след като прецениха, че е все още жив бързо отлетяха.
Мина още време, но Тинчо вече бе загубил представа за хода му. Дочуха се човекоподобни стъпки и той реши, че накрая ангелите идват да вземат изстрадалата му душа. Стъпките спряха близо до него. Някой хлъцна шумно и след това се уригна продължително и сочно.
– Боже! Господи, помилуй и спаси! – изкрещя ужасено мъжки глас.
Тинчо полуотвори лявото си око. Над него се бе надвесил непознат прошляк, заметнал торба и държащ бутилка бистра течност в дясната си ръка. Надигна бутилката и засмука голяма глътка.
– Тинчо, Тинчо… И ти ли си отиде, братко! – промълви прошлякът. – А бяхме набори с тебе… Играехме заедно всеки ден като деца докато имаше някакъв живот в това село. Помниш ли как ме возеше с „Мифа“-та на дядо си? Свършено е вече… С всичко е свършено…
Парцаливецът опъна още една яка глътка.
– Ей… Дори през социализма комунистите погребваха мъртъвците. Че даже и поп даваха да те опее… А сега? Каква власт е това? Да захвърляш труповете направо на кучетата… Тинчо, Тинчо, нямаше ли барем 95 лева да те закопаят?
Дрипльото се наведе, взе буца пръст и я хвърли върху изпруженото тяло.
– Лека ти пръст – промърмори той – от приятеля ти Трайчо… Пък как не оставиха нещичко роднините ти, бе! Ех… Голтак си бил и ти – като мене.
Тинчо усети вонлива течност да се разлива отгоре му. Понесе се смрад на джибри.
Прошлякът се наведе с пъшкане и взе да събува черните лачени обувки на Тинчо. Мъртвецът сякаш му се съпротивляваше, но той успя накрая да ги изуе. Напъха ги в гнусната си торба. Отиде до близкия орех, на който бе подпряно „Балканчето“ и го яхна. Завъртя педалите и скрибуцайки, бавно се отдалечи.
„Проклет мръсник“ – мислеше вече подразнен Тинчо. „И това ми било приятел от детинството – да ти свали обувките от краката… Но всъщност, дори и да ме беше съблякъл целия – все едно. На оня свят нищо вече няма да ми трябва.“
Мина още някое време. Смрачи се още повече. Гръмотевица процепи небето. Закапаха едри топли капки дъжд. Тинчо вече беше съгласен да го вземат и дяволите, но да се приключва. Природата обаче нехаеше за смъртта му. Дъждът се усили, измокри го до кости. Под него взе да расте голяма локва. Размириса се на бъчва. Пишман-мъртвецът се надигна озадачен. Тръгна по чорапи към ореха да се скрие от потопа. Там прекара следващите два часа, докато небесната вода спря да се лее. През това време размишляваше. Може би Господ стои над планетите и хороскопите. И Той май все още не желаеше смъртта му. Явно трябваше да доизкупи греховете си тук, на Земята. А какви ли бяха те? Въпрос без отговор. Но щом е наказан да влачи тегло в пълна мизерия, значи на небето му се водят сериозни прегрешения.
Тинчо Тинчев взе решение да си тръгва. Ако съдбата бе решила, имаше още време да умре някакси. Отправи се към схлупената къщурка на приятеля си от детството Трайчо, която бе близо до гробищата. Без да чука блъсна вратника и влезе в буренясалото дворче. Трайчо, който бе седнал пред паянтова дървена масичка да вечеря зина и се изблещи като го видя.
– Господи помилуй! – изхриптя ужасено той. – Тинчо, да не си вампирясал! Боже, дошъл си да ми изсмучеш кръвта!
– Подлец, мародер! – изръмжа мокрият като воден плъх бивш мъртвец. – Бил ми приятел от детинство…
Тинчо прибра от перваза черните лачени обувки и ги нахлузи с усилие върху подгизналите чорапи. Придърпа „Балканчето“ изпод стрехата. Прогнилият дървен вратник се тресна след него.
Когато влезе тихо у дома, Тинчо завари жена си Сийка да дреме уморено в съдрания фотьойл. Промъкна се на пръсти покрай нея. Съблече мокрите покойнически одежди и ги скри под кушетката. Намъкна окъсания домашен анцуг. Чак тогава побутна благоверната си.
– Боже, Тинко, кое време е? Много ме притесни бе, човек! Защо изчезваш така, бре? Ще хапнеш ли картофено пюре – още е топло?
Гласът на съпругата му бе глух и дрезгав, беше умряла за сън. Той ѝ помогна да стигне с отеклите си крака до спалнята. После седна на масата пред сготвената с чешмяна вода картофена смес и се замисли.
– Мамка му и живот! – процеди капналият Тинчо.
На следващия ден по обяд допотопният тинчов мобифон избръмча в джоба му. Бе получил SMS. Помпиерът го измъкна с досада. Поредната сметка сигурно бе дошла. Зачете:
„Господин Тинчев, надявам се, че сте си все още жив и здрав! Пропуснала съм да взема пред вид положението на Юпитер при съставянето на вашия хороскоп. Звездите сочат, че ще доживеете дълбока старост. Внимавайте само с простатата!
Още веднъж се извинявам за причинените неудобства. Ще получите от „Астротрик“ парична компенсация. Проверете банковата си сметка.
Астролог: Елексана“
Озадачен, Тинчо Тинчев се отправи машинално към банкомата на входа на малкия салон. Сега вече се чувстваше като пълен глупак. И как така повярва на някаква си Елексана и се съгласи зорлем да умира? За всичко в крайна сметка бяха виновни тези идиоти – колегите му. Те се захванаха с проклетите хороскопи… Напъха пластиката и набра кода на служебната си партида. Мина около минута преди банкоматът да реагира. След това на дисплея бавно се изписа сумата в дебитната му карта:1 000 098,00 лв.
Няколко минути Тинчо Тинчев остана като препариран пред паричната машина. Челюстта му увисна, но той се усети и я притвори. Извади бавно, като на сън, стария мобифон и набра жена си.
– Сийке – рече с чужд и дрезгав глас – прибирай се веднага, ще говорим за нещо… Не, не Сийке, добро е, много е добро… Зарязвай всичко и си идвай!
Тинчо започна бавно да сваля мръсните предпазни ръкавици, махна очилата и накрая – работната шапка. Хвърли всичко в коша за отпадъци и се упъти с пияна походка към стаята на шефа. „Умирай трудно“ въртеше се кой знае защо идиотска мисъл през мозъка му. Но имаше и друго, странно чувство – че самият Дядо Боже лично му е подал ръка.