95 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО ВЕРА МУТАФЧИЕВА

Лалка ПАВЛОВА

 

 „СЛУЧАЯТ ДЖЕМ“ ОТ ВЕРА МУТАФЧИЕВА

(Откъс от монографията „Съдът на историята – „Случаят Джем от Вера Мутафчиева)

В книгата на Бригита Йосифова „Калейдоскоп от спомени“, в която са включени и 24 писма на Вера Мутафчиева до нея, авторката споделя, че в дългогодишните си контакти с Вера винаги е усещала „ранената ѝ душа, но и огромен стоицизъм, често обвит в самоирония и тънък присмех“, че ние „не можем да мерим Вера с обикновен аршин или да я пъхаме в готова рамка“. Нейната душевност, нейният мироглед и философия за живота са други, различни от обичайните, затова и белетристичното ѝ творчество е такова – то прилича на нея, защото се е изляло от нейната душа. Би било погрешно, смешно дори да се опитваме да тълкуваме романа ѝ „Случаят Джем“ през призмата на традиционното повествование. Всяка дума при нея е нерв, опната струна – докоснеш ли я, тя звъни, но винаги по различен начин, с нови, имплицитно вписани регистри на смисъла и емоцията. Такива са и образите в необичайната форма на повествованието, те носят нещо от създателя си, във всеки един от тях се оглежда неговата душа. Привикналият с традицията в българската проза интерпретатор трудно се ориентира в такава белетристика, в която се преплитат художествени, публицистични и научни средства на изображението. Димитър Камбуров твърди („Не-некролог на Вера Мутафчиева“), че образът на султан Джем  е функция на „доносника Атанас“, на „мизантропския, циничен поглед на писателката Мутафчиева, на поета Саади“. Преди да заяви публично своето становище, той изобщо не си е направил труда да отдели време за една елементарна съпоставка – романът „Случаят Джем“ е публикуван през 1967 г., вероятно Вера Мутафчиева е работила по него поне 1 – 2 години, т. е. през 1965 – 1966 година. Според личното ѝ агентурно досие, тя е вербувана на 1 август 1969 година. Три – четири години преди този факт от нейната биография тя написва роман, който няма нищо общо с дейността ѝ като сътрудник на ДС, защото тогава, когато го пише, тя не е била такъв сътрудник. Всъщност раждането на идеята за написването на книгата и създаването на образа на Джем са резултат от други обстоятелства в жизнения ѝ път – на задълбочената ѝ работа като историк османист и ровенето ѝ в различни документи от епохата на Средновековието, която дейност по стечение на обстоятелствата се съчетава с болката ѝ по изчезналия извън границите на социалистическа България неин брат, който се превръща в невъзвращенец. Дори самата Мутафчиева го споделя в непубликуваната приживе литературна анкета на Магда Карабелова: „През безпрогледните северни нощи (в Санкт Петербург, където е на специализация като учен османист -б.а.), в онази скрита тревога за брат ми, прекрачил границата между два лагера, сякаш разтопил се в неизвестността, съдбата на Джем ме потресе със своята повтаряемост – тя бе модел, според който са се развили съдбите на безброй бегълци или изгнаници, изкоренени из своята рождена почва.“ Когато вербализира сюжета на своя роман, Вера Мутафчиева гради представи за един широк свят, който драматично преплита Изтока и Запада, Средновековието и новото време, за да ни накара да видим именно тази „повтаряемост“ на Историята, от чиито уроци ние не сме и сякаш не искаме да се поучим. Чрез на пръв поглед елементарната фабула – след смъртта на султан Мехмед II Завоевателя (1481 г.) синовете му Баязид и Джем повеждат ожесточена борба за бащиния си престол, в резултат на която Саади и Джем, представителите на Изтока, се превръщат в заложници на коварната политика на Запада – Вера Мутафчиева води читателя до убеждението, че точно този период от края на XV век оставя трайни следи след себе си в историята на народите от Европа и Балканите – петстотин години след конкретната ситуация. Изграждайки представата за отношенията Изток – Запад, Вера Мутафчиева поставя като поддържащи „греди“ четири важни образа, без които „сградата“ на тези отношения би била невъзможна – образите на Джем и Баязид, които създават конфликта за трона, на обобщения образ на Запада в лицето на Ватикана, поддържащ този конфликт, и на образа на Саади като летописец на случващото се. Останалите свидетели пред Съда на Историята с показанията си само потвърждават или допълват летописа на Саади.
Братята Баязид и Джем са такива само по бащина линия и може би точно това предопределя съществената разлика между тях като светоглед и ценностна система. Акцентът е поставен върху ДЖЕМ СУЛТАН, което е заявено още на ниво паратекст, но предопределената му функция в текстовото пространство на романа не би била възможна без присъствието на неговия брат Баязид. В конструкта на художествения образ на Джем османистът Вера Мутафчиева влага както пристрастието си към културата на Изтока със съзнанието за значението ѝ за световните цивилизационни процеси, така и огромната лична болка, която изгаря душата ѝ от загубата и неизвестните пътища на нейния брат Боян из чуждия, непознат и може би враждебен европейски свят. Неслучайно и Миленко Йоргович вижда в неговия образ стремежа на авторката да изгради представа „и за себе си, и за своя баща, и преди всичко за времето, в което я надживяхме“ („Големият български роман за бедния османски принц и за днешна Европа“, Миленко Йоргович, превод от хърватски – Стоян Бараков).
В непубликуваната литературна анкета на Магда Карабелова с Вера Мутафчиева („Литературен форум“, бр. 12, 30 март – 5 април, 1999 г.), когато коментира особеностите на формата на своя роман като съдебен процес, авторката хвърля светлина и върху замисъла за художествената функция на образа на Джем: „Джем е кукла, фетиш, означение, та дали има право на дума? Той си остава обект на казуса, а не негов субект. За Джем говорят, пишат, пазарят се, продават и препродават, съсипват, убиват, но в цялата му история с безчет перипетии участие той няма, няма своя воля, след като е прекрачил границата, взета в психологически, етичен, витален смисъл.“ Истинските творци обаче знаят, че понякога крайният резултат в тяхната творба не е точно такъв, какъвто са го планирали. Дори нещо повече – в следващите епохи читателите могат да разчетат по друг, свой си начин поведението и внушенията на създадения образ, съзвучно с времето, в което те живеят. Литературният герой сякаш оживява и поставя началото на собствен живот, понякога дори против волята на своя създател – достатъчно е да припомня героя на Сервантес, Дон Кихот. Мисля, че точно такъв е случаят и с образа на младия османски принц, кандидат за султанския престол. Самата Вера Мутафчиева е заложила тази негова способност в определянето му като фетиш – идол, кумир, лице или предмет, почитан сляпо, признат безусловно за авторитет или за неповторим. Ако внимателно проследим „живота“ на Джем в повествованието от самото начало до неговия край, ще се убедим, че наистина Джем е такъв – фетиш, идол, превърнат в кумир. И колкото и да огрубява животът около него и да се променят отношенията Джем – Саади, нещо от „фетиша“ остава непобедено в него до самия му край. Сравнението с кукла също носи своите внушения. Според историята на нейното съществуване създателят ѝ въплъщава в нея представата за нещо важно, светло и добро, а източните кукли kimmiodoll символизират огромна, овладяна страст, уважение към живота и неговите ценности. По-късно е създаден вариантът ѝ на марионетка, кукла на конци, която като метафора отразява човек, правителство или държава, които действат под чужда воля. Но Джем е „марионетка“ само физически, до края на живота си той запазва автономността на своята мисъл и действия.
Първите показания на Саади представят Джем в идеалистичния вариант на определенията „фетиш“ и „кукла“. Двадесетгодишният принц, у когото „чуждата кръв беше повече от нашата“ (майка му е сръбкиня християнка – б.а.), е поет и певец, обкръжен от „странен двор в Карамания“, в който няма длъжност, „която да не е заета от поет или певец“. Портретното му описание рязко го дистанцира от баща му – султан Мехмед II Завоевателя е „смешно дребен“ и страда заради ниския си ръст: „Джем беше висок – белег, който отличава малцина наши. Висок, плещест, тесен в кръста и бедрата, жилав, пъргав – през ония наши дни в Карамания Джем винаги ми напомняше необязден жребец. Чуждо за нас беше и лицето му – прекалено светло, с пшеничен цвят, както казваме ние. Рижите, ситно насукани косми около лика на покойния ни султан у Джем  бяха преминали  в гладко златисто. Както всеки правоверен, господарят ми ходеше с покрита глава, но аз – неговият най-близък човек в продължение на почти две десетилетия – съм го виждал често гологлав и трябва да призная, че очите ми не са се радвали на друга такава красота, каквато им представяше Джем с дългите си копринени коси, с невисокото, но широко, малко ъглесто бяло чело, с тънката извивка на почти сключените, по-тъмни от косата вежди. Очите му не ще ви описвам – сякаш утринно слънце се пръскаше в бързи води, такива бяха Джемовите очи.“ В образа на Джем по особено красив начин са събрани  достойнствата на физиката и духа. Той е един от най-пъргавите и силни „пехливани на държавата“, като в същото време е и поет, за когото думите са „негова любов, мъка и награда“. Идеализацията на образа му е разгърната и върху нравствените му качества – въпреки че обича „всякога и във всичко да бъде пръв“, ходи на съборите предрешен и без свита, защото иска „победата му да бъде заслужена“.
Това не му пречи обаче да мечтае да наследи трона на баща си. Именно поради това благословът на възрастната поетеса Зейнеб хатун („Дано бог ме поживи до деня, в който върху престола на Осман, зет на първия ни поет Джеляледдин Руми, седне друг един поет: Джем султан!“) предизвиква оня прилив на кръвта, който обагря млечната му кожа след това заклинание. И въпреки че поезията магнетично привлича Джем като друг, по-съвършен свят, от който той винаги се завръща „по-късно от другите“ в действителността, християнската част от кръвта му го кара да приеме техния закон за „багрянороден син“, според когото природата е отредила в него „от две страни да прелива царска кръв“.
В статията си „Не-некролог за Вера Мутафчиева“ Димитър Камбуров твърди, че романът „Случаят Джем“ е „схема“, „поука“, че в него няма „плътност на погледа, нито на сетивността, нито на преживяванията“. Подобна е и оценката на Георги Гроздев: „Романът е сглобен от гледни точки. Липсва ми нещо. Защо? Джем е изобразен чрез другите. Особено чрез Саади, Елена, Пиер Д‘Обюсон. Има и известна монотонност – няма го вътрешният живот на Джем.“  (Георги Гроздев, „Случаят Джем и Родос“ – послепис 2, Литературен вестник, април, 2019 г.) Вярно е, че Джем не се появява  на сцената на художествения текст като действащо лице. Това обаче, че е „изобразен чрез другите“ – свидетелите пред Съда на Историята – не ощетява с нищо представата за неговия образ. В едно белетристично произведение, независимо от това дали повествованието е представено в третолична или в първоличната форма на изказа, образите са дело на автора. Абсолютно същото е и в романа „Случаят Джем“, защото показанията на всички свидетели са вербализирани от автора – Вера Мутафчиева. Дори нещо повече – превъплъщавайки се в образите на тези свидетели, тя като творец има възможността да дообогатява представата за Джем от различни гледни точки.
Още първите показания на Саади въвеждат като действащо лице младия османски принц. Той има своята художествена плътност и като физика, и като душевност, и като емоция, и като действия – изградил около себе си свой свят на духа, Джем живее в реалността на времето, но и мечтае за бъдещето. Познаването на законите в Османската империя за наследяването на трона поражда вътрешната му драма, която го кара едва двадесетгодишен да мисли дори за смъртта, възприемана просто като край, „край на добро или зло, но не присъда, не изход…“ Дълбок и сложен е вътрешният свят на Джем, затова, след като го изслушва внимателно, Саади, обобщава: „Той говореше за смъртта изобщо, а мислеше за собствената си смърт.“ Макар и представена през погледа на най-близкия му приятел Саади, личността на Джем е жива, дишаща, усещаща всички радости и капани на живота. В неговата душа е поникнало „семето на непримирението“, хвърлено от Саади. Той не е „марионетка“, „кукла на конци“ без своя воля. След смъртта на баща си мечтае да осъществи мечтата си за справедливост в държавните дела, иска да възкреси старата слава на Осман и Бруса, да поведе „спахийството към нови завоевания, за да има всеки спахия по село“. Доверието на спахийството, останало без хляб и земя до времето на великия Мехмед Завоевателя, молбата на караманлийските бегове и аги да спаси империята, буквално го преобразяват: „Между тях Джем се открояваше; той светеше с нова, непозната светлина, по-хубав от всякога. Сякаш само полъхът на властта го бе претворил.“
Когато изгражда представата за държавника Джем султан, Вера Мутафчиева навлиза още по-дълбоко в душата на своя герой, акцентувайки сблъсъка между поета мечтател и реалните исторически обстоятелства. Отворените за него порти на Бруса, посрещането му като победител опива Джем „по-лудо от ширазко вино“ и той „с току-що родено достолепие поставя крака си за целувка“, а гласът му задължава „брусенските първенци да станат“. Описанието на сцената напомня първата среща между внезапно поелия властта Калоян и търновските боляри в тетралогията на Фани Попова Мутафова („Дъщерята на Калояна“). Между Калоян и Джем обаче има съществена разлика – ако младият Калоян е бил винаги близо до брат си Асен по време на неговото царуване и е получил и закалката на боец, и уменията на бъдещ владетел още в юношеството си, то Джем, израснал далече от султанския двор в средата на поети, певци и хора на изкуството, няма подобен опит и подготовка. Затова и времето му на владетел се оказва твърде кратко. В характера на Джем Вера Мутафчиева подчертава и още нещо, което не е присъщо на един владетел от епохата на Средновековието – мисленето му е хуманистично устроено, той няма онази безкомпромисна жестокост на характера на баща си Мехмед Завоевателя, която се е преляла в кръвта на етнически чистия османец Баязид. Затова, под влияния на християнската си „половина“, Джем иска „по братски“ да раздели наследената империя с Баязид, цялото му същество се противи на утвърденото правило в османското общество, според което „съдник в една борба е само силата“, и макар че е султан само от 18 дни, но и има съзнанието за силата на войската на Баязид, с благородната жертвеност на истински монарх заявява: „Не искам Бруса да заплати верността си към мене. Ще се бия на голо поле!“ Поражението на бойното поле и необходимостта да напуснат пределите на Османската империя пораждат болезнена драма в душата на Джем: „Саади, съзнаваш ли какво е то, границата? Ние ще прекрачим не само междата на две държави. Много повече… До тая нощ аз съм бил у дома си, върху земята на своя баща и дядо, до днес съм имал права, макар и оспорвани. А с това, че преминавам границата, аз сам ще се откажа от тях, ще изляза извън закона. От утре ще бъда изгнаник, Саади… Плаши ме думата „изгнаник“.
Прекрачването на границата е възлов, преломен момент в живота на Джем, към който той многократно се връща по време на своето 13-годишно изгнание. Далеч от придружаващите го, седнал сам в мрака, той задавено шепне молитва, осъзнавайки „колко безвъзвратно е да прекрачиш границата“ като беглец. И ако историята по-късно обвинява Джем в лекомислие, в неразбиране на световната игра, представяйки го за незрял младеж, Саади, който познава и най-тайните кътчета от неговата душа, признава: „Джем съзнаваше решителната стъпка в своя живот и борба. И не е виновен Джем за последиците от това си решение, защото „не отделният човек прави историята“.
Чувствителната душа на Джем е откроена и в показанията на египетския султан Каитбай чрез срещата на принца с майка му и неговото невръстно дете. Той едва сдържа порива си да скочи от коня и да ги прегърне, но „не го направи, сети се, че е пред войската си“. Поривисто притисналата се жена о него – действие, абсурдно за една туркиня – нейните притворени очи и стиснати устни, цялото ѝ същество, „което попива сетната близост между майка и син“, както и високо вдигнатото след това дете, „да го види войската му“, съвсем не са действия на безчувствен човек-схема, у когото липсват преживявания (както твърди Димитър Камбуров). Навлизането на триадата родина – граница – човек в живота на Джем съществено го променя („Един прибягва насам, а друг – нататък. С това той престава да принадлежи на своите и не започва да принадлежи на чуждите.“), но не и неговата чувствителност. Напротив – и със сърцето, и с разума си той разбира трагичния смисъл в думите на избягалия от Родос някогашен монах Френк Сюлейман: „Колко струва животът на един човек без родина?“ И двамата имат една и съща участ на бегълци, която снижава до минимум цената на техния живот. Разликата между тях е в това, че скоро за живота на Джем брат му Баязид започва да изплаща баснословна сума, за да бъде държан далече от границите на Османската империя. За Френка такава възможност липсва и затова животът му се оказва изключително кратък, но Джем скърби за него до края на дните си. Прощаването с бреговете на Родос и потеглянето по неизвестните водни и сухоземни пътища на чуждия свят разтърсва за сетен път душата на бъдещия изгнаник: „…ако тъгата има лице, то трябваше да е лицето на Джем в оня миг“. Почти разплаканият му вид връща спомена за думите му: „Страх ме е от границата, Саади!“ Този страх обаче не ражда омраза дори към монасите йоанити. Личното му мъжко достойнство го кара категорично да отхвърли предложението храната и напитките му предварително да се опитват за отрова, дори пръв отпива от чашата с вино пред немигащите от почуда очи на католиците. Пътувайки от замък в замък, плътно охраняван от служители на Ордена, Джем разбира, че от капана, в който е попаднал, трудно би намерил изход, защото всеки посяга към него, за да получи годишния откуп от брат му Баязид. И ако животът му в този момент има някаква цена, тя е точно толкова, колкото е размерът на този откуп. Силата на духа и надеждата обаче не го изоставят. Носещ в себе си жаждата на поета да види и опознае света, той се радва и на красотата на природата, и на милувката на водата, в която плува гол. И нерядко душата му ражда и стих. За това свидетелства и новото му портретно описание, представено през погледа на Саади: „Никога не бях го виждал така хубав. Не поради благоуханията и пищната премяна – сияеше всяка черта у Джем. Макар неподвижен като изваяние, той цял изразяваше устрем.“ Защото всяко пътуване е знак за промяна, за приключение, за търсене и откритие. Още е рано за Джем достигането до мъдростта на Бодлер: „Остава ни от пътя горчивата поука! / Светът е бил – и вчера, и днес, и всеки ден / безличен, тесен. Кой ли в пустинята / от скука не е един оазис на Ужаса студен?“ (Шарл Бодлер, „Цветя на злото“, превод от френски език – Кирил Кадийски). Сега Джем все още се радва на песните-легенди на трубадурите, които са „примамливо загадъчни“, но точно трубадурите първи долавят обречеността на Джем, превръщането му в „жертвено агне“. Всяка една нова крепост, в която го прехвърля Орденът, затяга по-здраво примката около него и започва да му напомня затвор, а каменните стени и тесните прозорци – ковчег. Необяснимото изчезване на пратениците му, смъртта на Френк Сюлейман, страхът, че ги следят и подслушват – всичко това потиска принца, но не го обезверява. Джем е борбена личност. Той все още вярва, че с помощта на Корвин и папата ще успее да осъществи мечтата си и затова твърдо отстоява своята истина пред Саади, като категорично отказва да бъде върнат е Египет: „Не бих живял, ако изгасне надеждата ми за престола. Сега тя мъждее – спъвана, предадена, застрашена – а ще угасне съвсем, щом стъпя на египетска земя. Защото сам ще съм се оттеглил.“ Това не са думи на кукла-марионетка, Джем има собствена воля и, доколкото това е възможно, сам „дирижира“ съдбата си.
С отстраняването на свитата на Джем „играта“ между него и Папството приключва. Този момент представлява жесток, разтърсващ удар за него – кръвта се отдръпва от лицето му, „потресен и страшен в своя безпомощен гняв“, Джем сграбчва командора на крепостта за черната яка и го разтърсва като коте. Дори „черните братя“, придружаващи командора, са шокирани от реакцията му, а сред настъпилата тишина „Джем се снизява, огъва, губи, отстъпва, но без да падне“. Остава прав до колоната. Дори заплашва, че ако му отнемат и Саади, ще намери начин да умре. Сякаш Джем и пазачите му са си разменили местата. Тази заплаха говори за вътрешна сила, за съзнание, че всъщност Джем (макар и с парите на брат си, султан Баязид), държи в ръцете си и папата, и Ордена, и европейските владетели, които искат да го притежават. Той не може и не иска да бъде марионетка в нечии ръце, затова, въпреки строгата охрана, заедно със Саади правят няколко опита за бягство. И не неуспехът им го сломява, а съзнанието за коварството на Запада, за корупцията, която ги обкръжава, за липсата на чест и достойнство както сред средите на светската власт, така и в сферата на религията. Стресовите състояния от контраста между Изтока и Запада  стават причина за припадъците му, за усамотяването му „в своя собствен мир, пълен с налудничави помисли за бягство, с безпочвени надежди за неизвестно чия помощ“, със спомени и бълнувания за „жестока мъст над черните братя от завоевателите на Баязид“. С въведената странична сюжетна линия, отразяваща любовта между Джем и Филипина-Елена, която обхваща цялата трета част на романа, Вера Мутафчиева осъществява няколко художествени задачи – да акцентува моралното падение на Ватикана, която използва жени като марионетки за осъществяване на своите користни цели, както и да убеди читателя, че душата на Джем е жива и чиста, че сърцето му все още е способно да се влюбва. Жестокостта на новия удар срещу него, лишаващ го от единствената му радост и опора по време на дългогодишното му изгнаничество, наистина го сломява, кара го да се страхува, че ще прекрачи важна граница, от която зависи животът му – границата на надеждите си, но не успява да унищожи трезвостта на мисълта му, способността му да се самоанализира и самооценява: „…аз вече не съм Джем султан, вдъхновителят на поетите от Карамания, спахийският водач! Къде го моят двор с поети, къде са спахиите на Мехмед хан? Няма ги – няма!… Тогава го няма и Джем, Джем е мъртъв…(…) Не казвам, че ще умра, приятелю. Но което стане от тук нататък, вече ще стане без мене.“ Един слаб духом човек би посегнал на живота си, за да се спаси от мъките. Джем обаче не го прави. Само иска хашиш, който да облекчава поне малко страданията му. От този момент нататък Джем не се съпротивлява физически, нито обмисля планове за бягство. Той е открил ново, по-ефикасно средство за съпротива – омразата! С външния си вид може да буди жалост, дори отвращение, но жаждата за мъст го държи жив, прави го язвителен и непокорен, променя отношението му към Баязид, когото превръща в нова жизнена опора: „Нека Баязид научи всичко, тогава ще им смачка мутрите!“ И категорично заявява на Инокентий VIII: „Аз не ще участвам в кръстоносен поход, Ваше светейшество! (…) Защото не ща да се бия на страната на неверници срещу правоверни!“ Това не е поведение на кукла-марионетка без собствена воля, както определят Джем почти всички литературни критици. Защото въпреки отровения му от хашиша търбух, в него продължава да живее частица от истинския Джем, който защитава „с едно изречение цялото си забравено достойнство“ и отмъщава  и за себе си, и за Саади, и за затворниците в Родос. Тази нова опора, която го държи жив до края на дните му, сега носи името „Баязид“: „Баязид ще им го върне, Саади, туй искам да ти кажа. Моят брат, по-големият ми брат! Баязид ще ги натика всичките в кучи гъз! Първо ще бие Инокентий, после – Корвин и Каитбай, накрая ще ги смели всич-ки-те! Ще научат те как се водят  вързани правоверни – има да видят! Моят брат Баязид…“ Дори останал съвсем сам след бягството на Саади, смазан от загубата му, мислейки, че е убит, Джем запазва самостоятелността на своите мисли и поведение, за което свидетелства Никола от Никозия: „През последните години Джем султан упорито е отказвал съглашение с християнските сили и на няколко пъти е изразявал радостта си от победите на Баязид.“
След напускането на Османската империя Джем наистина се превръща в стока, „за него говорят, пишат, пазарят се, продават и препродават, съсипват, убиват, но в цялата му история с безчет перипетии участие той няма“. Това е вярно, но се отнася само до „тялото“ на Джем, заобиколено от огромна охрана, а не за духа, мисълта и личната му воля. Отровен по заповед на брат си от папа Александър VI, Джем умира през февруари, 1495 година, но завинаги си остава различен както от източната представа за османски султан, така и от западното разбиране за монарх и владетел. Защото не позволява духът му да бъде притежаван от никого.
Знаем, че в основата на всяко сюжетно произведение (каквото е и романът) лежи някакъв конфликт. Той може да бъде личен или обществен, национален или социален, научен, философски, дори може да носи в себе си белезите на всичко изброено до тук, но задължително се характеризира с полярност на становищата и действията на участващите в него. Когато конфликтът завършва с гибелта на единия или и на двамата опоненти, говорим за трагичен конфликт („Червено и черно“ на Стендал, „Души в окови“ на Съмърсет Моъм, „Под игото“ на Иван Вазов, „Време разделно“ на Антон Дончев и т. н.), а когато представя хумористична интерпретация на действителността, конфликтът е комичен или трагикомичен („Дон Кихот“ на Сервантес, „Приключенията на добрия войник Швейк“ на Ярослав Хашек, „Лолита“ на Владимир Набоков, „Просяци“ на Мая Вапцарова и т. н.). Спецификата на конфликта в романа „Случаят Джем“ категорично ни задължава да го определим като трагичен не само защото завършва със смъртта на водещия герой в повествованието Джем султан, но и защото имплицитно вписва ожесточен сблъсък между Доброто и Злото, а финалът му бележи победата на Злото. Представата за Злото е персонифицирана в два взаимно обвързани в повествователния текст образа – на Баязид и на Западна Европа, въплътена в обобщения образ на Ватикана.
В статията си „Случаят Джем и Родос“ – послепис 2, (Литературен вестник, април, 2019 г.), Георги Гроздев твърди: „Няма я гледната точка на брат му Баязид II. Защо? Защо Вера Мутафчиева го е пропуснала?“ А всъщност и неговият образ, както и този на Джем, присъстват от началото до края на повествованието и макар че са изградени през призмата на показанията на свидетелите, всеки от тях е представен и чрез портретни описания, и чрез диалози, и чрез специфичните средства на прозата за разкриване на техните преживявания. Ако тях наистина ги нямаше в художествената тъкан на романа – нямаше да има нито сюжет, нито конфликт, върху основата на който да бъде изграден този сюжет. Още първите показания пред Съда на Историята, дадени от Нишанджи Мехмед паша , въвеждат образите и на двамата опоненти в наратива – синовете на Мехмед II Завоевателя Джем и Баязид: „Между нас отдавна се шушукаше, че Мехмед хан не е решил кому да остави държавата и затова отпратил двамата си сина надалеко. Защото велможите и моллите много се надържали на Баязид, а Джем бил съвсем наш, на войската. Така се двоял умът на Мехмед хан.“
Началната представа за образа на БАЯЗИД е създадена чрез преплитане на портретни детайли и акцентувани нравствени характеристики, при това като оценка на обществото: „Говореше се много за неговите дарби – бил отличен стрелец с лък, ненадминат; дълбоко владеел богословието и звездословието. Мълвеше се още, че дарбите на шехзаде били открити, чак показни, а друго нещо – пороците му – скрити. Но никой не би ги допуснал в него. Този млад тогава мъж имаше едно голямо качество: самообладанието. Той никога не изля пред чужди очи своя гняв или просташко веселие, както обичаше да прави баща му; Баязид никога не загатна какво предпочита и кое го дразни. Тъкмо това плъзгаво съвършенство ме отвращаваше у него.“ Чрез ренаративната форма на част от глаголите, очертаващи интелектуалните му способности, Вера Мутафчиева имплицитно вписва съмнение  и ирония, а акцентът върху прикрития му характер, съчетан с отвращението, което личността му буди у говорещия, превръща Баязид наистина във въплъщение на Сатаната. В хода на цялото сюжетно действие именно тази начална характеристика на героя Вера Мутафчиева непрекъснато допълва и утвърждава в съзнанието на читателя. Пресметливото лицемерие на бъдещия султан е аргументирано и чрез личното поведение на Баязид – в момента, когато гъмжащите от народ улици на Амасия искат да видят „как Баязид ще мине през града, облечен в черно“, нарушавайки традицията, султанският син тръгва от конака си  „пеши, бос“, за да демонстрира „колко дълбока и смирена е мъката му“. Загатнатата показност допълнително  е акцентувана с масираното използване на черния цвят – освен дрехите, черно е и фереджето му, черна е и гъжвата му. В сцената са вмъкнати и дискредитиращи елементи на хумора в портретните детайли – смях будят краката му, които приличат „на свирки – тънки-тънки, с остри петички и тясно ходило“, в лицето е „блед, умислен някакъв“, а околните коментират, че „било от много акъл, той му изпивал силата“. Погребението е направено „набързо“, демонстрираната скръб изчезва в момента, когато „заповядва още на другата заран да го прогласят тържествено“ за султан, защото до него вече са стигнали слуховете, че Джем е отказал да се подчини на закона и се готви да защити правото си на наследство. Още повече, че и спахийството вижда именно в Джем бъдещия султан: „Накъде ще поведе брат ти държавата? Из пътя на моллите, натам! Помните, нали, как живееше войската до великия Мехмед: без хляб, без земя. За да има повече за моллите. Ще ни оставиш ли отново за гавра, Джем султан? Кой спечели славата на Османовци, кой превзе света? Ние, редниците на вярата! Ние искаме за султан тебе, Джем!“ Конфликтът между Доброто и Злото вече е очертан, подготвен е сблъсъкът между прогресивното и регресивното начало в политиката, като Джем е видян като продължител на делото на баща си Мехмед Завоевателя, а Баязид – като пречка за развитието на империята. Още тук, в началото на романа, Вера Мутафчиева подготвя психологически читателя за изхода от този конфликт, защото много добре знае, че „в историята няма съчувствие“, че в нея „не са уместни сантиментални съображения“. Държавническият наивитет на Джем („Разбери ме, Селджук хатун, аз искам да управлявам не самозван, а призван.“, „Нека войската избере! Победеният ще понесе нейната присъда!“) се сблъсква с арогантната жажда за власт на Баязид – „Ти си чувала поговорката ни: „Между султаните няма роднинство! И така, аз се лишавам от най-скъпото на човека – от своя брат. Не укор, заслужавам само съчувствие. С окървавено сърце ще нанеса аз справедливия удар, за да остана верен…“ Затова Баязид категорично отказва предложението на Джем да си поделят „по братски“ империята и тръгва с огромна войска на безкомпромисна борба за короната и трона, отстоявайки своя принцип: „Империята е годеница, която не ще има двама избраници!“
Стъпил веднъж на султанския престол, Баязид го брани с всички сили и средства – морални и неморални. Дълбоко религиозен и суеверен, той споделя с Хюсеин бег, че не желае да минава „за отровител в свят на отровители“ и ако някога братята на Ордена решат да се избавят от Джем, той ще ги изобличи, защото все пак Джем е негова кръв. Призивът на „отделни учени и писатели“ из Европа за бързи действия в защита на „злощастния принц“ тласка Баязид към размисъл и своевременни действия – хитър и комбинативен лицемер, познаващ хищната алчност на Запада, той изнамира най-сигурния начин да се освободи от Джем, като предлага на Ордена за „издръжка“ по време на пленничеството му 45 хиляди златни венециански дуката. Посредникът Хюсеин бег, осъществил сделката с родоските католици, признава пред представителите на Съда на Историята: „Без да изменя на дълга си, струва ми се, налага се да отбележа единствения недостатък, който намирах у своя господар: Баязид беше дълбоко, последователно лицемерен. Той винаги наблюдаваше себе си отстрани, съобразяваше вида и поведението си с този страничен поглед, играеше пред всичко живо някакъв желан образ. Затова, когато ми спомена липсата на лицемерие като първа черта на нашата нравственост, аз се запънах. Вярно е, че тя отличаваше исляма от християнството. В едно насилническо общество ние не отричахме, че се налагаме, че ще се наложим и занапред с насилие. Средствата ни бяха средства на времето, но християнството отричаше тия средства, макар да ги е разработило до съвършенство. То ни вменяваше във вина, че проповядваме унищожение, а ние му отвръщахме с друг укор: то унищожаваше, проповядвайки мир и любов.“ Според Хюсеин бег именно Баязид внася в живота на империята лицемерието. И ако преди не е имало общ език между исляма и християнството, „при Баязид хан това се измени, защото Баязид поиска да участва на равна нога в междудържавния живот на своето време“. Тъй като повече не може да се говори само с оръжие, той трябва да заговори на общия им политически език – лицемерие в името на изгодата!
Коментирайки цитирания по-горе фрагмент от романа „Случаят Джем“, Миленко Йоргович отбелязва: „Така, според фантазията, но и според знанията на Вера Мутафчиева, е било през XV век, така е и през 1966 г., когато тя поставя последната точка на тази книга, но в много по-голяма степен така е и днес“ (Миленко Йоргович, „Големият български роман за бедния османски принц и за днешна Европа“, превод от хърватски – Стоян Бараков). Миленко Йоргович  не отрича като Георги Гроздев присъствието на образа на Баязид в романа „Случаят Джем“, напротив, коментира и много други негови реплики и действия, като обобщава, че „за да се защити от Запада и да игнорира Джем – най-силното оръжие, което църквата държи в ръцете си, Баязид всяка година е плащал сума, равна на половината от своя държавен бюджет.“
Политиката на Запада не е съревнование на идеи, тя е търговия, в която активно участва и новият султан на Османската империя – Баязид II. Той сключва мирни и търговски договори с Венеция, завладява остатъците от Херцеговина, поддържа кореспонденция с папата, като в същото време непрекъснато се осведомява за живота на брат си, изпраща съгледвачи, както и хора, които да се опитат да го отвлекат, и веднъж в годината, където и да се намира Джем, го посещава Баязидов пратеник, който след изплащането  на издръжката му в Родос, проверява дали „шехзаде е между живите“. Слуховете за победите на Баязид преодоляват дори дебелите стени на крепостите и бдителността на охраната на Джем, за да формират едно ново отношение на нещастния затворник към неговия по-голям брат. И това става възможно заради нещо, което го няма и никога не го е имало в душата на Баязид – хуманното отношение на Джем към човека и живота. Записките в дневника на Саади говорят, че чрез свои пратеници Баязид е взел участие дори в конгреса на Ватикана и с това е обезсмислил цялата идея за бъдещ кръстоносен поход, че „ограниченият, плашлив, дребничко подъл“ Баязид му е осигурил десетгодишен мир, но не се е отказал от стремежа си да завладее колкото може повече територии от Западна Европа: „От няколко седмици голяма османска флота надува платна из Адриатика; Венеция трепери от ужас, застрашен е Дубровник. Лично Баязид е потеглил с войските си към Маджарско, навлиза в Хърватско. Това са вече владения на Хабсбургите. Ножът опира у кокала…“ Усещайки силата си, Баязид има дори дързостта да се подиграе с папа Инокентий VIII и да стане негов косвен убиец. Турският кораб, навлязъл по Тибър, носи скъпоценни дарове за католически Рим – „копието, с което бил пронизан Христос на кръста, и завивката, под която е родила Мария“. В Рим настава ужасна суматоха, защото гражданите му много добре знаят, че тези дарове всъщност от два века се съхраняват в катедралата на Нюрнберг. Скоро пристигат и други пратеници с твърдението, че „въпросното копие се пазело в Париж“. Инокентий обаче е принуден да приеме като автентични даровете на османския султан, да ги поеме със собствените си ръце като светиня и начело на шествие да обиколи с тях целия град, въпреки че знае, че „не това е копието, което…“ Баязид унизява цялото християнство, „прави си сеир“ с него, а то е заставено да се преструва, че не разбира. Грубата подигравка с чуждата вяра представя едно ново лице на Баязид – на опиянилия се от властта си монарх, който не признава и не спазва никакви граници на морала. Неслучайно след завръщането си от това позорно шествие Инокентий припада и след няколкомесечна агония умира.
Показанията на последните двама свидетели пред Съда на Историята – Антоан де Жимел, началник стража на френския крал при Джем султан, и на Аяс бег за случилото се през 1499 г. – окончателно утвърждават представата за Баязид като въплъщение на Злото. Убедил се в това, че нито Джем има физическата възможност да оглави кръстоносен поход срещу Османската империя, нито Ватикана е способна да организира такъв поход след смъртта на Инокентий VIII и възкачването  на Александър VI на папския престол, Баязид решава, че е време окончателно да се освободи от брат си. Коварството и лицемерната му жестокост са разкрити чрез писмото, което изпраща на Александър Борджия, написано „на чист латински език“ лично от султана като доказателство, че „не е варварин“. Варварска обаче е постъпката му. Той, който уж не желае „да минава за отровител сред отровителите“, избира същото средство, за да се освободи от Джем. „Играл“ до сега по волята на Запада, Баязид отказва „да бъде повече кукла в една дотегнала му игра“ и за да не се цапа лично, пратеникът му поставя мръсното дело в ръцете на новия папа Александър Борджия: „Тъй като брат ми следва рано или късно да умре, тъй като неговият живот между неверниците е за него адско страдание, то Ваше светейшество може да го отърве от тия многолетни мъки и му позволи да премине в един по-добър, по- справедлив свят. Ако Ваше светейшество прояви тази милост към моя злочестен брат, предавайки трупа му в кое да е пристанище под османска власт, носителите ще получат в брой 300 хиляди дуката и височайшата ми благодарност.“ Наглото коравосърдечие на Баязид обаче не спира до тук. Трупът на Джем е изоставен като вещ в едно подземие, Баязид отказва да го прибере и духът му не намира покой още 4 години. Словото на Вера Мутафчиева става все по-сатирично изобличително и в един момент придобива особеностите на гротеската: „Искате ли да почувствате удовлетворение в края на диренето по случая Джем, то представете си папа Александър VI в мига, в който е осъзнал мълчаливия Баязидов отказ. Чудесно, нали? Сам да заколиш кокошката, дето снася златни яйца, с надежда, че тя ще снесе при смъртта си едно последно, вече не златно, а направо елмазено, и изведнъж – не пуска нищо, нищичко!“ Както и Аяс бег да се опитва да оневини и оправдае поведението на своя господар, каквито и доводи да изтъква – лични, международни и философски, нищо не е в състояние да измие вината на Баязид – нито със султанските почести над простия оловен ковчег, нито с погребението му в Бруса, където е управлявал 18 пролетни дни. Единствено искрена е скръбта на „тъмния народ“, на обикновените хора, дошли да се поклонят пред човешката мъка на един от „битите в историята“, каквито са и те.
Казват, че Съдбата рано или късно отмъщава  на злосторниците. Едва след смъртта на Джем през 1495 г. Баязид започва да се чувства истински султан на Османската империя. Но твърде са кратко. Историята говори, че войната за престола между Джем и Баязид се повтаря между синовете на Баязид. Той абдикира и се оттегля в родния си град Димотика, но и там го достига ръката на отмъщението – умира, отровен от собствения си син.
В романа „Случаят Джем“ има един образ, без който не би могла да бъде реализирана сюжетната линия на повествованието, тъй като той има ключова роля, осъществяваща връзката между отделните държави и техните представители и моделираща според своите възгледи и интереси света и живота – това е образът на католическа Европа, персонифициран в държавата на „Духа“ и „Бога“ – ВАТИКАНА. Още Тончо Жечев  в „Българският роман след 9-ти септември“ акцентува неговото наличие в наратива: „…патосът на романа е в обвиненията към християнския Запад за подкопаване на моралните християнски основи на неговата политика тъкмо в епохата на източните нашествия.“ В такъв аспект и Елка Константинова вижда този образ: „В „Случаят Джем“ ужасяващата студенина на враждебния свят на Запада е пресъздадена с язвителна ирония чрез детайлно разкриване  на коварните маневри и интриги, на ожесточените дипломатически борби, майсторски реализирани от импровизираното съдебно следствие. Като зловещи сенки на живи мъртъвци де движат монасите рицари от остров Родос, потомствените убийци, чието ехидство намира плътна художествена реализация и се превръща в символ на корумпираната, загиваща човешка духовност.“ (Елка Константинова, „Силуети от вчера и днес“).
В романа „Случаят Джем“ Вера Мутафчиева разкрива Ватикана като средоточие на целия религиозен, обществен, политически и икономически живот на Западна Европа и интерпретира образа ѝ като въплъщение на представа за корумпирана банда аферисти, като шайка от алчни мошеници, които отдавна не вярват в християнския канон за човешката нравственост и поради това тотално изкривяват неговите ценности като философия на религията, призвана да пази и извисява човешкото у човека. По подобие на „Никотиана“ в романа на Димитър Димов „Тютюн“, и представителите на Ватикана „тровят“ всичко, до което се докоснат. Чрез множеството католически ордени и крепости, пръснати из цяла Западна Европа и Изтока, Ватикана събужда асоциации за октопод, за раково образование в организма на човешката цивилизация, чиито пипала и метастази достигат до всички области на живота – институциите на държавността и църквата, дипломацията, международните и междуличностните отношения, общественият морал, икономиката и политиката. Всичко започва и свършва във Ватикана, защото от нея излизат заповедите към всички католически ордени, крепости, монарси и мисионери. Тя формира възгледите за мира и войната от гледна точка на материалните изгоди и руши хуманистичните духовни устои на християнството. Тя смазва достойнства и убива хора – брат Йоаким; бившият католически монах Бруно, превърнал се във Френк Сюлейман; свитата на Джем, заточена на остров Родос; самия Джем. Миналата слава на Ватикана като защитник на вярата и като коректив на настоящето, сега звучи с носталгична тъга само в речта на кардинал Киерегато: „Открай време френските крале са се славили с похвално благочестие, с отзивчивост към бедите на обединеното християнство. Папите вдъхновиха прадедите ви да отнемат Светите места от неверниците и им изтръгнат източните провинции; френските кръстоносци бяха цветът на рицарството. Божият страх живееше тогава в сърцето на хората. (…) Днес вярата загива. Умряха възторзите; вече не за Ерусалим, за Азия или Гърция ни е изпратила при вас Светата римска църква. Касае се за самата Италия. Нещата вървят от зле към по-зле. Без смъртта на Завоевателя и разприте между синовете му пожарът отдавна би обхванал собствените ни земи.“ Създадената през 756 година Папска държава, през XV век вече се е изродила и превърнала в смъртоносна корпорация за печелене на пари. За нейните представители човекът и животът са престанали да бъдат свръхценност, защото върху всяко нещо от човешкия свят тя е поставила етикет с цената му – Джем струва 45 хиляди златни венециански дуката ежегодно, а трупът му – 300 хиляди.  В новите времена вярата се е превърнала в средство за търговия, купуват се и се продават кардиналски постове, владетели и техните съюзници, честта и човешкото достойнство. Покварата, обхванала върховете на папската власт, разяжда като проказа и душите на по-низшите служители на църквата – кардинали, магистри, командори на крепости и обикновени монаси. Своеобразно художествено обобщение в тази посока е образът на Великия магистър на Ордена „Свети Йоан Йерусалимски“ на остров Родос – Пиер Д‘Обюсон. Голямата игра на Ватикана и Запада е развенчана още в първите му показания пред Съда на Историята: „Аз бях съвременник на трима папи – Сикст IV, Инокентий VIII, Александър VI. Изключвам от характеристиката си Инокентий, само защото беше мой личен приятел. Другите двама се степенуваха по низост. Всеки от тях поддържаше открито жена или жени, хранеше от две до шест незаконни деца, веселеше Рим с карнавали или бикоборство. Така изглеждаха по наше време духовните глави, за да стигнат връхния си образ, въплътен именно в Александър VI, Родриго Борджия, бащата на Цезар и Лукреция. Необходимо ли ви е да ви ги описвам подробно? Имаше ли престъпна интрига в Италия от края на XV век, където да не се открие почеркът на Борджиите?“ Показанията на Д‘Обюсон очертават същата нравственост и на монарсите – Владислав V убива големия син на Ян Хунияди и изпраща в затвора по-малкия; Цезар Борджия е любовник на собствената си сестра; Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска изпращат Колумбовата ескадра да граби и убива. Ватикана и Западът, религията и светската власт, са се сраснали като сиамски близнаци и са се превърнали в метафори на Злото. Това е така, защото и Ватикана, и Запада вършат всичко, подтиквани от едни и същи подбуди – материалният интерес. Именно той превръща Джем в „кокошка“, която снася „златни яйца“ и Ватикана дълго и упорито брани плячката си от посегателствата на европейските монарси. В един момент дори Саади, неочаквано за себе си след дългогодишните скитания из мрачни католически крепости, ще види Рим като златен връх на целия Запад: „Целият Рим, целият Ватикан с неговите мрамори, гоблени, позлата и статуи се сливаха пред очите ми в светло, до болка крещящо петно. (…) Бях тъй замаян от многоцветния и многошумен плисък наоколо ни, че не намирам думи за нашето посрещане. Помня само, че срещу нас тръгна празнична тълпа – множество тържествени конници в пищни облекла. После научих: били кардиналска и папска гвардия, водели ги сенатори, чужди хералди, церемониалмайсторите на Ватикана – куп титли с непознато значение. Цял бях зрение и слух – едва сега чувствах, че се сблъсквам със Запада. Всичко дотук беше провинция на Южна Франция. Лесно ми беше да я съдя от висотата на Константинопол, Никея, Бруса, Измир – тук, в Италия, е другояче: това е връх на западното строителство, а аз още нямам мяра за него.“ И в съзнанието на Саади не е поставена разделителна линия между Ватикана, като държава на религията на католиците, и Западна Европа, като територия на множество монархии със светска власт. И кардинали, и сенатори вървят заедно под позлатените куполи на свещения град, а видът им предизвиква едновременно възхищение и тревога в душата на философа-поет Саади. Достатъчно е само за миг да зърне малката групичка от представители на Османската империя, за да усети и разбере със сърцето и с ума си фалша и високомерното лицемерие, които стоят зад тази златна фасада на целия Запад: „Каква изненада: наши! Всред римската аристокрация стояха, смутени и обидени, без тържествени доспехи, десет души правоверни.“ Въпреки меркантилния тип мислене на Пиер Д‘Обюсон, и той в един момент е принуден да признае, че е „издребняла мярката на Запада“, че едничкото, което „все още ги споява са Рим и Папството“, че благодарение на завоевателите друговерци Западът се е отървал от Византия, че е получил своето, така да се каже, освобождение от грижата за източното православие, което го конкурира на световната сцена на християнството. Той, който се пазари като алчен лихвар, чистосърдечно споделя с фикционалните представители на Съда на Историята, че точно ненаситната пресметливост на Ватикана е довела до детронирането на християнския бог от пиедестала му и възкачила на негово място новия кумир – парите. Вече никой не търси благословията на църквата са освещаване на властта му, защото „тя бе осветена от парите“. Колкото и омърсен духовно, закоравял и оскотял от участието си в различни интриги и сделки да е Д‘Обюсон, някаква горчива нотка се прокрадва в констатацията му: „Рим почувства несигурност пред бъдещето; Рим никога не се е самоизмамвал. Затуй светите отци от мое време не оставиха велики имена; те преминаха в историята като дребни интриганти, многоженци или лихвари – нямаше го предишното поле на властта им. Те опитваха да се нагодят към новия ред на нещата, като участваха в борбите срещу владетели и градове, като редуваха жестокостта с всеопрощението. Надяваха се да изплуват над присъдата на времето с неговите собствени средства; отлагаха края на нашата власт. Рим отново беше пред победа на варварите. Но сега варварите идеха отвътре.“
––––––––––––––––––––––––––––––––––
„Горчиви кръстопътища“, Лалка Павлова, том 2, издателство „Захарий Стоянов“, София, 2021 г.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ДИНКО ДИНКОВ /РАЗКАЗ
Next post ИНТЕРВЮ НА ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ С ЙОРДАН АТАНАСОВ