Иван Д. ХРИСТОВ

ХРАБРОСТТА ДА ЖИВЕЕШ

Писателят Коста Странджев идва в литературата от строителните площадки. Живял и работил като журналист на един от най-големите и трудни обекти – Баташкия водносилов път и каскадата “Доспат-Въча”, той носи в себе си непосредствените впечатления и лично изживения опит от делниците и празниците на строителите.

Странджев съкровено споделя: „Писател не се става в кафенето на Бамбука в София. Без онези шест години в Батак щях да бъда последният душевен бедняк. Трябва да се живее по мъжки или никак. Някои си въобразяват, че хвърлихме кълчищените гащи, за да се превърнем в олигавени охлюви. Но това е глупост. Човек не е роден, за да се влачи като охлюв и да бъде побеждаван.”

Главен герой в неговото литературно творчество е строителният работник, миньорът, оня, който изгражда електроцентрали и язовири; пробива тунели, разкъртва скали и прокарва нови пътища. И макар че Странджев навлиза уверено в територията на разказа, на новелата, на повестта и драмата, той остава верен на документалното начало на своята проза.

Как трябва да живее човек, за да се запази от равнодушието, еснафщината и отчуждението? Къде да търси разковничето на човешкото щастие, на човешката доброта и красота. Така биха могли да се формулират проблемите, които вълнуват гражданската съвест и ангажираност на автора и на които повече от 30 години той се стреми да даде точен отговор в своите литературни творби.

Още първите книги на Коста Странджев – драмата „Боровете не превиват клони“ /1961/, сборникът с разкази „Ние от водната кула“/1962 /, очертават неговите сюжетно-тематични интереси, проблематика и своеобразната му поетика. Книгите, които следват: „Третият по пътя“ /1964/, „По съобщение на печата“ /1965/ и „Колко струва човекът“ /1967/ продължават и разширяват идейно-тематичния и художествен кръг на писателя. Той умело съчетава точността и съвестта на документалиста с художественото майсторство на белетриста.

„Когато се натъкнеш на интересно жизнено събитие – споделя авторът – това още не значи, че си намерил готов разказ. От тук нататък вече ще се види колко пари струва писателят. Защото от една най-банална случка вестникарят ще направи хроника, а Стендал „Червено и черно“. Трябва винаги да прескочиш „границите“ на събитието и колкото по-нататък отидеш – толкова по-добре.“

В своето творчество Коста Странджев се стреми да разплете възела от сложни морални и душевни конфликти, да разкрие вътрешната биография на строителя. Докосва се до мъжествени натури, виждал ги е, живял е сред тях, познава техните сложни характери и противоречия. Животът им е едно непрестанно преодоляване на мъчнотиите, барикадирали пътя.

В сборника „Таран“ /1968/ напипва болните места в морала на тогавашния човек, бори се за здрави нравствени принципи. В „Белязани мъже“ /1971/ особено се проявява стремежът му да обогати художествено своята проза по посока на психологическото уплътняване и разширяване на душевния кръгозор на героите.

Оригинална композиция, жанрово оформени разкази, разнообразни художествено-изразни средства при разкриване на сложните и заплетени човешки отношения и душевни състояния. Подобно нещо забелязваме в „Малък Сечко“ /1972/ и в последвалите книги на автора „Мъжка молитва“ /1976/, „Внезапна жена“ /1976/, както и в произведенията му за деца: „Най-храбрата звезда“ /1975/, „Объркан ден“ /1981/, „Чист като гълъб“ /1983/ и романът „Ранена земя“ /1988/.

Силата на автора е най-вече в изобразяването на трудовото битие на народа, в разкриването на монолитни герои из средата на работниците, в убедителността на жизнения материал. Това той доказва най-силно в есеистично обагрената си публицистика в книгите си: „Водовъртежи“ /1972/, „Храбростта да живееш“ /1974/, „Стръмен свят“ /1975/, „Строго време”/1979/.

Чрез реалните образи на работници – строители на големи национални обекти – Спас Дочев, Величко Тучев, Елена и Тодор Маринови, Васил Андреев, Димитър Максимов и пр., писателят убеждава, че всяко време има своя героизъм и романтика. Тези хора имат сложен характер и богата човешка съдба, каквито и трудности да им сервира животът, отстояват на предизвикателствата му.

Те имат свой идеал – „с труда си да осъществяваш себе си“, имат свое неписано верую – „трябва да се живее честно или никак“. Строежът е тяхна съдба, без да строят, те не биха могли да живеят.

В художествено-документалната повест „Храбростта да живееш“ К. Странджев разкрива в най-голяма степен идейно-естетическия идеал за силен литературен герой, носещ в себе си истински трудови и морални добродетели. Тази повест изявява най-пълно авторовите възможности да създава силна, убедителна и актуална проза.

В стоицизма на Спас Дочев и Величко Тучев има нещо невероятно, нещо неповторимо, Да надживееш и победиш човешката болка, да се върнеш отново на трудовия обект и пак да бъдеш първи, това наистина е много. Героите Спас Дочев и Величко Тучев тревожат още дълги години авторовата съвест и той се стреми да ги преоткрива по-нови и по-действителни.

С патриотичният си патос вълнуват и книгите му „Черният сватбар“ /1971/, „Искам да ви видя“ /1978/, „Жарки българи“ /1988 г./, които оставят трайни следи в читателското съзнание и пораждат родолюбиви размисли. В тях се проявява в най-добра форма есеизмът и темпераментната публицистичност на автора.

Уверен съм, че книгите на Коста Странджев ще останат като художествен документ за времето, през което той живее и твори,  а това е завидна литературна съдба.