Mихаил Михайлов е роден на 15 юли 1955 г. в София. Завършил е архитектура през 1982 г., а от 1985 г. живее в Африка. Бил е Декан в Колежа по изкуствата на Намибия и Почетен консул е на Р. България в Р. Намибия. Член е на Съюза на българските писатели.
Първият му роман „Анича“ е социална фантастика, третираща появата и хипотетичното изчезване на парите като основна причина за моралния разпад на човешкото общество. За този роман, писателят черпи вдъхновение от древната цивилизация, обитавала преди седем хиляди години Варненския черноморски залив.
Михаил Михайлов е страстен ловец. Част от неговото творчество е посветено на лова и животните. Разказите му „Африкански пусии” и „Лов и Любов” са възхвала на природата, на нейната хармония и неписаните ѝ закони, нарушавани единствено от човека.
Новелата му “Бушменска прокоба” описва в съвършени детайли жестоката орисия на изчезващите бушмени. Заради своята образност и емоционалност, литературните критици я сравняват със „Старецът и морето” на Хемингуей. Тя е обявена за „Книга на 2010 година” в Намибия и е официално представена от министър-председателя Нахас Ангула. За нея, авторът е удостоен със званието „Писател на Африка” и с литературната награда „Дивото” на БЛРС, посветена на Дончо Цончев. Преведена е на немски език и се разпространява в Германия.
Историческият роман „Богосъздателят” обвхваща периода от входа до изхода на семитите от Египет. Той разкрива връзката между монотеизма на фараон Ехнатон и генезиса на еврейската вяра.
„История на истината” е съвременно философско обобщение на диалектическия материализъм.
Романът „Кафява захар” разкрива дихотомията на главните герои, които се опитват да опитомят дявола в себе си и да живеят с божествена емпатия към себеподобните.
За биографичния си роман „Перфидни илюзии” е обявен 2022 г. за лауреат на най-големия литературен конкурс в България -„Орфей”, в който участват 105 изтъкнати български писатели. Мотивациятна на журито да го обяви единодушно за победител в този престижен конкур е неговият завладяващ, изключителен стил.
ПРОКЛЯТИЕТО НА КЪЛВАЧА
Имам стара вила в Бистрица, сгушена високо в планината. Зимата тук е дълга, а отоплението – скъпо. Охарчих за топлоизолация, но си струваше. Стана уютно и често идвахме с жена ми, ала задоволството ни бе помрачено. Кълвач нападна изолацията. Незнайно защо се зае да копае дупка високо под стрехата. Идваше всяка сутрин и удряше с все сила мазилката, въпреки че там нямаше червеи. Очаквах да го разбере и да престане, но уви! Нахалникът продължи да ни буди всяка сутрин преди изгрев. Не се сърдех. Беше ми забавно. И без друго ставам рано, но жена ми не издържа:
– Направи нещо, или се връщаме в апартамента в София! Тук не може да се спи.
– Какво да направя?
– Не знам. Направи нещо. Нали си ловец?!
– Ловец съм, но кълвачът е защитена птица.
– Това дава ли му право да ни тероризира?
– Едва ли, но нищо не мога да сторя. Стрелбата в населените места е забранена. Пък и ако стрелям по него с ловната пушка, ще съсипя изолацията.
– А той не я ли съсипва?
С врачанка на глава няма излизане! Грях, не грях, прежалих кълвача. Все пак любимата ми е по-важна от една нахална птица, било то и защитена. Нали не е на изчезване!? Пълно е с кълвачи! Прежалих и триста лева. Купих въздушна пушка и всяка сутрин, рано-рано, клечах всуе под стрехата. Всуе, защото хитрецът сякаш разбра какво ще му се случи и престана да идва. Духовете се укротиха. Жена ми беше доволна. Дори предложи да отидем на минерални бани в Стрелча. На връщане се отбихме в Поибрене, при тамошния горски надзирател – Георги, стар ловен другар, който гледа пчели. Нагости ни с ароматен мед и невероятно вкусни, тънкокори орехи. Бяха от дърво в двора му, току що напъпило. Споделих, че и аз имам орех на Бистрица, но е див и плода му не става за ядене.
– Ашладисай го, сега е моментът, ще ти дам калеми от моя! – предложи Георги и ми обясни как се прави това.
Речено – сторено. Още същия ден ашладисах ореха. О, чудеса! Хвана се! Бях горд. Един ден внуците ми щяха да хрупкат вкусни орехи и да ме споменават с добро. Пъпките му се пукнаха и раззелениха. Крехките им листенца набъбнаха и се устремиха с жадни за живот към слънцето. То им се радваше. Галеше ги нежно и те хубавееха. Преливах от щастие, но не за дълго. Кълвачът се завърна и жена ми се начумери. Този път издълба втора дупка, по-дълбока от първата. Пак грабнах пушката да браня имота си и най-вече, да осигуря спокоен сън на врачанката. Грабнах я, ама кълвачът се оказа невероятен хитрец! Криеше се всеки път, щом го чаках въоръжен. Веднъж го изчаках без пушка и той най-безцеремонно дойде да събуди жена ми.
– Правиш се на голям ловец, а един кълвач не си способен да прогониш! – подигра ми се тя.
Жегна ме. Дълбоко! Накърни ловното ми достойнство. Не беше права. Който е ловец, ще ме разбере! Оттеглих се от сражението обиден и се разрових из Гугъл, за да науча как да се справя с кълвача без оръжие. Оказа се позната история. Кълвачите често нападали изолациите на къщите. Решението било с окачване на различни плашила там, където кълват, ала в моя случай това беше невъзможно. Нямах достъп до високата стреха. Кълвачът сякаш разбра безсилието ми. Разшири дупките и озвери още повече врачанката. Работата загрубя. И аз се изнервих. Как така един кълвач ще ме унижава пред жената? Мен африканският ловен ас, повалил слонове, биволи и леопарди? Хайде бе! Това няма да го допусна! Отрязах няколко дълги и гъсти борови клони. Опрях ги о дънера на бреза срещу дупките и се получи нещо като гюме. Не се мушнах веднага в него. Оставих кълвача да свикне необезпокояван с прикритието ми. Известно време го нямаше, но не издържа и една ранна утрин се завърна с гръм и трясък.
– Това повече не се търпи! – заяви гневно жена ми. – Стягай багажа. Връщаме се в София!
– Дай ми само още един ден! – помолих я. – Имам план. Утре злосторникът ще изчезне.
– Не знам какъв план имаш, но ако не изчезне утре той, изчезваме ние!
Станах към пет. Заредих пушката, шмугнах се в гюмето, притаих дъх и зачаках. Времето затече бавно. Много бавно! Пулсът ми се ускоряваше. Вълнувах се. Сякаш бях отново в Намибия, на чакало за леопард, а всъщност дебнех една нищо и никаква птичка. Въпреки това напрежението растеше. Ледена пот изби по челото ми. Ами ако не го улуча? Ужас! Щях да се изложа като ловец и да се разделя с уютната си виличка. Не обичам мрачната столица, претъпкана с провинциални сноби. Дори няма къде да паркираш.
Развиделяваше се. Очаквах възбуден до краен предел кълвачът да се появи. От вълнение ръцете ми се разтрепериха. Нещо изшумоля в дясно от мен. Отправих тревожен поглед натам и се вцепених. Бялка ровеше в земята. Вероятно преследваше мишка. Беше съвсем близо. На пет, шест метра. От това разстояние, дори и с треперещи ръце, щях да я умеря.
Бялката е вредител. Разрешена е целогодишно за лов и е много по-достойна цел от забранения кълвач. Бавно обърнах пушката към нея. Улисана в преследване на жертвата си, тя не ме усети. Прицелих се в главата ѝ и вече обирах спусъка, когато кълвачът разтресе с клюна си къщата. Ударите му по изолацията отекнаха злокобно в утринната тишина. И двамата с бялката се стъписахме, отправихме погледи към него. Аз ненавистен, а тя гладен. Нахалникът биеше по снежнобялата минерална мазилка, обгърнат в облак от прах. За миг си представих киселата физиономия на Жени. Така се казва жена ми – врачанката. Спомних си обещанието, което ѝ бях дал. Думата на ловеца е закон! Взех птичката на мушка и дръпнах спусъкът…
Това, което последва, не е за вярване. Кълвачът тупна на земята и взе да подскача и пърха с криле. Докато се опомня, бялката се спусна връз него, захапа го и офейка. А на другия ден…
На другия ден орехът изсъхна!
4 Май 2023, Бистрица
