Иван Динков остави незаличима слова в съвременната българска поезия. Неговите сурови и справедливи думи докосват и днес чувствителните сърца, дават ни кураж да вървим гордо през житейските несгоди. „Епопея на незабравимите“, „Лична карта“, „Хляб от трохи“, „Урна“ и редица други заглавия се превърнаха в знакови книги, където силата на внушението е така ярка и несломима, че не ни остава нищо друго, освен да преминем през есенните склонове на битието, осъзнали истини, които услужливи угодници скриват от съзнанието ни.

Въпреки всичко Иван Динков и неговата поезия ще останат  в бъдещите светове като отпечатък от хладното и жестоко време, което живяхме и живеем. Време, изтъкано от несправедливости, обиди, злост, но и от светла обич, от приятелско рамо и другарска усмивка. Съвършената поезия, сътворена от Иван Динков, е стъпало към висините и озаренията на безсмъртното  българско слово.

                                                                                              Боян Ангелов

ЛИРИКА

Ти ли си, Иване? Откъсни ги
тия твои пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Митингът ще бъде малко тъжен
и за женските очи голям.
Но защо по шопски да се лъжем:
и на литър, и на килограм?
С нови песни за добра родина
младостта нехайно прошумя:
рано сутринта като коприна,
късно вечерта като басма.
Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием.
Спомените носят патрондаши,
за да можем лесно да умрем.
Пък и всичко е до знак набрано…
Пък и всичко прави равен сбор…
След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.
Ти ли си, Иване? Откъсни ги
тия тъмни пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Мъжка слабост е да търсиш предлог
за голям и шумен рецитал.
Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.

ЛЮБОВ

Пия.
В текстове се размножавам.
Окапвам.
Всеки порок е едно посвещение.
вече мога да споделя:
гледат на запад
зимните любовни стихотворения.
Разговорът сега е напълно излишен.
Епос е чешмата край село Бисерча.
Дългото робство –
в гърлото с тъмни лишеи,
ражда понякога словесни бисери.
Страшно е само това – че път е забравен.
Тоя път е нашата вечна зависимост.
Лятната буря
в чуждите къдри кафяви
скубе
белите ни коси
неистово.
Бог да ни прости –
нашият господ,
в сърцето.
Бисерча е личното любовно минало.
Лястовица да извика: „Горе ръцете!“,
сигурно ще ги изправим –
невинни сме!

ПОБЕДА

На Бела Цонева

Чугунен – есенен, лежа в овесите.
Вечер – по мръкнало, тъй както мъртвите:
тъй както Яворов, тъй както Ясенов,
тъй както българо-чешкият Мърквичка.
Под ъгъл – в корена, ъгъл – в короната,
изтича вечното – небето, синьото;
и кротък вятър връща бонбоните –
там – от неделите, там – от годините.
Часът на лампите разгръща пазвата
на светли образи, на свети ликове;
и пак изчезват – в кладенци, в язове,
дълбоки, сенчести – с листа от мигове.

Славянска лирика – за утешение!
По хълбок – кучешки, ръмжа по сушата.
Орляк настръхнали стихотворения
следят очите ми и дебнат мършата.
Под ъгъл – в погледа, на вятър – есенен,
небето – вечното, светлее кърваво…

Отдалечавам се бавно от себе си.
Никоя победа не връща мъртвите!

КАЛЕНДАР

Тази фотогенична смърт – есента!
Този постоянен гастрол на листа!

Свърши хубавият валс с кралица Марго.
Вече е така: танго, танго, танго.
Сигурно се разбира – съм и не съм:
нещо като забравен в бамя налъм.

Време – яростен пушек от стар мангал!
Свърши – разбирам го – моят рецитал:
думите ми – някъде, отвъд, напред,
хълцат като пингвини на дрейфащ лед.

Спомените са чирози за гуляй.
В случая са чирози за моя край:
дъвчейки – сигурно успях да предам
колко поетът е малък и голям.

Тази фотогенична смърт – есента!
Този постоянен гастрол на листа!

ТИРАДА

Все тая спалня подредена,
все тая кухня замърсена,
все тия мебели за сядане,
все тия прибори за ядене –
все тоя страшно скучен свят,
все тоя ад, все тоя ад.
А огледалото се смее!
А календарът остарява!
Насън се питам: „Как живееш?“
И отговарям: „Криво-ляво.“
Насън се хуля: „Женско семе!
Хлопни вратата и избягай!
Ако се плашиш нощно време,
грабни в ръката си тояга.“
Но съмне ли се, пак оставам,
тъй както винаги наяве:
при тия мебели за сядане,
при тия прибори за ядене,
при тоя страшно скучен свят,
при тоя ад, при тоя ад.

На мога повече! Не искам!
Омръзна ми да се разисквам!
Омръзна ми да слушам думички –
такива малки като гумички:
че еди-кой си се завръща,
че еди-кой си купил къща,
че стихове секат поетите,
тъй както се секат монетите!…
Аз искам тоя свят да видя
без облаци от керемиди:
да го изстрадам в пълна мяра,
та утре да му имам вяра –
та в стиховете ми презирани
да няма нищо за умиране.
А някога ако изгубя
от погледа си небосвода,
то нека падна като влюбен:
с ръце – кръстосани под лоба,
с очи – избистрени от страст,
с гърди – останали без глас.