95 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕВСТАТИ БУРНАСКИ

 Роден в пернишкото село Муртинци на 21 октомври 1922 г.

Живее и учи последователно в Брезник и Перник. През 1934 г. семейството му се премества в София и там завършва 7-ма мъжка гимназия „Черноризец Храбър“. През 1947 г. завършва „Ветеринарна медицина“ в Софийския университет. След завършването си започва работа като участъков ветеринарен лекар в село Мировци, Новопазарска околия. Година по-късно обаче е мобилизиран в армията и остава на задължителна военна служба 10 години.

В началото на 1950-те години случайно се отбива в редакцията на „Български воин“ – литературно и публицистично списание. Там се запознава с поетите Ламар и Младен Исаев. Предлага им 2 свои стихотворения и, след като са одобрени, са публикувани. През 1957 г. излиза първата му стихосбирка „Песни по пътя“.

Премества се в литературната редакция на Военното издателство. В продължение на 10 години е редактор и завеждащ редакция „Поезия“, а след това е назначен в Групата на писателите към Министерството на отбраната. През 1967 г. е приет за член в Съюза на българските писатели. Дълги години наред е председател на дружеството на писателите в Перник.

Носител е на десетки литературни награди и държавни отличия, сред които и наградата „Георги Братанов“ за 2005 г. с „Рецитал пред ангели“. Превеждан е на много езици.

Почетен гражданин е на няколко български града. Присъдено му е звание „Заслужил деятел на културата“. През 1997 г. е удостоен със Златна диплома от Ветеринарномедицинския факултет на Тракийския университет в Стара Загора.

По случай 100-годишнината на Съюза на българските писатели през 2014 г. е удостоен с медал „Иван Вазов“

Евстати Бурнаски умира на 31 юли 2015 г. на 92 години.

 

Кръговрати

На Биби

 

Ще цъфнат пак напъпилите вишни.

И щъркелите ще се върнат пак.

Намерили гнездата си предишни,

с криле ще топлят пролетния мрак.

 

За лунен шепот време ще настане

на пейките под градските брези.

И в думите, случайно изтървани,

за сладък грях надежда ще пълзи…

 

Аз пак ще търся спомени за обич

сред старите албуми у дома

и думите си ще поставям в скоби,

че тази обич вече е сама…

 

Ще стихват вечер звънките гласчета

от детската градина срещу нас.

Един прозорец цяла нощ ще свети,

неспазил пак вечерния си час.

 

И самотата в бедната ми стая

ще буди пак семейния портрет,

ще гони пак душевния ми хаос

да въдворява в него мир и ред…

 

11 септември 2014 г.

 

 

 

Бяла роза

На Еми Каз.

 

Не разбрах, кога е посадена,

кой я окопава и полива.

Но разбрах, че цялата вселена

с нея става двойно по-красива!

 

Може есенна мъгла да пада,

може да повяхва друго цвете,

тя е, все тъй пролетна и млада,

и в лехата като слънце свети!

 

Гледам я понякога до късно.

Гледам я гальовно до забрава!

Жаден съм с ръка да я откъсна,

но сърцето ми не позволява!

 

Господи, защо така наказа

този грях невинен и несторен –

гробница да бъде всяка ваза

за цветя, останали без корен?…

 

25 септември 2014 г.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ПОКАНА 01. НОЕМВРИ
Next post Вестник „Словото днес“, бр. 30, 2017