Продрум ДИМОВ
РЕСПЕКТИРАЩО ПРИСЪСТВИЕ В БЪЛГАРСКИЯ ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ
След съвестта и стиховете
Едва ли има трети ад…“
Иван Динков
Избрах тези горещи изповедни думи на един от най-даровитите и популярни поети на нашето съвремие, защото, струва ми се, те звучат като особен надежден ключ, който ни отваря вратичката към дълбоката му философска, творческа и човешка същност. А неговото забележитено присъствие се оказа водещо в течение на повече от четири десетилетия в родния литературен свят.
На 26 август т.г. времето отброява 95 години от появата му на бял свят в с. Смилец, Пазарджишко. За жалост, съдбата се оказа твърде жестока и той си отиде от нас преждевременно – на 23 януари 2005 година, оставяйки след себе си неоценимо творческо дело.
Неслучайно за него, поета от Смилец, както е известен, са писали, мнозина по различни поводи. И съвсем естествено е всеки да подхожда по различен начин при оценката на личността и творчеството му, ръководейки се от своите лични позиции, професионална компетентности съображения. Но, така или иначе, всеки прибавя, кой повече – кой по-малко, нови щрихи към неговия личностен и творчески портрет. С тези мои твърде скромни редове нямам намерение да предлагам задълбочен аналитичен литературно-критичен очерк на големия поет от Пазарджишкия край. Възползвам се от неговия недоживян юбилей, за да върна нашите съвременници към някои значими страници от безспорно съдържателното му човешко и творческо битие. А за това ми помогнаха многобройните срещи и разговори с поета в продължение на няколко десетилетия, отразени и в документално-мемоарната ми книга „Иван Динков – отблизо“.
А да се пише за Иван Динков е нелека задача, както и никак не е лесно да се вниква и интерпретира целокупното му творчество. Не по-лесен е и житейският му път, тръгнал от будното средногорско село, напускайки бедното семейство на баща си, бай Динко Налбантина, за да учи право в големия столичен град. Неусетно се потапя в юридическите науки, но макар че има в ръцете си диплома за юрист, загърбва завинаги професията на Темида и намира своето призвание на литературното поприще. Обрекъл се да служи на прохождащото си перо, е заставен да излага на риск крехкото си несигурно здраве, подкопавано от постоянна оскъдица и хронично гладуване в средата на млади творци-съмишленици – Михаил Берберов, Петър Алипиев, Андрей Германов, Любомир Левчев, Никола Инджов и други негови сподвижници, обитаващи спасителния „таван“-убежище на ул. „Иван Рилски“ 30 в столицата. От това мизерно свърталище първата професионална школа на тези млади литературни бездомници приемат първите си уроци по изящна словесност и Костантин Павлов, Христо Банковски, Иван Динков и други талантливи представители на нашумялото някога „Априлско поколение“.
Загърбил всякакви несгоди, младият Иван Динков, макар че е преглътнал немалко огорчения от криворазбраната социална практика по време на соицализма, прегръща окончателно лявата идея, постъпва на работа като редактор през 1958 г., с което слага началото и на активната си творческа дейност. Междувременно отпечатва и първите си стихотворения във в. „Народна младеж“. Не закъснява дебютната му стихосбирка „Лична карта“, която излиза на бял свят през 1960 г. и впечатлява силно читателските среди. Повлиян от героиката и романтиката на антифашистката борба, младият творец от Смилец се настройва на обичайната за онова време творческа вълна и издава забележителната си поетична книга „Епопея на незабравимите“ /1963/, която буквално се разграбва по книжарниците, посрещната възторжено от литературната критика. Обзет властно от антифашистката тема, издава биографични очерци, както и документалната книга „Докосвания до България“.
Истински бум през 1986 година предизвиква излизането от печат на авточиографичния му роман „Навътре в камъка“. В него авторът ни пренася в трудната и напрегната атмосфера на своите преживелици като студент, в семейно-битовите си несполуки и разочарования, но и в неотстъпния си стремеж по стръмните пътеки към многообещавашия литературен Олимп.
Твърде ласкаво посрещат неговата впечатляваща творческа поява в родния литературен писателите Добри Жотев, Борис Делчев, Александър Геров, Яко Молхов и мн. др. Това гостолюбиво, възторжено приемане на перото му отприщва бентовете на завирената енергия в творческия му потенциал и през следващите години сътворява внушителна поредица от нови заглавия: „Повторения“, „Славянски псалми“, „Поетични самоубийства“, „Урна“ и други интригуващи произведения, които наистина го изкачиха на билото на родния литературен Олимп. А разковничето за респектиращото му извисяване в лителанулните и обществени среди трябва да търсим не само в завидното му дарование, но преди всичко в умението му да вниква в дълбините на социално-икономическите, нравствените и духовни процеси в обществото ни, в душевността на нашия съвременник, в българската народопсихология, за да ги отрази добронамерено със средствата на характерния за художествено-естетически инструментариум в поетичните му и прозаични творби. По преценка на Иван Спасов и други литературни критици, в стиховете му присъства дълбок философски замисъл, изразен нерядко с иносказателни похвати и енигматичност. А това несъмнено прави поетичното му слово трудно „смилаемо“ за обикновения читател, както се изразяват прдставители на родната литературно-критическа мисъл.
Иван се възторгваше от социално-икономическия възход на родината, но преживяваше болезнено недъзите, моралните деформации в социалистческа България, което не можеше да не намери отражение и върху облика на поетичните му рожби. Той страдаше от промъкващите се в обществото социални неправди и недопустима нравствена уродливост, затова и будната му съвест заставяше често перото му да не мълчи. Неслучайно беше инкриминирана от цензурата книгата му „На юг от живота“. Ала този недостоен конформистки акт го издигаше още повече в очите не само на колегите му, но и на читателската общественост.
Паралелно с нарастващия му авторитет, поетът от Смилец все повече се сродяваше с родния му Пазарджишки край. Логично стана и един от най-ревностните учредители през 1985 година на местното писателско дружество. Междувременно беше удостоен за носител и на първото издание на престижната национална награда за поезия, посветена на Никола Фурнаджиев. Това още повече го приобщи към духовния живот на града и особено към събратята му по перо, на които помагаше иу които насърчаваше в творческите им прощъпулки.
Моите първи докосвания до поета водят началото си от 60-те години, когато, разхождайки се из страниците на „Литературен фронт“, срещнах за пръв път името му. По-късно обаче, със зачестяването на посещенията му в Пазарджик, неусетно станахме близки и това запознанство се превърна в истинско приятелство, когато оглавих като секретар дружеството на писателите и Клуба на дейците на културатав града. Често пътуваше до родния си Смилец, за да гостува и помага на остарялата си майка, баба Тодора, която винаги очакваше с нетърпение да хлопне вратнята и обичния ѝван да се появи пред нея.
Иван Динков неведнъж е отсядал и в Клуба на дейците на културата, срещал се е и е разговарял често с местни колеги. Участвал е с подчертан интерес в традиционните празници на поезията, в литературни четения и премиери на книги. С удоволствие представяше на премиери и местни автори, дори е правел задълбочен аналитичен преглед на годишни литературни продукции на автори от града и региона. Неговата компетентна позиция винаги тежеше и звучеше като своеобразен барометър за нивото на литературния живот не само у нас, но и в чужбина.
Нашето взаимно приятелство беше твърде плодоносно за мен и колегите ми, правеше винаги достояние всяко свое ново издание, което даряваше с традиционния автограф. Ето какво е отбелязал лаконично, подарявайки ми поредната си стихосбирка „Урна“ – „На Продрум – за добър приятелски спомен! 29.XI.96г., София“. Държеше да дава автографи, но никога не е бил многословен при този род общуванияп с приятели и читатели.
Погледнат в човешки план, Иван беше рядко общителен, земен и достъпен човек, с удивително топло чувство за хумор, обичаше срещите с приятели и читатели. Отнасяше се с подчертано уважение и към чашката, даже понякога, макар и рядко, е осъмвал на маса със сладкодумни събеседници. Аз обаче се стараех да насищам с полезно съдържание многобройните ни срещи с него у дома, в Пазарджик, София и другаде в страната ни. Това ми позволи да публикувам няколко интервюта и очерци с него и за него. А той беше носител на национални литературни награди, посветени на Вазов, Вапцаров, Дебелянов и на други големи имена от радната литературна история.
Иван Динков изгря като непомръкваща звезда на българския литературен небосклон със свой оригинален твочески почерк и се явява своеобразен проводник на едно добронамерено критическо направление в родния поетичен свят, оставайки верен на своите идейни и естестически позиции.