Продрум ДИМОВ
ВЪРХОВЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ПОЕТИЧЕН 20. ВЕК
Спомените ми често ме връщат към многобройните ни срещи и разговори, които ме препращат към уникалния житейски и творчески път на този рядко талантлив и остроумен поет от Сливен. А навършващата се 90-а годишнина от рождението му се оказва подходящ повод да възкресим някои по-съществени щрихи от неговия интригуващ житейски и творчески портрет.
Дамян Дамянов е роден на 18 януари 1935 година в гр. Сливен, където завършва средното си образование в днешната Природо-математическа гимназия „Добри Чинтулов”. Там името му беше увековечено с паметна плоча в класната стая, в която се е учил бъдещият поет, но, за съжаление, тази паметна признателност беше изпратена в историческото забвение.
Още като ученик в родния си град той се потапя в литературно-творческите води и едва 14-годишен публикува първото свое стихотворение в местния в. „Славянско дело”. Тази първа творческа изява го окуражава и успява да завърши специалността Българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски” . Отначало започва работа като консултант във в-к „Народна младеж”, където след време съдбата ще го свърже щастливо с бъдещата му прекрасна съпруга Надежда Захариева. По-късно е редактор в сп. „Пламък”.
Паралелно с преките си служебни задължения, младият надежден поет публикува свои творби в различни столични издания, където стиховете му се радват на гостолюбив прием и започват да привличат вниманието на литературните ни среди. Събрал насърчително творческо самочувствие, през 1958 година издава дебютната си стихосбирка „Ако нямаше огън”.
Тази творба със силно въздействащия си емоционален заряд и впечатляващия си, изненадващ художествено-естетически похват грабва погледите на тогавашния ни литературен свят, нашумява даже и в непрофесионалните ни обществени среди.
Емил Петров откликва веднага с рецензията си „Животът от един прозорец”, публикувана в бр. 41 на в. „Литературен фронт” от 1958 г. Бързат да изразят естетическото си възхищение: Павел Матев, Владимир Башев, Младен Исаев и др., които популяризират името на едно младо поетическо откритие.
За това бързо завладяване на творческите и читателски среди заслуга се пада и на литературно-критическата мисъл, която следи шеметното му творческо развитие и своевременно поставя в полезрениението си всяка новопоявила се негова творба. Особена ревност към бързото му израстване проявяват: Ефрем Карамфилов, Димитър Стефанов, Пенчо Данчев, Владимир Василев, утвърждавайки разбирането, че на българския литературен небосклон изгрява нова поетическа звезда. Популярността му нашумява, не закъсняват и поканите да гостува из страната. Скоро името му става известно и в чужбина. През 1963 г. негови стихове излизат на руски език, не се забавят преводи и на други европейски езици.
Поставена на чувствителните и прецизни везни на текущата литературна критика, поезията носи очарованието на нравствения подвиг на силен и дръзновен човешки дух, превъзмогнал субективната болка, устремен към пъстрото разнообразие на живота, хората и света. С течение на времето идейният и естетически кръгозор на поета непрекъснато се разширява. Силно ни впечатлява лекотата и непринудеността, с които Дамян заорава своя творчески плуг в сюжетно-тематичен план в словесната нива, предлагайки ни стихове със завидно майсторство и удивително патриотично, социално, интимно и пейзажно звучене. Не по-малко вълнуващи са и стиховете му, свързани със смисъла и съдържанието на човешкото съществуване.
Погледнат отблизо, поетът е изключително благороден, затова и лиричният му герой ни грабва не само с чистосърдечна обич, но и с немалко морални терзания. Неговото слово ни грабва с невероятна естественост, с мъдра простота, с поетическа яснота и искреност, с изумителната хармония на дълбоко изразените мисли и чувства. Всичко това го нарежда сред най-атрактивните певци на съвременния ни поетичен свят.
Съжалявам, че случаят ме срещна с недопустимо закъснение на живо с поета. Това неоценимо запознанство, превърнало се сетне в близко и сърдечно приятелство с него и семейството му ме ощастливи на 15 октомври 1994 г., когато ме посрещнаха в дома си на бул. „Цариградско шосе” №22. Макар и да разговаряше трудно, домакинът ми даде възможност да направя първото си интервю с него на живо. От този интересен разговор се докоснах до първите му вълнения, когато, едва 12-годишен застава пред белия лист и прави първата си прощъпулка, озаглавена „Зима иде”. Името на тази непубликувана творба е повлияно от едноименното стихотворение на Кирил Христов – един от големите майстори в родната пейзажна лирика. Неусетно се пренесохме и към първата му публикация през 1949 г., гимназиалните и студентски преживелици, за да стигнем до гръмогласния триумф на книгата му „Ако нямаше огън”. Припомни ми благодарността си към професорите Петър Динеков, Георги Цанов и други преподаватели от Алма Матер, които са с големи заслуги за успешното бъдещо изграждане на творческия му облик. Дамян Дамянов дължи не по-малко и на редица върхови имена от литературната класика. Разбира се, побърза да отбележи поезията на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Фурнаджиев… По-късно влияние му оказват творбите на Атанас Далчев и Валери Петров. Много дължа и на Пушкин, Лермонтов, Блок, Есенин, Юго и други световни литературни знаменитости. Домакинът не пропусна да изрази и сърдечната си благодарност към критици и колеги, които са посрещали радушно неговите издания и са допринесли за популяризиране на творческото му присъствие в духовния ни живот.
По принцип Дамян беше много скромен и особено критичен към себе си и творчеството си ,и се въздържаше да дава висока оценка за сътвореното от него, но, понеже аз настоях, той си позволи да каже добри думи за стихосбирката „Поема за щастието”. Според него всичките му книги са своеобразни концентрични кръгове от един непрестанен диалог със себе си. В този ред от мисли се върна и към ролята на критиката в днешното ни литературно битие, отбелязвайки, че му е пречела понякога, налагайки конформистки вкусове и рамки.
В разговора ни съзнателно го насочих и към развихрилата се тотална разруха в обществото ни.Той не скри възмущението си от вероломното безразсъдно нахлуване на така наречените демократични промени, отхвърли като разрушителен широко пропагандирания „нов прочит на литературата”, който, за съжаление, продължава и до днес да погребва безнаказано изконни духовни ценности. Въпреки разгромното време, което ни постави до стената, поетът нямаше намерение да слага оръжие и продължаваше да воюва с перото си за погазените социални правдини. Това се почувства и в този пръв разговор с него, който онаслових „Страхувам се за бъдещето на България” и бе публикуван на 25 октомври 1994 г.във в. „Знаме”.
При пътуванията ми до София го известявах предварително по телефона и гостувах в дома му. Сварвал съм го в различни психически състояния, но той ме очакваше и веднага се настройваше за поредния приятелски разговор. Нерядко ми подхвърляше усмихнат от ведро настроение да направим ново интервю. Посещенията ми зачестиха, разхождахме се из текущия политически и културен живот, и неведнъж той е изразявал тревогите си. Сериозно го безпокояха вземащите все по-опасни размери негативни обществени явления.
Имам усещането, че моето сродяване със семейството му го сближи духовно с Пазарджик. Няма да забравя вълнуващото им гостуване със съпругата му Надежда Захариева и големият им син Петьо, както го наричаше с много обич скъпият му баща, на 24 януари 1995 г. в нашия град. Паметни мигове! С не по-малко въодушевление е посрещан и в Панагюрище, Батак, Ракитово… Паметта ми е съхранила и гостуването му на 23 октомври 1998 г. в Пазарджишкия Младежкия дом, чиято голяма зала се оказа тясна за тълпя стотиците негови читатели и почитатели. Междувременно нашите връзки продължаваха да набират скорост. Имах чувство за историзъм и отразявах всяка наша среща в старателно поддържаните ми дневници. Това ми позволи да издам през 2000 г. своята мемоарно-документална книга „Дамян Дамянов. Докосвания”. Тя претърпя второ издание и бе представена в много градове.
Природата беше надарила Дамян с невероятен поетичен талант, но го беше наказала с разклатено здраве. Понякога изпадаше в безпомощно отчаяние и беше безсилен да прогонва връхлитащите го всевъзможни състояния, които отброяваха безпощадно сетните му земни дни. На 6 юни 1999 г. големият поет Дамян Дамянов си отиде от тоя свят, завещавайки на поколенията своя житейски и творчески подвиг.
Неслучайно и днес не преставам да се вълнувам от голямото му сърце. „Днес – казваше той – все по-често ме спохожда голямата болка и тревога на деня. Разберете, не се боя за себе си. Моето вече се е видяло. Просто се страхувам за бъдещето на България!” Думи – завещание, изразяващо неговата човешка и философска същност.