Антон Дончев на 90
ЩЕ НИ СПАСИ РАВНОВЕСИЕТО МЕЖДУ МАТЕРИАЛНО И ДУХОВНО
Акад. Антон Дончев пред в. „Словото днес”
Наричат Ви жив класик и това е самата истина. Един от най-преданите Ви почитатели и изследователи Иван Гранитски пише: „Този автор притежава епично съзнание, въображението му сътворява магическо-реалната действителност на възникването на българската държава. Той има таланта да фокусира своя поглед върху преломни периоди и епохи в родната история.”
А имало ли е според Вас в тази наша история непреломни периоди?
– Лично аз съм присъствал на два преломни периода в българската история – 9 септември 44-та и промяната на 10 ноември 1989-а. Разликата между тези два преломни момента е тази, че това, което се случва в момента, си е чисто наша работа. Което е много важно от гледна точка какво трябва да направим, защото това, което ние направим, е единственото, което може да се направи. За пръв път може би в нашата история действа принципът, че не можем да кажем „Ама дай да видим другите какво ще направят”. В нашата история подобни преломни моменти има много, те се делят на такива, които идват отвън и такива, за които сами сме си виновни.
Водата в залива, какъвто е България, се влияе от нивото на водата в Световния океан. За съжаление, приливът нахлува в нашата земя като в някакъв фиорд и винаги е по-висок, отколкото е в океана.
Сега обаче това, което се случва си е чисто наша бъркотия и изходът от нея си е отчасти само наша работа.
Отново ще се позова на Гранитски, който казва, че сътворявате собствена космогония, при която мъртвите живеят непрекъснато в съзнанието на живите, живите живеят в свят, населен със сенките на миналото и предчувствията за бъдещето; той говори за удивителното Ви качество да показвате движението на времето, за античното светоусещане, духът на орфическите мистерии, магията на езичеството, които се преплитат в романите ви по причудлив и фантастичен начин с духа на съвремието…
Как постигате тази алхимия?
– Това, което съм търсил във времената и в съдбите на героите опира най-вече до проблема какво онези, които имат власт и управляват за по-кратко или по-дълго време съдбата на народа, държат в ръцете си, дори по-точно – в шепите си. В едната шепа (при нас е по-важна дясната) се държат семената, които като се засеят – ще има какво да се яде. Тоест, става дума за начин на управление, за хора, които могат да се занимават с нещо, годно да расте най-много четири години. А лявата ръка, лявата шепа е тази, която държи желъдите. Както е казано в притчата от Св. Климент на монаха: „Още днес насадете желъди”. За да израснат дъбове – да има сянка, да има птици, да има песен, да има дъжд, да има държава.
Аз съм търсил в героите и във времената, които описвам, какви са били ребусите, които хората трябва да решават в момента, и големите задачи, голямата посока на пътя. Защото пътят минава през реки, минава през планини, минава през джунгли… но през цялото време пред него успява да стои една звезда-керванджийка. За да знае човекът накъде върви. През очите на моите герои съм гледал тази звезда-керванджийка.
Що се отнася до богатството и достоверността на описаните от мен периоди, за което споменавате, преди да започна да пиша, „написвам” произведението първо в съзнанието си. Като чета (четях, защото тогава нямаше интернет и др. днешни модерни технологии) – в обществени библиотеки, по приятели, в собствената си библиотека.
За едно изясняване всъщност на това какво е било. Като се започне още от раждането на човека. Да вземем, например, образа на Аспарух; опитал съм се да го обрисувам още от момента, когато пролазва на четири крака от палатката (за мен е важно каква трева вижда, какви цветя вижда, какви птици летят над главата му, какви животни среща, какво яде); после – как се облича, по какъв начин се правят дрехите му… Едно възстановяване. След това вече разширяваш – неговият път: от палатката към навлизането му в историята. Какво е знаел той всъщност за суфийската философия, за византийците, какво е знаел за траките… Богатството на това, което съм написал (ако го има) всъщност е богатството от съвкупността на съдби, събития, опит, мисли, чувства, на всичко онова, с което са разполагали моите герои. С техните очи съм погледнал на това, което се случва.
Наскоро се запитах дали не сте писал на младини и поезия?
– Писал съм стихове не само на млади години, но и доскоро пишех. Подготвил съм един том, в който предлагам на онези, които все още четат, моите размисли като поет.
Ще цитирам и уважавания ни историк проф. Андрей Пантев: „Антон Дончев е писателят, който внесе наука в литературата и литература в науката. Безукорно информиран. Създава много повече представа за вечност, отколкото мнозина историографски съчинения”… Справедливо наблюдение. Но нали двете споменати категории – историята и художествената литература – боравят с различни изразни средства?
– Моята проза щеше да бъде различна и героите ми – също, ако аз не бях чел и ако не обичах старата китайска литература, ако не бях чел Сима Цзян, ако не познавах исландските саги… И – това е най-важното! – ако всеки ден не четях Библията. Да чувам гласа на стъпките, с които върви историята. А другото е – трябва да обичаш героите, които описваш; дори ако трябва да ги мразиш – да се опиташ да ги разбереш. Защото в момента, в който ги създадеш те оживяват, а на жив човек как да мислиш злото?
Познато ни е от световната литература: „Мадам Бовари – това съм аз”, казва Балзак, има още много примери. Това е истински дар.
– Колкото и да е дар – е проклятие. От него страдат всички писатели, които изживяват съдбата на своите герои. Има един анекдот за Горки, който едва ли не щял да умре самият, когато неговият герой умрял. Не че не го е знаел, но не е очаквал толкова тежко да го понесе. В един момент ти влизаш в кожата, в тялото на този герой, радваш се и страдаш заедно с него, затова малко трябва да го държиш отдалечен, поне на една ръка разстояние…
Вие като никой познавате националния ни манталитет, който варира от крайна самонадеяност до пълен негативизъм, дори самоунижение. Имам предвид мантрата за неизкоренимото робско самочувствие у българина, останало ни като наследство от онези пет века.
Споделяте ли този възглед?
– Ако трябва да правим сравнение между българина, който в писаната ни история се появява преди 1 500 години и един прабългарин, който е живял 4-5 хиляди години преди този, който влиза исторически, нещата са твърде различни. Българинът преди тези пет века робство е имал други пет – на активен живот, на борба, на победи, на загуби. Да говорим за българина е като да говорим за робството, и то не е еднозначно: самото робство е към 300 години наистина едно черно жестоко тегло, 500 години е съвсем друго нещо… Като кажем „българин”, това е един образ, който 1500 години съществува в историята. Той е различен от българина по времето на Самуил, различен от българина по времето на Аспарух, по времето на Кракра, по времето на възрожденците. След като съм бродил из времената, когато българите са основали държава, когато са се борили с византийците, когато са пътували към Европа, за да й занесат своята правда на богомилите, образът е толкова богат, че непременно се нуждае от обяснение. Има си геном, гени, които пресъздават някаква основа – човешка, национална, и тези гени са къси.
Обобщенията са нещо много объркано.
Мисля, че новите поколения би трябвало да изучават историята на България не по учебниците, които услужливо се пренаписват според конюнктурата на времето, а по Вашите романи. Защото те освен познаване на епохата, която и да е тя, с нейните нрави, автентична битийна и битова релефност до най-дребните детайли притежават и невероятна емоционална енергетика, богата метафоричност на изказа.
Какво Ви носят срещите с Вашите читатели?
– Връзката читател-писател вероятно е най-важната страна на творчеството. Поначало, всеки читател вижда своя книга. Силата и красотата на литературата е в това, че тя служи за основа на читателското градене на образа. Всяка книга е един космически кораб, който каца в съзнанието на читателя, в него героите спят в плен на „малката смърт” – лежат неподвижни и чакат да ги съживят. Съживява ги читателят, като им дава от своя живот, от своята сила за живот. И като оживеят – всеки вижда нещо свое. Затова нищо не може да замени четенето, нищо не може да замени книгата. Телевизията никога не може да замени това оживяване, което дава литературата.
Връзката писател-читател е заплащането на писателския труд. Това е моментът, в който читателят, дошъл на среща с теб изважда една кесия и започва да ти плаща със злато. Със своята любов, с това, че ти си го събудил. Успял си да го раздвижиш. Бях събрал към 300-500 писма за „Време разделно”, държах ги в едно мазе, но ограбиха мазето и писмата изчезнаха. Пак са останали сигурно стотина, пръснати навсякъде.
Има в моя живот случаи на срещи с читатели, върху които прочита на книгите ми е оказал съдбовна роля.
Правим обсъждане в Перник. Свършва вечерта, изливаме се от крепостта и ме настигат две момчета – хубави високи младежи. И ми казват следното (работят в Америка): „Прочетохме романа за Кракра. Седнахме и си мислим: „Абе слушай, те са били 2 000 души, дошъл императорът с 30 000 войска, два пъти обсажда Перник и не може да го превземе. Ама ний сме същите хора, родени сме в същата крепост! Какво правим в Америка?!” И се връщат. Почти невероятно, но е вярно.
Имам автографи върху книги от други писатели, които пишат в посвещението си: „Ние сме такива каквито сме, защото Вие сте ни направили”. Тази благодарност на читателя е най-голямата възможна награда.
Казват, че никой не бил пророк в родното си място. Но в случая с Вас не е така, разказаното току-що го потвърждава. Изненада ли Ви обаче с нещо признанието на читателите Ви от други държави и националности? Та те припознаха „Време разделно” като аналог на най-високите световни образци…
– Това е един безкраен разговор. Аз, разбира се, останах изумен от въздействието, което романът успя да спечели в съзнанието на хора, представители на двайсетина-трийсет езика. Но като чета конкретните им отзиви за моето творчество, разбирам, че са ровили и други книги, че съм ги накарал да се заинтересуват от България. Това не може да не ме радва. Уилям Сароян, Бог да го прости, се разписа през двете титулни страници на американското издание и ми каза, че не е плакал много отдавна така, както над страниците на „Време разделно” – и то при положение, че е прочел книгата в превод на английски.
Сега светът се вълнува дали срещу КОВИД 19 ще бъде създадена ефикасна ваксина. Аз пък смятам, че по-важното е да сме ваксинирани срещу пандемията, наречена безпаметство и бездуховност. Който е прочел Вашите книги, завинаги е спасен от тези болести. А Вие в какво намирате упование, след като знаете толкова много за света и човека?
– Проблемът е там, че материалното до такава степен е овладяло човешкото съзнание, че то е оставило малка част на духа. Търсил съм обяснение как от 15-20 народа, които са владеели историческата сцена, повечето са изчезнали и имената им ги знаят само специалистите… България е едно от най-ветровитите места. За да се разбере какво е направила България, трябва първо да се знае какво представлява Византия. Тя не е била никаква Византия, когато турците превземат Константинопол. Те са си ромеи, те са си римляни и точно с тях нашата държава не само се бори, но в много случаи ги побеждава и то яката. И аз не само като писател, а като човек съм си задавал въпроса: как българите са го направили това нещо? Като четеш какви са оръжейните работилници на ромеите, какви и колко са корабите им… И знаете ли какво разбрах? Хората които са ръководели – от жреците на религията до управниците, които са държали властта, са поддържали едно непрекъснато равновесие между материята и духа. (Преди малко дадох интервю и казах за прабългарския пояс, който разделя, но и съединява небето и земята. Главата е небето, краката са земята.) Били са хора, които са поддържали това равновесие, понякога по много жесток начин. В случая много важна е думата ред. Защо околните народи уважават България и защо славянските племена се присъединяват към България? По простата причина, че тук те виждат ред. И Борис казва на Папата в отговор на въпроса му „А не може ли по-меко?”( защото нашите са наказвали с рязане на ръце, на крака и пр., както при Крум): „Ако няма ред – няма народ и държава”.
Ние сме били силни, защото сме поддържали равновесие между материалното и духовното. В момента материалното владее нашето съществуване и ние възпитаваме в децата си едни бездуховни консуматори. За съжаление, това е световна тенденция. Но ако не се роди новият Галилей, който да каже: „А не, не се върти Земята около Слънцето, а Слънцето се върти около Земята”, ако вие не разберете, че материята се подчинява на духа…
Големите артисти обикновено с въздишка споменават за неизиграните си, но бленувани роли. А вие имате ли нереализирани творчески намерения, неизвървени пътеки, които още ви примамват?
– Въпросът е преди всичко тъжен. Защото тия въпроси не можеш да ги решаваш, ако нямаш предвид ограниченията на човешкото съществувание.
Имам много теми, много идеи, някои от тях почти готови. Аз по начало започвам да пиша след като знам моят герой какви обуща носи, каква кожа употребява, как е убил животното, от което я е взел… Защото просто страдам ако не знам нещо.Тези теми, които не съм разработил вероятно се дължат на обстоятелството, че някак си не съм успял да стигна до обувките на героите си.
И в момента работя. Не ми е ясно какво означава това 90 години, защо толкова се плашат хората. Но докато мога – ще работя. Това си е мечта, а мечтите нямат граници.
Въпросите зададе Надя Попова
