Продрум ДИМОВ
ЗНАМЕНОСЕЦ НА СОЦИАЛНО‑ГРАЖДАНСКОТО ХУДОЖЕСТВЕНО СЛОВО
Изминават вече шест години, откакто ненадейно ни напусна на 6 септември 2020 година, а не мога да повярвам, че не е между нас, неговите приятели, колеги и съмишленици. Възползвам се от навършващата се 90‑годишнина от рождението му, за да си припомним за неговата личност и неоценимия му принос като общественик, както и за присъствието му в националния ни литературен, духовен и политически живот.
Лъчезар Еленков е роден на 21 юли 1936 г. в Белоградчишкото село Горни Лом. В младостта си отива в Москва, за да се учи във Висшия нефтен институт. Завършва го, но не му е по сърце придобитата през 1966 година професия. Затова завършва и специалността Българска филология в Софийския университет, която му дава солидна основа за бъдещите му литературни изяви. Това предопределя окончателно и неговия сетнешен път.
Започва литературната си дейност като заместник‑главен редактор в редакция „Младост“ в Радио София (1967–1974). Сетне две години е редактор в българо‑съветския алманах „Дружба“, за да го видим през 1976 г. вече като секретар, а по-късно и главен секретар на СБП. Това му дава възможност да натрупа опит, да навлезе по‑уверено в литературното пространство и да сътрудничи на най‑популярните литературни издания, където творбите му се радват на подчертано гостоприемство.
През 1967 година по лавиците на книжарниците се появява дебютната му стихосбирка „Отвесни градове“, издателство „Народна младеж“. „Нейното издаване — спомня си тогавашният издател Евтим Евтимов — не се оказа лесно, защото ръкописът беше позалежал и трябваше да се състезава с няколкостотин други, чакащи за излизане от печат.“ Три години по‑късно ще зарадва читателите си със второто си самостоятелно издание — „Забранена трева“, която покачва творческото му самочувствие и му помага да се добере до едно от най‑стойностните си поетични постижения — „Гранитово“ (1975). На тази творба, както е споделял и пред мен, поетът придава особено голяма значимост в израстването си като литературен творец. По своята същина това е епопея, химн на драматизма, себеотрицанието, героизма и трагизма в антифашистката борба, която Лъчезар Еленков възвеличава и издига на най‑висок пиедестал в най‑новата ни история. Това е книгата, с която авторът ѝ се гордее и се радва на заслужено признание в литературните и обществените среди.
През 1977 г. излиза от печат поредната му поетична книга „Нулев километър“, последвана от „Безкрайни мостове“(1978), „Родена от морето“ (1978) и други заглавия.
Устремното му навлизане в света на родното поетично слово продължава и по време на пребиваването му в през 80‑те и началото на 90‑те години в Москва, където ръководи Българския културно‑информационен център. Не по‑малко плодотворни за поета се оказват и първите години на 21. век, въпреки настъпилия недостиг от духовен въздух, наложен от безразсъдното нашествие на така наречените демократични промени. През 2005 г. предлага на читателите своя „Дневен фенер“, в който включва стихове, които не са намерили място в предишните му книги. А през следващата година се представя с ново издание — „Часовникът“, посветено на 150‑годишнината от рождението на Димитър Благоев‑Дядото. Още по‑благодатна за него се оказва 2007 г., която му носи две нови заглавия — „Русото глухарче“ и „Светлина от лебед“.
Поезията на Лъчезар Еленков завладява с емоционалната си проникновеност и, за разлика от други наши съвременни поети, се откроява и със страстния си социално‑граждански патос. Той прониква доминиращо и в целия му поетичен свят. Агресивните негативи на социалния климат болезнено резонират в чувствителната му душевност, особено в стихосбирката „Дневен фенер“:
Човек на ъгъла стои. Страшилище
е този град, в бетон облечен.
Живота си строшили, ще мълчим. А ни боли,
че вие ден обречен.
(„Столица“)
Да вземем което и да е негово стихотворение, ще усетим острата непримирима реакция на твореца, който отразява напрегнатия пулс, високите градуси на нашето сложно и объркано време и винаги отстоява мъжествено непоклатимите позиции на своята човешка и творческа същност.
Верен на творческото си кредо, Лъчезар Еленков не остава чужд и на съвсем естествените човешки преживявания, кореспондиращи и с интимния му свят. В стихосбирката си „Светлина от лебед“, например, поетът се разкрива като нежен лирик, допускайки ни до тихите потайни лабиринти на своето битие. Това произведение, както отбелязва и известният литературен критик Димитър Танев, е своеобразна равносметка на човека и поета Лъчезар Еленков, въпреки че съдържа само интимна лирика. Но и тук той е първичен, изначален, изскубнал се от битийните обсади.
И в стиховете си, писани през последните години, той ни внушава, че не е в състояние да се отскубне от кръвната си сроденост със социално‑гражданската тема:
Градът навън — най‑зимно пременен!
И душите наши
все така ръмжат
в прегръдката му от бетон студен.
(„Ледена неделя“)
В някои свои творби авторът дава израз на синовното си преклонение пред някои световно известни литературни имена, като Пабло Неруда, Ярослав Ивашкевич, с които се е познавал лично, или пък към Владимир Хлебников, Франц Кафка, Мигел Ернандес (един от най‑големите поети на Испания, покосен от туберкулоза във франкистки затвор през 1942 г.). Към тази забележителна плеяда от високо надарени творци той не се колебае да причисли и Александър Вутимски — един от най‑ярките представители на младата ни поезия в края на 30‑те и началото на 40‑те години, погубен също от безпощадната жълта гостенка в разцвета на младостта и творческите си сили.
Разкривайки самите съществени черти от портретите им, поетът си е поставил за цел да изрази, както споделя и самият той, чувствата си на признателност към тях, да надникне, доколкото е възможно, в творческите им страсти и житейските им стремления.
Още с появата на първите му произведения през младите му творчески години Лъчезар Еленков привлича погледите на литературната ни критика. Сред първите му отзивчиви литературни ценители откриваме имената на Атанас Свиленов, Иван Спасов, Минко Бенчев, Михаил Василев, Румяна Узунова, Симеон Хаджикосев и др. Още тогава мнозина от първите му литературни критици бързат да подчертаят приоритетното му пристрастие към антифашистката тема, на която ще остане верен до сетния си земен ден. В някои от публикуваните отзиви и рецензии анализаторите стигат до извода, че поетическите му търсения са продиктувани от стремеж да се добере до нови, модерни поезии, преди всичко във формата на стиха. Освен това мнозина са впечатлени от неговата образност и ритмика, а също така и от баладичната обагреност на някои от поетичните му творби. Именно появата на своеобразно творческо новаторство предизвиква известни резерви при постъпването на ръкописа му „Отвесни градове“ в издателство „народна младеж“. А това до голяма степен забавя дебютната му книга.
Когато се разхождаме из интересния му и доста съдържателен житейски и творчески път, не можем да не изтъкнем, че Лъчезар Еленков се нарежда сред най‑духовно сродените български поети и писатели с Пазарджик и региона. Колкото и нескромно да звучи, тези живителни творчески връзки придобиват особено интензивен характер в началото на 90‑те години, след нашето запознанство, когато бях секретар на Клуба на дейците на културата в града. А за това немалко допринася фактът, че той беше неуморим директор на съюзния печатан орган „Български писател“, а по‑късно и главен редактор на вестниците „Моята вяра“ и „Жарава“.
Контактите му с Пазарджик се засилват след гостуването му през 1996 г. в Клуба на дейците на културата. Тогава за неговото творчество и присъствието му в националния литературен живот говори Марин Кадиев. А след като стана директор на „Български писател“, организирахме с подкрепата на общината на 18 януари 1999 г. представянето на съюзния официоз в ХГ „Станислав Доспевски“. Това беше рядко вълнуващ празник за културната ни общественост, в който взеха активно участие Иван Динков и Николай Василев — зам. главен редактор на престижното издание на СБП.
Лъчезар Еленков запозна многолюдната аудитория с целите, задачите, проблемите и водещата роля на това престижно съюзно издание в националното ни духовно битие. Особен интерес предизвика предоставянето в залата на гостуващия специален брой на изданието, на чиито страници бяха представени творби на местни поети, писатели и художници.
През следващите години връзките ни с него значително се разшириха и допринесоха за популяризиране на творби на наши автори в столични литературни и обществено‑политически издания.
Поетът проявяваше удивителна отзивчивост и никога не загърбваше покани за гостуване в Пазарджик. Така на 16 юни 2005 г. представи в зала „Устрем“ на Младежкия ни дом художествено‑документалната си книга „И никога да не забравяме“ — книга, посветена на Георги Жулев, загинал като началник‑щаб на батальон през 1937 г. в разгара на Испанската Гражданска война. Същото стори и на 29 октомври същата година в родното ми село Лесичово. На 30 ноември 2006 г. зала „Устрем“ на Младежкия дом отново беше пренаселена от посетители, стекли се да чуят неговите оценки за достойнствата на художествено‑документалната ми повест „Изгрев без залез“, отразяваща краткия, но героичен път на Атанас Цветански, загинал по време на Септемврийското въстание в неравен бой за превземането на гара Санбей през 1923 година.
Междувременно следеше отблизо творческите ми изяви и публикува рецензии за мои книги във вестниците „Жарава“, „ЛИК‑Ямбол“ и „Моята вяра“.
Близките ни и сърдечни творчески взаимоотношения постоянно набираха скорост, за което помагаха и срещите ни в столичното писателско кафене на ул. „Ангел Кънчев“ 5. Възползвал съм се и от негови покани да присъствам на организираните по негова инициатива събития на „Позитано‑20“ в столицата.
В същото време не прекъсваха и гостуванията му в Пазарджик. На 28 юни 2008 г. той отново бе сред своите приятели и почитатели от града ни, придружен от Драгомир Шопов — главен редактор на в. „Моята вяра“. В зала „Устрем“ на Младежкия дом дамата представиха свои творби чрез авторски рецитал, посрещнат въодушевено от публиката. Лъчко, както го наричахме със съпругата му Тамара, впечатли аудиторията с емоционално поднесените си стихове от новата си поетична книга „Русото глухарче“. Както винаги, така и тогава, разпали духовете с внушителния си баритонен артистичен глас, чрез който поетичното му слово стигаше нахлуващо в мислите и сърцата на слушателите му.
Залата обаче потъна в тягостно безмълвие, когато взе да разказва за огромните усилия, които са положили заедно с известния български художник Георги Недялков през 1991 г. за издигането на внушителния паметник на Христо Ботев в с. Задунаевка, някогашна Бесарабия (днешна Украйна). Неусетно публиката се разшумя, взривена от обзелото я възмущение, осъждащо безпрецедентното бездействие на новоизлюпилите се „демократични“ управници при тържественото откриване на забележителния монумент на великия българин на 2 юни 1991 г. Стичат се повече от двадесет хиляди българи, за да сложат признателно чело пред безсмъртното дело на този недостижим връх на българската нация. За ознаменуване на паметното събитие пристига Одеската телевизия, но няма екип на БНТ, няма го българският посланик от Москва, няма официални български правителствени лица. Да не говорим за унизителното пренебрежение, демонстрирано от всевъзможните родни медии.
Спомням си, че Лъчезар Еленков беше подготвил обширен репортаж, придружен и от снимков материал, за да бъде отразено това историческо събитие у нас, но, за съжаление, се натъкна на срамен отказ от официалните средства за масова информация. Успях да открия съкратен вариант от неговия старателно подготвен журналистически материал, за който си беше предложил страниците си само малкият и не особено популярен в. „Мисъл“, излизащ в скромен тираж от няколкостотин броя. Поведение — падение, достойно за съжаление, унижаващо нашата национална чест.
Последната ни среща с Лъчезар Еленков беше през февруари 2020 година, когато дойде в Клуба на журналистите (ул. „Граф Игнатиев“ 4) за премиерата на моя книга, но ми се видя малко отпаднал. Вероятно в себе си носеше тегобата на някакво заболяване, за което и дума не беше обелвал. Изглежда беше вън от нрава му да занимава другите с връхлетелите го здравословни проблеми. Очевидно не беше във ведро настроение и ми се стори определено несловоохотлив. Възползва се от случая и ми подари последната си книга, посветена на Вапцаров, към чието творчество и дело изпитваше вроден афинитет и допринесе със съпругата си Тамара за популяризирането на поета и в Испания.
По‑късно, през лятото, го потърсих по телефона вкъщи, но незаменимата му житейска сподвижница прошепна с отпаднал, натъжен глас, че е постъпил в болница. На 6 септември 2020 година Лъчезар Еленков отлетя от белия свят, завещавайки ни забележителното си творческо и човешко дело, което навярно ще го нареди завинаги в пантеона на заслужилите талантливи литературни творци и достойни българи.