Иван ЕСЕНСКИ
ПРОЛОГ ЗА КАМБАНА И ВИСОК ТАВАН
Едно от странните занимания на поетите е да се задяват с времето. Знаят, че то помита всичко, че подскоците в подножието му са само театрален фитнес, но с детински инат размахват пръст на вечността. Навярно това е нещо като браншов ритуал и част от статута им на богоборци. Иначе зад мукавената броня на позата се таи все същият ужас от бездната на мрака.
Иван Динков беше в развод с иконите на времето.
Тайно се притесняваше от калцирането на словото. От закърняването на крилата. От превръщането му в мебел, в битова техника. Когато го задушават варовиковите метастази на съществуването. Когато неговата гъвкава плът започне да се втвърдява и ставите му заскърцат от безпомощни повторения.
Трудно свикваше с отнетите от годините територии, с мисълта, че остават все по-малко часове за довършване на започнатото: „По пръстите си, даже и по палците / усещам нещо като слуз от времето – / втвърдява се неумолимо калцият / преди да сложа име на поемата.”
Единствената му поема така си и остана без име – „Поема”.
Принадлежеше към авангарда на поколението, което през 60-70-те години на миналия век прокара дълбока бразда в словесната нива на България. Епоха на кипеж и откривателства, тържество на духа и сбъдване на пророчествата.
И разбира се – неминуемите драми, които съпътстват делника ни. Отделно – ръководната роля на идеологическите пелени, с които трябваше да се повиват новородените идеи. Химнопеенето беше съблазнително и доходно. Сръчните майстори на тъпана и дайрето се уреждаха за платена опозиция – назначаваха ги за избрани.
За неговите възпеви печелившите трикове са противопоказни. Това са песни от синовна обич, състрадание и безкомпромисна принадлежност – на тази земя, на този народ, на това настояще. Императивни, та чак стряскащи със своята категоричност, без фалцети и условни наклонения.
В поезията на Иван Динков с нова сила зазвучават завещани от Вапцаров интонации – тя е нажежена сплав от нежност и дързост, от сълзи и възторзи, в която се усеща как пулсира разтопеният метал на земното сърце. Такова нерегламентирано предизвикателство е в драстично несъответствие и с каноничната патетика, и с придворната трубадурщина, а за естествените врагове не е нужен повод за атака.
Неочакваният аргумент се появява в лицето на неговата „Епопея на незабравимите”, която нарушава и без това деликатното равновесие. От една страна е пряката алюзия с епопеята на Вазов, изтъкал канавата на българската историко-емоционална памет, а от друга – хлъзгавата антифашистка тема. Тя, темата, има своите назначени тръбачи, но натам пъпли цяла армия доброволци, които откровено гледат на нея като на дойна крава. Или скоростен лифт за изкатерване на литературните Хималаи.
„Епопея на незабравимите” се посрещна с притихване. Нямаше речи и духова музика, но липсваше и познатото злословие и съскане зад гърба. Чистата изворна поезия не оставяше място за издевателства – книгата утвърждаваше един нов поетически синтаксис, впил жилави корени в песенната съкровищница на родния край на поета. Всичко: формата, разгърнатите тропи, елегичните рефрени и суровата картина на сблъсъка между живота и смъртта придаваха на тази книга очертанията на молитвен дом, където и поплаци, и бдения завършват със скръбната въздишка на друга една негова поанта: „Никоя победа не връща мъртвите.”
Тази книга на Иван Динков се нарежда в челото на българската поетична мартирология, а като творческо постижение и експериментално поле в развитието на съвременния поетически език е определен принос. И предупреждение към съвестта на живите, заели се трескаво с осребряване идеята на борбата и трупането на лихвоточки от безсмъртието.
* * *
Ръбат, неравноделен, спазматичен, беше въздигнал поезията в ранг пиедестал на битието. Не стиховете, а Поезията-Сътворение: с неведомите пространства на безкрая, с грохотните галактични колаборации, с ревниво пазените тайни на чувствената материя, известни само на стръкчетата трева, с която в крайна сметка обрастват костите ни.
Изричаше думите с някаква бавна тежест и те потичаха на върволици по страниците на живота – така тече Марица, понесла през зелените поля на Тракия мистичните пясъци на толкова легенди.
Този жанр го привличаше. Мисля, че винаги готовото за действие въображение е една от причините да създава и митовете за себе си. Окололитературните момчета ги тиражираха със светнали очи, готови да легнат на амбразурата заради тия, общо взето, невинни фантазии. Немалко биографии се състоят от такива амбразури. От измислени разходки, измислени откровения. Измислици.
Той не ги опровергаваше. В словесното художество митологията е мащеха на истината, но често е епилог на самата литература.
* * *
Вървеше през селитрените снегове на паметта с унесената усмивка на есенен минзухар. Бяха дошли времена за други очи, друг слух, друго осезание. Стремежът към истината разполагаше само с несигурния компас на Езоповия език, а зад него напираше неясният копнеж за европеизъм, за признание и извън страната. Разгоря се спор за конфликта между нашето и чуждоземното – в културен, исторически, дори антропологически план. Неизкоренимата посредственост носеше съчки за огъня…
Появи се неговата „Почит към литературата” – посветен на словесното изкуство самороден слитък, афористична стихия от разсъждения, квалификации, дефиниции и присъди. Също толкова категорични и нетърпящи възражение.
След фрагментите на Далчев тази книга въздействаше като шампанско. Едно от нейните обобщения за нашите географски ширини звучеше като Ювеналов сарказъм: „Ниските литературни тавани са дълги.”
Винаги съм възприемал прозата на Иван Динков като превод на поезията му. А и той подсказва: „Нашият живот е само превод / на един познат оригинал”.
* * *
– Защо „навътре в камъка”? – питам.
– В него се влиза само гол – отвръща.
Седим на мраморната извивка на Алековия паметник в Острова, от цигарите ни се вие синкав дим, синьо е станиоленото ноемврийско небе, синята есен на Пазарджик ни обсипва със златни ясенови и кленови монети – щедри монети като в дъждовното стихотворение на Веселин Ханчев.
– Така е – съгласявам се, – гол. Дори името си оставяш отгоре – заедно с датата на раждането и тази на влизането в него.
– Знам! – изрича със сини устни каменоделецът на Високото Слово. – Влизал съм.
Беше му омръзнало да се разисква. Задаваха се дълги, шумни и бездетни години. Начеваше се разпадът на човека. А той едва удържаше и съседните рими да не се разбягат:
Все тая честност, честност, честност!
И все така известен с неизвестност.
И все така с единствената мисъл –
да завещая чашата си чиста.
Със смъртта Иван имаше лични сметки за уреждане. Не й прости никога. И по-скоро на себе си зададе оня въпрос, с който започва всяка съпротива: „Защо умирам и защо отново/смъртта приема образа на слово?” Запита се без плачливата жалба от преходността, с онова негово спокойно любопитство на изследовател, самозаразил се, за да изследва симптомите на болестта.
Неговата болест беше животът.
* * *
Посивели от цяла нощ рецитали и вино, прибираме се с него и Боян Ангелов току по изгрев. Тогава в календара имаше такива прекрасни нощи.
Опушеният му глас, долитащ на пунктири между подрънкването на първия подуенски трамвай, е дрезгав от неподправена бащинска тревога:
– Мъчно ми е за вас тримата – как ще го изкачвате това стръмно без мен (третият е другият поет от нашия край – Петър Илинов, нощният ни домакин). Да знаехте само какво ви очаква, едва ли щяхте да се захванете…
Отвръщаме почти едновременно:
– Ами! Щяхме!
Предчувствието не ни подведе – на тръгване ни завеща чистата си чаша, изкована от бронзовите удари на голямата камбана в село Смилец така, че да звъни само на празник.
И тя звъни.
ИВАН ДИНКОВ
стихотворения
БЪЛГАРИЯ
Мърсуваха и те мърсиха
и феодали в черни ризници,
и фабриканти в черен фрак.
Един ли път до кръв те биха
и с брадвата пред твойте листници,
и с камъка пред твоя праг!
Но ти на всичко издържа
и между саби възмъжа!
Безсмъртнице, честита слава!
След толкова освобождения,
пред свободата не лъжи!
Бъди добра: като държава,
на бъдещите поколения
за миналите разкажи –
да знаят как с гора вървя
през собствените си нивя.
Безумство е да нямаш памет!
В клисурите колиби сламени
напомнят още за беди.
Не се оставяй да те мамят.
Помни: от лобните си камъни
ти къщата си изгради!
Такъв е твоят вечен път:
главата си да пазиш с гръд!
ТРАДИЦИЯ
Брезички – шепнат си;
може би с клоните,
може би с корени:
брезички шепнат си.
под тях полянката – към тях наклонена,
сънува шепички,
момчешки шепички.
Цветчета някакви, такива – никакви,
цъфтят наоколо –
около сянката:
вечер поникнали, сутрин поникнали –
да има нещичко –
там,
на полянката.
Настръхвам!…
Някога разгръщах храстите –
да търся пролетни, да търся есенни,
да търся дъхави – цветя за щастие:
цветя отчаяни, цветя за себе си.
Сега картинките с цветя и тичинки
ми шепнат дрезгаво:
„Върви по пътя си!“
Какво е станало? От много обич ли
люшкаме глави,
рано размътени!
Какво е станало?…
Премислям книгите –
с Ботеви страници, с ботевски страници:
възпяват страна,
в която винаги
е имало
мъжко месо
за враните!
ПОЕЗИЯ
Дъжд.
Безлуние.
Мъртви мигове.
Над бордюрите трепкат лампите.
Страшни гърчове:
сякаш лампите
ближат пликове,
пускат пликове,
скръбни пликове –
за повикване.
Няма сънища за тревогите.
От ръката ми до устата ми,
от устата ми до ръката ми
фасът – старият – търси в погледа
незабравена среща с огъня.
Факт е сигурно –през годините,
там – при огъня, с някой – някога
сме си казали даже млякото:
после млякото е изстинало,
за да имаме бяло минало.
Тъжни изводи – с дъжд напръскани!
Автентичен съм само в порива,
неочаквано грабнал молива.
Всичко друго е:
шават пръстите
и на себе си правят кръстове.
МЕМОАРИ
Сигурен съм, че съм имал спомени
от един сезон – навярно есенен,
от едно ревю на млади сомове,
от една вода – мистично-песенна.
Дъжд по ъгъл – не си спомням градуса,
път разкалян – не си спомням метрите,
думи женски – вече помня – радостни,
час нормален – беше точно четири.
Образите са трагично мислене
в пътя на разбойници и странници:
ниско над върбите обезлистени
върху панти скърцаха пространствата.
Дишаха в полето само лайките.
Може би тогава в мен поникнаха
думите, с които кърмят майките:
„Съвестта е чужда на инстинктите.“
В мрежата умиращите сомове
сякаш се докосваха до въглени…
Сигурен съм, че съм имал спомени
от един сезон – навярно български.
ВЛАДИМИР ЗАИМОВ
Разреши да започна,
господин генерал,
от голямата точка,
на която си спрял:
от стрелбището мрачно
и от оня тунел,
дето сенки бръсначни
мята твоя шинел.
Свети слънцето ярко
в тая робска земя:
по размер като марка
за редовни писма.
Твоят плик е затворен.
Върху светлия гръб
сплита сенки на хора
мълчаливата скръб.
Тъй е: нужни са рани
и следи от куршум,
за да стане Балкана
легендарен албум!
В тоя миг на върховна
и последна тъга
върху мястото лобно
пада жива сълза.
Малко страшен е края:
да го свириш със лък,
пак над него витае
сива сянка на вълк.
Но легендите шушнат
и под месеца блед
молят твойте ботуши
да пристъпят напред.
И пристъпваш!… И еква
оня траурен гръм,
който качва човека
като спомен на хълм –
ти възлизаш по рана
към народната гръд,
за да паднеш в хармана
на достойната смърт.
Двата твои лампаса
стават в дим от тротил
две шосета опасни
в хитлеристкия тил…
Разреши да завърша,
господин генерал!
ПОЕМА
Ах, тая дума – омъчнен, – изречена
от някаква жена – навярно майка ми,
сред пашата на есенните вечери,
което ще рече – сега, сред лайката!
Минава път през Пловдив, и през Пазарджик,
на мъжки поглед от завода – новият,
през нивите на Блатница – размазани
от свежи круши и от гнили гроздове.
Това, което свети по баирите,
е село Смилец – въздухът и млякото,
преглеждането – сричките на лирата,
илюзията, че си нужен някъде.
Ех, майсторе, налбантине, наставнико!
Жените си намигат и пред мъртвите:
„Аз, како, ще поплача преди ставане,
а след това ще продължи свекървата.“
Сега – когато ти си на платформата,
сега – когато аз съм във кабината,
единствената поетична формула
е нещо като пасбище с къртичини.
Поръчвам първата бутилка гроздова,
присядам сам на камъка пред кръчмата,
надигам я – поливам с нея лозето,
възкръснало в душата ми измъчена.
Ноември е – до костите, до ставите.
Така изглежда и така е сигурно:
над хълмовете – ниско над дъбравите,
небето сякаш е сега подсирено.
Ах, тия български тъги – запомнени
по клоните на орехи и брястове:
„Кажи ми, брайно, мърлят ли ти овните,
защото ходят по овцете бясове?“
И както мислят за рода на стадото,
и както молят за сърцати кочове,
така изричат думите изстрадани:
не всяка жалба заслужава кончина.
Разбира се, шегувам се, усмихвам се,
разбира се, спестявам си несгодите:
изкуствен съм – защото четох стихове
от смесената ракла на народите.
По пътя, който идва от Такерите,
по пътя, който идва откъм Маркови,
задава се – приведена, почернена,
Тодора – твоята невяста, майка ми.
Сега е жълта пленница на мъката,
Тодора никак, никак не е същата:
така пристъпва, сякаш е помъкнала
след себе си по улицата къщата.
А някога – от Рашовци до Мърховци,
а някога – от Кутовци до Плачковци,
а някога – по плочници и мъхове,
блещукаха обувките ѝ лачени!
През шрифтове и печатарски лакове
отмина моето поредно пощене;
сега приличам на вълче сред макове –
така съм беззащитен и безпомощен.
По пръстите си, даже и по палците,
усещам нещо като слуз от времето:
втвърдява се неумолимо калцият –
преди да сложа име на поемата.
Снегът е сух – пилее се по джипката,
по струпаните гугли, по шинелите:
навярно тайно е шумял със житото
под камъка на валцовите мелници.
Невярващи са хората – скептични са,
поне не вярват в истини нащърбени,
но истина е – в човките с кокичета,
по брястовете кацат млади щъркели.
И пътя се повлича подир гумите,
внезапно ослепял…
Не мога повече!
Предавам без да съжалявам – думите
на яростната глутница на точките!
И ето го гнездото ти – гнездото ни,
което ще рече, че се завръщаме:
пак същите – но вече без живота ти,
пак същите – но без да бъдем същите.
Поставят те – о, тоя миг! – на масата,
на нашата, на дъбовата – дългата,
която няма спомени от гратиси,
но има много спомени от дългове.
Високо от лицето ти изчистено
от топлото присъствие на вените,
разперени – ръцете на черницата
политат и така остават – сведени.
Сега ще бъда личен във поемата.
Така се случи, че на път към хората,
стихът ми падна от гърба на времето
и много лошо си разкърти мордата.
О, аз добре познавам ценоразписа
на хилядите видове мълчания:
аз – българският поданик на страстите,
аз – българският гражданин на раните.
Навярно още ще лежа безпомощен,
но вече си замесвам прощъпулника;
страхувам се, че може би през нощите
съм станал брад на всички присмехулници.
А светъл бунт е имало на двора ни!
И колко тайни в есенните листници!
Дано надвия накога умората
и пламна пак от чистите ни истини.
Тодора е звезда преди разсъмване,
Тодора казва: „Хайде да оплакваме.
Баща ви тръгва на гурбет из тъмното
и може би ще се обърка някъде.“
Привеждат се очите ми, косите ми,
гърдите ми – в дъга се спира тялото:
налбантине, над образа в коритото
ти всъщност се привеждаш пред раздялата.
От палещите връщници на пладнето
трагично и красиво падат въглени –
навярно в оня баладичен кладенец,
из който плува сянката ни българска.
По дяволите всички изречения,
в които няма никаква метафора!
Извършвам бавно своето сечение
и ставам сам за вярата си нафора;
простено е да взема плът от себе си,
да взема кост – да им разгледам порите:
да знам поне на вид какви са – есенни
или раздвижени от млади пориви.
Българийо – безсмъртнице, обичам те!
Така го казвам – някак си отбрулено:
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите.
Ах, колко педантично в мен е ровено!
Под залезите на далечни вечери
разбива чаши и скимти над спомени,
и кашля младостта ми непрочетена.
Аз също имам светла биография!
изричам тия думи неестествено:
страхувам се, че изговарям лафове,
че слагам кръст на своята мъжественост.
Да бъде ден! – гърми гласът на Смирненски.
Да бъде, да пребъде – тоя, днешният!
Не съм за крясъка, но вярвам искрено:
кантатите не ни изцапват дрешките.
И ето я оная – ненаситната,
с измачкания троскот, с буболечките:
земята на дедите, на бащите ни –
дълбоко влажна, а отгоре спечена.
Дий, биволе! Ори я, преоравай я!
Сега е страшна – зяпнала, гръклянеста.
В ярема на колата дремят кравите,
нащарени от сянката на ясена.
Снегът е мокър – пада някак лигаво
и някак страшно безучастно в ямата:
разделя ни, отделя ни завинаги –
един от друг, налбантине, нас двамата.
Не съм певец на прошката със мъртвите.
Това си има своите художници;
из гробищата още броди Мърквичка
и още търси място за триножника.
Сега – когато тържествува здравеца,
сега – когато е на власт ракията,
сега – след твоята шега: „Е, авторе,
подхлъзваш ли се още по хартията?“ –
сега разбирам колко са безвременни
и колко тъжни и безплодни фразите:
че трябва да достигаме до темите
по принципа на котешкото лазене.
Разбира се, не правя цип за стихове.
Цип-стиховете са удобна работа:
прибавянето става според лихвата
на тайно застрахованите ръбове.
Сега съм без кожуха си – без дългият,
за който още разговаря София,
и – струва ми се – вече нямам дългове
пред българската искреност на строфите.
Внезапно съм останал само с вятъра.
Така навярно си отиват мъртвите:
полуреално – както във театъра,
а на гърдите ни оставят гърбици.
Студено е. Избягали са пилците,
красиво нарисувани от Яворов.
И няма сенки! Може би мастилото
е подсъдимо, че създава дяволи.
Снегът блести – на мигове, на мигове.
Полето се вълнува под снежинките –
това поле – това дете усмихнато,
което вечно си играе с житото.