ПАНКО АНЧЕВ
Вариаци на критическото мислене
ВЪЗХВАЛА НА ЦВЕТАН СТОЯНОВ
Когато в една литература твори литератор като Цветан Стоянов, който е надхвърлил рамките на литературознанието, критиката, художествената проза, превода и публицистиката, за да изучава и анализира състоянието на българския свят и на цялото човечество, тя вече е много повече от литература. Големият литератор е мислител, който посвещава ума си на великите тайни на битието и се опитва да подреди объркаността на обществото.
А това вече е друга култура, друго равнище на духа, други способности и умения на твореца.
Появата на мислители в литературата и критиката е верен знак, че литературата е в период на зрелост и възход; липсата им е най-отчетливият белег, че тя запада и умира. И понеже няма кой да анализира този неутешителен процес, разпадът се ускорява и разрушава постигнатото и натрупаното като традиция от предходните поколения.
За съжаление Цветан Стоянов е факт и явление от миналото.
Той не е забравен, но е зле и невярно тълкуван – особено от либералите, които виждат в него свой съмишленик и някакъв критик на предишната система. А той е техен отрицател и критик на капитализма и буржоазията, на тяхното обществено устройство и на моралните им норми на живот, на унищожаването от тях и от злата им идеология на нациите и превръщането на социалната несправедливост във висока морална ценност на пазара и пазарното общество.
Аз тръгвам от тук в моята възхвала на гения и величието на Цветан Стоянов, защото анализите му на болезнените явления в живота на западното общество като отчуждение или аутсайдерство, бягство от действителното и търсене на заместители на естествените стимулатори на живот и съзидание, каквито са идеите и нравствените норми, високите цели и любовта между хората, са точни, ясни, убедителни. Те са не просто валидни и днес, но напълно съответстват и на състоянието на днешната българска обществена реалност. Това, за което по-рано само четяхме в изобличенията на Цветан Стоянов, днес е пред очите ни и дори го живеем постоянно.
Той обаче не прави пропаганда. Или ако я прави, за него най-важното е да опише точно и подробно явлението, а след това да анализира неговите отрицателни черти, които политиката използва, за да го наложи или отрече в обществения живот. Обективно появилото се явление после се осмисля и ръководи съобразно променящите се условия, контролира се, за да не стане неуправляемо и да застраши системата, която го е родила.
Цветан Стоянов много внимателно и добросъвестно използва различни източници, за да обособи явлението, което после да бъде подложено на задълбочен анализ. А от анализа да стигне до мотивираното обобщение и верния извод. Той е учен, изследовател и специалист в съответната наука, чрез чиято методология прави анализа, за да не се увлича по външни само белези, а натрупва наблюдения, чужди мнения, бележки, коментари и чак тогава започва вникването в проблема.
Затова когато и днес четем анализите му за аутсайдерството, „хипиевската „субкултура“, за ултралевицата и отношението ѝ към революцията, за отчуждението и други явления и процеси в западноевропейската и американската култура и политическа среда, виждаме какво е преживявало това общество и как е устоявало на разяждащата сила на явленията. Анализът и оценките на Цветан Стоянов са валидни в пълна мяра и днес, защото големият ум е работил за знанието, познанието и науката, а не за пропагандата. Макар че е служил по убеждение на идеологията.
Впрочем, тези явления в тогавашното, а и в днешното западно общество несъмнено са идеологически. И това прави задълбоченият им анализ труден и твърде сложен. Защото малко или много идеологията хвърля дебела сянка върху всеки извод, изкривява го и му придава смисъл, какъвто той нито има, нито понася. Цветан Стоянов успява да не се подвежда по инерцията и да стои непоклатимо на позициите на науката и истинското знание.
Цветан Стоянов открива и изследва зародиша на явлението „отчуждение“ още в английската литература от ХVII и ХVIII и разбира се от ХIХ и ХХ век, за да проследи как това обществено явление бива изразявано от изкуството на словото, какви са неговите измерения в литературата, как се променя отношението на английските писатели към него. Защото то само се променя, но друго става обществото, което трови и поразява с отровното си жило.
Специално искам да подчертая приноса на Цветан Стоянов в анализа на това явление, защото той доказва как големият литературовед разглежда литературата като функция на обществото, но и като негова изразителка и свидетелка на случващото се в различни времена. За него, защото е литературовед и мислител с Божи дар, литературата е изкуство, което изпълнява своите социални функции със специфичните за нея начини и средства, а не на всяка цена и пряко същността и волята ѝ. Затова тя дава повече знания и истини от която и да било наука, занимаваща се с обществените процеси и дела.
В тези изследвания („Нишките, които се прекъсват“ и „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“) Цветан Стоянов проявява големите възможности на марксистката методология. Той е отлично подготвен в марксизма. И по тази причина резултатите му са блестящи.
Цветан Стоянов е познавач на модерната българска литература и специалист в нейното изучаване. Това означава, че не просто я е прочел цялата и внимателно следи текущия литературен процес, но и я носи органично в себе си, размишлява над нея и има идея за нейната същност, особености, национален дух и език. И я изследва във висок мащаб, цялостно, в нейния социален контекст, произход и служение. Поради това рядко греши както в оценката, така и в тълкуването ѝ. Когато така познаваш и разбираш литературата, тя винаги ти разкрива повече, отколкото на другите. При това открива съществени и съкровени неща, които другите никога не биха забелязали. Защото така я поставяш в много широк контекст на присъщи ней значения и трябва само да извличаш съдържащите се в нея истини. Няма друг начин да си в литературата и анализа ѝ. Защото ако си умозрителен и повърхностен, каквато е в общи линии българската критика днес, само ще си въобразяваш, че си в литературата, а всъщност си далеч от нея. Не можеш да я изучаваш и изследваш, ако не я обичаш и не я чувстваш като живо същество, което диша до тебе и в тебе и те води в живота.
Ето го Цветан Стоянов в истинското му битие на литературен изследовател и критик, мислител и проникновен и изящен ценител.
Тази му природа позволява да свърже класиката със съвременността и да намери нейните нови и различни измерения от времето, в което е създавана. Но не за да я промени по същество, а да прецени доколко придобитата от авторите енергия и познания за живота и човека са изгубили или запазили въздействието и стойността си. Такава „проверка“ той прави на поезията на Вапцаров и нейния живот в новото време, но и на съвременната поезия в сравнение с времето и творчеството на великия поет („Днешната поезия и примерът на Вапцаров“).
Подобни сравнения се правят и са сполучливи, когато литературоведът отлично познава различните епохи и усеща и възприема техните особености, звучения, духа им. Според Цветан Стоянов във Вапцаров „е скрит отговор на много от въпросите, които сега (1961 г. б. м. – П. А.) с вълнение си задаваме”. Но тези въпроси си ги задаваме и днес, повече от 60 години по-късно. Защото отговорите на Вапцаров са изведени от реалния живот, от драматичните сблъсъци на идеи, идеологии и начин на мислене, поведение и живот. А не от конюнктурата.
Цветан Стоянов наблюдава внимателно изявите и развитието на своите връстници поети и белетристи. В някои от тях (Любомир Левчев, Владимир Башев, Константин Павлов, Стефан Цанев, Васил Попов) той вижда проявленията на най-важните тенденции в съвременната българска литература, както и на посоките на нейното обновление. Новите писатели са социални; те пресъздават съвременния живот и показват как новият човек преодолява препятствията пред себе си и решава все по-сложните проблеми в обществото. Те обновяват българската литература с нови подходи към обществените реалности и с нови художествени средства. Младите творци не се страхуват да се сблъскват с острите социални конфликти, но имат и нова представа за българския свят, за неговата същност и отношение към злото и несправедливостта. Мащабът на този свят се уголемява постоянно в творчеството на младите тогава писатели, за да го приобщават все по-уверено към глобалния свят.
Цветан Стоянов участва много активно и успешно в дискусиите от 60-те годни за българското, родното, световното и как литературата ги пресъздава и изразява. Големият мислител остро усеща настъплението на глобализацията, безродието, апатията към българското. Все повече интелектуалци се представят като „граждани на света“ или за „европейци“, забравяйки за родното или отнасящи се към него с пренебрежение като към провинциално и архаично. В статиите си Цветан Стоянов се опитва да изясни този проблем и да даде ново тълкувание на понятията, около които се водят дискусиите.
Дискусиите бяха в някаква степен сблъсък между комплекса за малоценност и изостаналост с желанието за бързо „изравняване“ с Европа, между „традиционалистите“ и „проевропейците“, на „селяните“ с „гражданите на света“. Дискусиите обърнаха вниманието на интелигенцията за назряващите процеси – макар че българската интелигенция не успя да предвиди, а и не се беше замисляла, какво ще се случи в края на ХХ и в началото на ХХI век.
Но все пак бе забелязано и казано, че бедният народ се държи сляпо за традициите, тъй като за него те са единственото спасение за оцеляване. Такъв народ се плаши от модерността и пост модерна, понеже няма никакви защитни сили срещу настъплението на техниката и защото инстинктивно усеща, че бедността е лошо нещо, но и излизането от нея няма нищо добро да му донесе.
Цветан Стоянов упорито пита себе си и участниците в дискусиите какво означава „българско”. И какво всъщност искаме да съхраним от себе си в държавата и културата.
И, в общи линии, се догажда, че когато навсякъде по света дъвчат едни и същи сандвичи, пият едни и същи напитки и се обличат по една и съща мода, гледат едни и същи сгради, автомобили и униформени полицаи, е все едно на коя държава си гражданин. Единствената разлика е в цената на стоките и възможностите на отделните народи да си ги набавят. Той предупреждава, че това трябва да бъде избегнато от българите, за да не станат като „европейците“!
За Цветан Стоянов да си истински българин означава да си честен, морален, непримирим към греха, да вярваш в доброто, да обичаш. Тези добродетели са бранили винаги истинските български „консерватори“, когато е трябвало да се върви напред и да се къса с примитива на миналото. България трябва да е на народа, а не на гражданското общество, смята и великият мислител.
Голяма и истинска е радостта да четеш творчеството на Цветан Стоянов и да размишляваш върху него. То поддържа надеждата, че все пак българският дух е здравата крепост, която устоява на простотията и бездарието.
Няма съмнение, че когато една нация притежава такъв блестящ и велик ум, по-лесно ще преодолее трудностите пред себе си. И ще оцелее – въпреки всичко.
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“