Чингиз Айтматов: „Бог разчита на нас така, както ние разчитаме на него”
(95 г. от рождението на световноизвестния казахски писател хуманист)
БАХИТЖАН КАНАПЯНОВ
Бахитжан Канапянов (род. 04.10. 1951 в г. Кокшетау, Казахска ССР) е казахски поет, белетрист, преводач, сценарист и кинорежисьор. Автор на редица книги с поезия и проза, излезли в Казахстан, Русия, Украйна, САЩ, Великобритания, Канада, Корея и Малайзия на повече от 20 езика. Той е основател и президент на първото казахско независимо издателство „Жибек жолъ“. Носител на многобройни национални и международни литературни отличия, сред които е едно от най-високите – Държавната награда на Република Казахстан в областта на изкуството и културата „Абай“.
В произведенията на Чингиз Айтматов противoречията и парадоксите на нашето битие често се проследяват чрез образи и явления – понякога хроникално ясно, понякога чрез подсъзнателното действие на героите и персонажите на повестите и романите.
Образът на преселника от миналите столетия се съпоставя с образа на пътешественика със самолетен билет от днешния ден, в епохата на естествения космополитизъм, когато равнодушието на нашето битие често може да бъде разрушено и трябва да бъде разрушено само на основата на осъзнаването на корените на своето минало, само чрез осъзнаването на своята „неслучайност” в този „цифров” свят.
Свещеното езеро – Исък-Кул се явява, според мен, своеобразен център, където през различните векове са се пресичали пътищата и стремежите на много религиозни конфесии. Тенгрианството, манихейството, християнството, мюсюлманството – всичко това идващо от запад на изток, както и от изтока на юг и север, в една или друга степен се напластява върху бреговете на Исък-Кул чрез пещерните храмове, свещените камъни, стъпалата и свещените дървета, манастирите, синагогите, църквите и джамиите.
Исък-Кул е една от прародините на тюрките. Исък-Кул – това е Земното око на Тенгри. Чрез боговете Тенгри, които в своето количество могат да достигнат до деветдесет и девет и на върха на високото дърво може да си почива един от тези деветдесет и деветима, а също така, чрез Майката-Умай в образа на прелетните птици. Тюрките са опознавали себе си чрез другите народи, а тяхната вяра и религия понякога са приемали в своята необятна душа, по-голямата част не по своя воля. Древният уйгурски народ за времето на своето многовековно съществуване е изживял в своята съдба цели три религии: тенгрианството, манихейството, мюсюлманството. И все пак в началото е бил Тенгри!
Може би в „Плач на прелетната птица” и отчасти в „Сбогом, Гюлсаръ!”, където много от страниците са пропити и „дишат“ с духа на Тенгри, започва писателското търсене на „богоустройството” на света, в рамките и менгемето на така наречения соцреализъм, търсенето на „божественото” в личността на човека.
След това вече са създадени – без да посочвам печалната приказка „Белият параход”, макар че и там се чувства тенгрианското начало в образа на Рогатата майка-кошута, – „Шареното куче, тичащо по брега на морето”, романите с планетарно звучене „Денят по-дълъг е от век” и „Голгота”. И дори относителния провал на писателя – романът „Клеймото на Касандра”, но това е несполука на Майстора.
Чингиз Айтматов неведнъж се връща към образа на Абуталип Кутибаев, дори когато вече са изминали двадесет години от издаването на романа „Денят по- дълъг е от век”. И в своята вмъкната в текста повест „Белият облак на Чингиз хан”, и във „Второто поръчение към бога…” И прави това, след като с течението на годините в многомилионните читателски умове са се утвърдили изгарящите душата образи на романа.
Писателят сякаш търси бъдещото съответствие на миналото и настоящето, реалното и божественото, съизмервайки веднъж вече въплътения замисъл с онези промени не само на обществото, но и отделно на всяка личност, когато ние действително за втори път „предоверяваме” на Бог своите промисли, страдания и надежди.
Висшият смисъл на битието се състои в това да оставим след себе си добър спомен. Моят баща почина на 44 години, и при него това се сбъдна, без той да си е поставял такава задача.
Чингиз Айтматов смята, че висшият смисъл на битието е в усъвършенстването на човешкия дух, Ако вникнем в това ще разберем, че и той е насочвал мислите си към същото, към божествената памет.
„Бог разчита на нас така, както ние разчитаме на него. Но колко голямо е неговото търпение” – изрича веднъж Майсторът.
Мнозина от писателите, поетите, литературоведите-критици, журналистите и просто читателите неведнъж са се срещали и са имали щастието да беседват с Чингиз Айтматов. За него много е писано, известни са научно-изследователските работи върху неговото разностранно творчество, литературоведските анализи върху неговите разкази, повести и романи, отпечатани в различни страни и на различни континенти. Неговите диалози и интервюта са изпълнени със съзидателни мисли и съждения, те бяха актуални както приживе на писателя, така и сега, в нашето противоречиво, наистина съдбоносно време, в Бишкек, Оша, Джалал-Абад, на Исък-Кул и далеч по света – до Япония, където живее главният герой на моята повест „Белегът на Тас” Мияно Ясуси. Казвам това не толкова за себе си – просто моята повест не би се появила без уроците на Айтматов.
За такива хора, а такъв беше Майсторът, се казва, че достатъчно е да се докоснете до него, за да почувствате неговата святост. Той осъществи диалози с Расул Гамзатов, с Курт Вонегът, Николай Анастасиев, Федерико Майор, Дайсаку Икеда… Беседи с Георгий Гачев, Олжас Сулейменов, Мухтар Шаханов, Гадилбек Шалахметов… Известни са статиите и отделните издания на книгите за Майстора на Е. Озмител, на Н. Потапов, К. Асаналиев, Р. Рахманалиев, на изтъкнатия философ Георгий Гачев, който когато ми подписваше книгата си „Чингиз Айтматов и световната култура”, зачерта съюза „и” и вместо него написа „в светлината”, тъй като в ръкописа е било отбелязано „Чингиз Айтматов в светлината на световната култура”. Изглеждаше, че думите са едни и същи, ,,но, всъщност, няма я именно тази светлина, без която са немислими нито авторската позиция, нито литературните персонажи на Чингиз Айтматов.
Имал съм само няколко лични срещи с Майстора – в Бишкек, Алма-Ата, Москва и Париж. И постоянните срещи с него и с литературните му герои при четенето на неговите произведения с очите си и по памет, тъй като винаги съществува „Касталският ключ” на разбирането, както пише Рей Бредбъри: „Когато ни попитат какво правим, ние ще отговорим: спомняме си. Да, ние сме паметта на човечеството, затова в края на краищата ще победим”.
Последната ми среща с Майстора беше през 2007 година. Срещнахме се на юбилея на поета и драматурга Нурлан Оразалин. Буквално една седмица преди това в „Литературная газета” беше публикуван цикъл мои произведения „Белегът на Исък-Кул”. Майсторът ми каза, че е чел този брой на „Литературная газета”, намирайки се в самолета. Сред стиховете най-много му бяха харесали моите „Манасчи”:
– Чон болосин, баскалар кичи! – одобрително произнесе той ред от моето стихотворение, което в превод от киргизки означава: „Бъди велик, останалите са малки…” – Чон, чон.
А след половин година той ни напусна. СМС-съобщението от Москва, все едно че беше тъжна въздишка на небесата, ме събуди в средата на дълбоката юлска нощ – Айтматов беше починал.
Събудих Мурат Ауезов, който беше пристигнал по работа от Алма-Ата и си почиваше в съседната стая на моя апартамент в Астана. Седяхме до сутринта в кухнята, посрещайки сутрешната мрачина, а след това и ранното утро. Първото осиротяло утро без Майстора.
Спомняхме си образите и персонажите на неговите литературни произведения.
От шареното куче, тичащо по брега на морето, до жребеца Гюлсаръ.
От момичето Алтинай до Найман-Ана.
От ранните жерави до плача на прелетната птица.
От вълчицата Акбара до Рогатата майка-кошута и камилата Каранара.
От учителя Дюйшен до Абуталип.
От момчето Ермек до стареца Мумун, пастирът Танабай, пътният надзирател Едигей Буранни.
От белия параход на своето детство до манкурта Жоломан…
Спомняхме си себе си.
Превод от руски: Ивайло Петров
Предложеният текст е отпечатан във в. „Казахстанская правда”, брой 75 (29952), 21.04.2023 г., с.8. Превода на откъса от текста на Бахитжан Канапянов е направен по предложение на автора специално за сайта на СБП. Публикацията е посветена на 95-годишнината от рождението на световно известния киргизки писател Чингиз Айтматов.
––––––––––
