Продрум ДИМОВ

БОЕЦЪТ ОТ ПЪРВАТА РЕДИЦА

Едва ли някои негови колеги, труженици на художественото слово, интелектуалци от неговия калибър, които изповядваха неговите сакрални нравствени и социални идеали, са очаквали, че този амбициозен наш литературен критик и писател ще застане така твърдо , безкопромисно и самопожертвователно след вероломното нашествие на разрушителните промени през 1989 година, за да брани и отстоява възвишените принципи на своя живот. Да не говорим за онези, които се разбягаха и скриха в миша дупка, за да се  опазят от безразсъдните набези на площадната демокрация, или пък за поведението на онези, които веднага си смениха боята и сервилнически се надпреварваха да мимикрират в условията на настъпилия тотален разпад. Немалко наши съвременници, хора на изящната словесност, за да потърсят сигурно място за себе си.

Във вихъра на този невероятен социално-политически хаос, Иван Спасов веднага се стресна, съзря огромната съдбовна опасност, която разтърсва пагубно обществото и страната ни и незабавно се опълчи с гневно перо, с всичкоя огън на своето честно и всеотдайно българско родолюбиво сърце за озаптяване на развилнелите се вълни на безумието. Не пожали сили, енергия, целия си творчески интелектуален потенциал и се хвърли в рискована хватка с погромаджиите на изконните ни национални духовни ценности. За жалост днес, когато се изнизаха вече повече от две десетилетия от неговата внезапна кончина на втори февруари 1999 година, колцина се сещат за неговото респектиращо присъствие в родния ни литератературен свят. За съжаление не по-малко стряскащо мълчание посрещна и 90-годишнината от рождението му. Възползвам се от този повод, за да припомним на днешния късопалетен и объркан ден за този истински народен будител и ярък радетел и знаменосец на високата българска духовност.

Кой е Иван Спасов? Роден е на 12 януари 1931 година в с. Волуяк, Софийско. Основно образование завършва в родното си място, а в столицата гимназия през 1949г. и висше обазование – българска филология през 1956г. в Софийския университет „Кл. Охридски“. Трудовият му път започва като гимназиален учител по литература в гр. Марица /дн. Симеоновград/, минава през Димитровград, откъдето датира близкото му запознанство с Пеньо Пенев, за да приключи с пряката си педагогическа дейност сетне в София.

Още по време на своето пребиваване под стрехата на българското образование обаче младият литератор, макар и плахо, си позволява да общува с белия лист. Но наличните си творчески възможности Иван Спасов ръзгръща, когато се посвещава на активна редакторска работа. Като човек, който познава добре кухнята на родното ни школо, постъпва на работа в редакцията на в. „Учителско дело“, където оглавява отдел „Култура“ и помага професионално на немалко учители, прохождащи на литературното поприще. По-късно, натрупал добър творчески опит, завежда отдел „Критика“ на сп. „Съвременник“. И създал си име на талантлив литературен творец, е привлечен след това за редактор на сп. „Пламък“. И без да напуска коловозите на литературно-творческата дейност, след настъпването на т.н. демократични промени, не се стъписва и оглавява, по негова инициатива в. „Мисъл“. В тази така наречена навремето черна „Мисъл“ той разобличаваше и даваше отпор на злостните попълзнования, показвайки къде трябва да бъде исианският български интелектуалец в онова размирно време.

Целенасочената му плодотворна редакторска работа и непрестанните му усилия да обхване в цялост националното ни литературно битие изведнъж отприщиха бента на завирената му творческа енергия. Така се появи на бял свят през 1968г. дебютното му самостоятелно заглавие „На път с връстниците“. Издание, което бързо нашумява и бързо изчезва  от книжарниците ни. Радушният прием на първото му произведение го окуражава и през 1972г. младият автор от Волуяк грабна отново вниманието на писателските ни среди с ново, не по-малко значимо заглавие – „Биография на съвременника“.

Тези му първи успешни творчески появи в родното ни литературно пространство впечатляват творците на изящната ни словесност, особено пък представителите на литературно-творческата ни мисъл, които не закъсняват да го търсят и приобщават към света на своята гилдия. И младият литературовед придобива самочувствие, посвещава се всеотдайно на още по-старателно и ненаситно бродене из литературното ни битие. Така през 1974г. се ражда новото му престижно издание „Поезия на три десетилетия“. Поел решително пътя на ревностен и настъпателен литературен критик, Иван Спасов не престава да наблюдава и анализира миналата и текуща изящна книжнина, като споделя своите изводи и заключения в нова поредица от приносни творби „Безкраен свят“ /1976/, „Изображения и конфликти“ /1976/, „Из днешната българска поезия“/1978/, „Пристрастия и полемики“ /1978/ и др.  Тези и следващите му книги го нареждат скоро сред най-забележителните и напористи орачи в родната ни литературна нива. Все по това време, през 1988г., той предложи солиден литературно-критичен очерк и за Георги Джагаров.

В края на 80-те години неговото изключително чувствитено перо не остава чуждо и на назряващите социално-политически сътресения у нас и споделя напиращите големи тревоги през 1989г. в книгата си „Душата отговори чака“. Но своята истинска и непоклатима гражданска позиция, неудържимия устрем на своята философска, творческа и човешка същност той изля, както никой друг, в зашеметяващата си изповедна книга „Мизерия на духа“/в две части – 1983 и 1997/. Това вулканично издание разтърси заспалата българска съвест, позволила на безумието да блесне безнаказано и да позагазва безцеремонно най-високите измерения и върхове на българската духовност. Този експлозивен и динамичен двутомник постави на заслуженото място изконните ни духовни стойности и извиси неговия автор на най-високия пиедестал сред творците- защитници на осквернените ни социални и национални достойнства на родната ни книжовност.

За съжаление моите лични контакти с него датират едва от началото на 80-те години, когато той ни учеше на професионализъм в литературния занаят в качеството си на ръководител на Националния кабинет на учителя-писател към Централния дом на учителя, на ул. „Ген. Паренсов“ 11 в столицата. По това време Иван Спасов си беше завоювал престижни позиции вече в националния ни литературен живот и вървеше с нескрит хъс към своя творчески епогей. В тази своеобразна литературна лаборатория, привлякла най-надарените пера сред педагозите от цялата страна, движени от примамливо намерение да потърсят присъствие на литературното поприще. И не бяха се излъгали, защото мнозина от тях наистина с дарованието си навлязоха в редиците на известните майстори на художественото слово. Определена заслуга за това имаше, разбира се, нашият учител от Воуяк, който беше вече достатъчно узрял творец, за да бъде полезен на по-младите и неопитни колеги. Обладаващ завидна литературна култура и ерудиция, критикът държеше изключително много за художествено-естетическите качества на обсъжданата поезия и белетристика. Винаги е отстоявал неотстъпно съблюдаването на стилно-езиковата изисканост на литературната творба.

Запознанството ми с него скоро ни направи близки сподвижници, защото той си знаеше цената, ненавиждаше примитивизма и графоманските увлечения в литературното творчество, но беше човек, израсъл и закърмеен от здравия народен корен и ни привличаше с неподкупната си скромност и достъпност. Нерядко се засичахме по време на срещи, четения, премиери, обсъждания на книги, в които Иван се изявяваше като превъзходен анализатор на обсъжданата литературна продукция, думата му тежеше и играеше ролята на компетентен барометър в националния ни литературен процес.

По време на нашите срещи и разговори винаги е проявявал изненадващ интерес към литературното битие в нашия град. И когато в края на 1995 година го поканих да направи критичен обзор на поетичните книги от наши автори, излезли от печата през изтеклата година, той веднага прие поканата ми. Георги Марковски пък се зае да се поразходи из белетристичните ни книги, появили се през същия период.

И на 9 февруари 1996г. двамата пристигнаха, сърдечно посрещнати вечерта в Клуба на дейците на културата от многобройни въодушевени техни читатели и почитатели. Гостите се постараха и ни предложиха професионален аналитичен преглед на миналогодишната ни книжнина. Иван и този път не изневери на себе си, изявявайки се отново като изключително обективен и прецизен критик, добронамерено прям, откровен, чужд на каквито и да било сладникави хвалебствия. А последните обичайно и днес не престават да съпътстват литературните ни премиери, с което се напакостява неопрадано и на подвежданите творци на художественото ни слово. И може би това дава основание и на проф. Милена Цанева да споделя неведнъж пред мен, че днешната ни критика е в тревожен упадък.

Подобен беше подходът и на Георги Марковски. За щастие на нашите автори творбите им бяха удостоени с добри и насърчаващи впачетления и изводи, които бяха публикувани и в колоните на местния печат.

Все по това време Иван Спасов следеше отблизо и моите скромни творчески изяви, макар че тогава аз издавах само малки и непретенциозни стихосбирки за деца. И когато през 1995г. беше излязла от печат поетичната ми книга „Концерт в гората“, той я прие доста благосклонно. При първата ни среща побърза да ми стисне сърдечно ръката, претегляйки я като сполучливо четиво за деца. И не мина много време, звънна ми да потърся в. „Земя“, в който е поместил рецензията си за моята книжка, осанловена „Удивително четиво за децата“. Този негов жест, естествено, не можеше да не ме стопли и още повече ни сближи.

С течение на вермето взаимоотношенията ни с Иван Спасов от творчески прератнаха във възаимно потребни, билзки и човешки. При всяко пътуване до София му се обаждах и се срещахме обикновено в писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев“5 или в Клуба на журналистите. Усещах, че държеше на доброто ни приятелство и при редките му гостувания в Пазарджик, държеше да се видим и разменяме мисли за състоянието на духовното ни битие- Гостувал е и в Окръжния дом на учителя в Пазарджик, където се срещаше и разговаряше с пишещите братя от града. А те винаги търсеха и високо ценяха неговите съвети и напътствия.

Неговото присъствие ставаше все по-осезаемо в моя житейски и тврочески път. Допадаха му моите, макар и не винаги достатъчно изискани творчески изяви, но никога не скъпеше добрите си думи. Така беше и на 6 август 1998г., когато го сварих заобиколен от група приятели в Клуба на журналистите. В ръцете си носех екземпляри от току-що излезлия собрник „Горещи години“. Щом ме видя, веднага ме покани настойчив и усмихнат на тяхната маса. Подадох му книгата, грабна я и нетърпеливо я разлисти, лицето му грейна спонтанно плувнало в мека розовина. „Браво, бе, момче!“ – обгърна ме с дружелюбен поглед и стана да ме поздрави.

Не по-малко въодушевление го обвзе и по време на премиерното предсатвяне на мои книжки за деца на 14 май 1997г. в столичния литературен салон „Старинния файтон“ на ул. „Лайош Кошут“34. Умееше да цени доброто приятелство, но си подбираше внимателно колегиалното и приятелско обкръжение.

В спомените ми се е заселил трайно с неверояното му трудолюбие и упоритост, отстоявайки безкомпромисно като рядко мислеща личност вкоренените му завинаги в душата високи човешки, нравствени и естетически критерии. И сега е пред очите ми този неуморим жрец на художественото слово, грабнал чанта, набъбнала от книги и последни ръкописи, на път за срещи с колеги, готов да спори с всеки опонент. Но кой ли би се осмелил да оборва непоклатимата логика на неговите аргументи?

Изтъкан от много устрем и динамика, готов по природа да се бори със социалните неправди, с човешката низост и падение, Иван Спасов угасна на своя пост на 2 февруари 1999г., покосен от свъртоносен инфаркт.

И днес, когато ни делят вече повече от две десетилетия от неговата внезапна кончина, нерядко ме навестява този неустрашим ценител и защитник на националните ни духовни ценности. Спомням си с какво удовлетворение приех поканата да участвам със скромен очерк „Боец от първата редица“ в подготвяния сборник от спомени и очерци за покойния даровит литературовед. Той беше онасловен „Рицар на духа“, предложен от издателство „Български писател“ през 2000г. на читателската общественост.

Мисля, че Иван Спасов е съзнавал дълбоко в себе си истинската стойност на онова, което е сътворявало надареното му перо по време на едни от най-пагубните и унизителни страници от тринадесетвековната ни история.

„За мен – изповядва той – един човек, който е неспособен да навлиза надълбоко в пластовете на времето и да изживява неговите катаклизми, е нещастно устроен. Аз усещам дните и годините чрез литературата, на която съм се посветил като критик и историк. Обичам писателите и ги смятам за вестители на епохата. Днес животът е жесток за народа ни като цяло – с малки изключения. Връща се дивият катитализъм. Възникват нови задачи пред творците. Вървам в социалния идеал. Отворил съм си душата и сърцето за вярното българско художествено слово. Ще му служа до последни сили.“

Тези горещи изповедни думи на Иван Спасов днес звучат като клетвен и свещен обез-завет за днешните ни и идни поколения.

23 февруари 2021г.