Юлй ЙОРДАНОВ
СЪРЦЕВЕД, МЪДРЕЦ И ЧОВЕК С ВИСОКО ВЪЗВИСЕН ДУХОВЕН РЪСТ
Чета интересна книга. Употребих епитета интересна и си мисля дали той е най-точният, за да я характеризира. Защото тя е и някак си особена. В нея няма нито главен герой, нито второстепенни. Е, ще рече читателят, като каква ще да е тази книга без тия персонажи. Пък при това и интересна.
И е прав: та нали по каноните на теорията на литературата всяка творба трябва да си има и главен герой, и фабула, и поанта, и кулминация, и епилог.
Да, така е, но в тази книга такова нещо липсва. Тя е вселена, изпълнена със самодиви, врабчета, жаби, коне, кучета, верблюди, тенци… И те са в една суматоха. И думи, думи… Толкова думи, които се скитат из четивото, че на четящия умът му да зайде.
Брей, чета си аз книгата, провирам се из тая джунгла от слова и да си призная, чувствам се отлично. Не, чувствам се комфортно. Също като, когато преди има-няма трийсетина и кусур години седях комфортно в просторния хол на техния автор Йордан Радичков. Да се замаеш от обстановката: отвсякъде си заобиколен с картини, а и домакинът един такъв – уж обикновен човечец, пък като вземеше да говори слабоватият на пръв поглед перчемлия, се получаваше магията. Започваше да ръкомаха. Личеше си, че има харизмата на благодумец.
А да гостуваш в дома на писателя, човека, земляка Йордан Радичков, си е живо блаженство. При това поканен от самия него и заведен не от кого да е, а от академик Петър Динеков.
Случи се така, че по онова време бях стъкмил една книжка, ръкописът на която привлече дълбоко уважавания от мене академик. И той изяви желание да подаде ръка на един млад – не много познат нему човек – дръзнал с перото си от брега на Дунава да дели мегдан със столичните мастити автори. Прочете моите писания и ме повика на приказка, от която ми стана ясно, че ще пише предговора към книгата ми. И тъкмо разговаряхме по проблемите на литературната критическа мисъл, телефонът иззвъня. Динеков вдигна слушалката: „Да, да не съм забравил. Но с един твой земляк от Лом разговаряме, та като свършим ще дойда… Ами, не зная, но ще му кажа…” И като затвори, ми каза „Радичков те кани на гости!”
Тия думи за мене бяха истински шок. Да гостувам у дома на такъв колос в литературата ни; да се докосна до неговата „светая светих”, си е истинско щастие. При това Радичков канеше човек, когото не познава. Нима му беше достатъчно Динековата характеристика „Земляк”?!
Влязохме в жилищната кооперация на столичната улица „Оборище” № 22, недалеч от Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий”. Посрещна ни средна на ръст жена с някаква особена осанка на лицето – Сузи, която много се зарадва, щом ѝ подадох купената пътьом тройка алени рози. Радичков се ръкува най-напред с Динеков, после раздруса за запознанство десницата ми.
Настанихме се около масата в хола и приказката потръгна от само себе си. Отначало се чувствах неудобно, но после взех да се окопитвам и тайничко извадих тефтерчето си и си записвах по нещо от казаното. А беше интересно. Много интересно – също като тези неща, които сега чета в книгата „Скитащи думи”. Прави чест на братята Бобокови, че са се сетили да издадат даваните от Радичков през последните тридесетина години интервюта.
Чета и имам чувството, че бай Йордан и сега е пред мене, в оная карирана риза, с която го запомних в хола, и разкрива не само интересни страни от своите общувания с белия лист, но ми позволи да надникна в творческата му кухня. Беше откровен. Говореше на пресекулки, но смислено и със съответната логическа последователност. Такъв го виждам и в интервютата на колегите. Дори той не скрива и болките, и огорченията, които са свивали сърцето му през различните години от творческото му битие.
Чест прави на интервюирания, че се доверява на интервюиращия. Ето вижте с какво откровение той говори за онази съкрушителна рецензия, която преди много години академик Тодор Павлов му е написал. Та, тя е прозвучала като „решение на Политбюро на ЦК на БКП или постановление на Министерския съвет” от ония години. Радичков обаче не се уплашва от нея, а я посреща хладнокръвно. После идва развръзката. Академикът лично го кани на вечерята по случай 80-годишнината си. И дори го слага да седи до него, а в словото си му се извинява за грешната оценка. Петнадесет години той е носил греха си към Радичков. А когато разговаряхме, писателят сподели пред мене и Динеков, че Павлов даже се е чувствал конфузно и някой-друг мускул трепвал на лицето му.
Малко по-различна е историята около пиесата „Образ и подобие”, която навремето списание „Съвременник” публикува. Тогава в главния герой – царят, заменящ царството си за кон – някои оприличиха Тодор Живков. И тези някои бяха съветниците на Първия, които се видяха като „различните по цвят тоги”. Живков, обаче, не е отварял дори и дума за пиесата.
Чета „Скитащи думи” и все повече в съзнанието ми се натрапва мисълта, че това не са обикновени интервюта, а някакъв особен компендиум. Един своеобразен симптом на философия та на човек, излязъл от дълбините на народа и дълбоко сраснал се с народната душа и психология. И тази философия е характерна за цялото творчество на писателя от Калиманица. Нещо повече – тя е един медиум на самопознанието на този творец-мъдрец, към която той е отправил авторското си кредо. Това си личи от всеки написан ред.
Кой знае защо имам усещането, че интервютата са една от крита и на места дръзка изповедалност, на която Йордан Радичков не само подлага себе си, но и предразполага читателят да сподели неговите терзания и трепети.
