Юлий ЙОРДАНОВ

 

 

ПОЕТ, А НЕ ПРЕПИНАТЕЛЕН ЗНАК В ЛИТЕРАТУРАТА

Снимката, която стои пред мене, е стара. В замяна на това лицето на нея обаче е младо. Такова аз не го зная, но познавам зрелия му лик от преди четвърт век. Тогава за главен редактор на нявгашния областен вестник “Вселена” в Монтана беше назначен софийският поет Анастас Стоянов.

„А бре, ломчанино, какъв ти софийски поет е Анастас Стоянов – ще ме коригират някои от моите монтански приятели. – Та той си е наш – от Живовци, селото, което сега е под чашата на язовир “Огоста”…”

Че е така – така е! Но корените на Анастас Стоянов не са живовски, а много по-далечни от река Огоста. Пак са в земи, където тече река, само че в границите на днешната Република Северна Македония. Праотците му са били люде, яко хванали мистрията, рендето и триона, за да строят къщи, църкви и мостове. Родовата памет дълбоко е съхранила интересната легенда, според която от това гнездо е получил първата си глътка живот Светията Анастасий. В неговото житие е записано, че е заплатил с кръв непреклонността си насилствено да изневери на християнската вяра. Затова и Българската православна църква го почита – главата си е дал, но вярата – никога на османския завоевател.

Може би има някаква поличба, когато роденият на 2 август 1931 година младенец е кръстен, даденото му име е на Свети Анастасий. Защото ще видим, че в зрелостта си човекът и творецът остава неповален дъб, устоявайки на екзистенциалните вихрушки и инфарктни земетръси.

Закалката, която получава в живовското начално училище и михайловградската гимназия, се оказва недостатъчна. Затова младежът заминава в шумната столица на Родината, за да учи във факултетите по филология и журналистика на Софийския университет “Свети Климент Охридски”.

А след това наученото прилага в редакторската си работа в няколко младежки и литературни издателства, вестници и списания.

Не е възможно да се скрие, че Анастас Стоянов „повече от четвърт век е членувал в редовете на Комунистическата партия, запленен от нейните човеколюбиви идеали, които поставя по-високо дори от християнските. След като вождовете на тази партия я предават и разтурят, той съхранява идеалите и в душата си, за да не ги отвее вятърът на промените. Имал е много приятели, ала подир последната политическа промяна повечето от тях се разпиляват като гарги след изстрел, а някои от тях дори цвъкат отгоре му”.

Тия дни се заех да прелистя книгите на Анастас и изпитах сериозни затруднения. Оказа се, че те са тъй разнолики и по жанр, и по вътрешна температура, и по човешко присъствие. Единственото, което ги обединява, е високото чувство за отговорност. Това обаче най-силно ме впечатли.

В съзнанието ми отлично се е запечатила първата ни среща. На нея той представи себе си и вижданията си пред редакционния екип на вестника. Помня думите му и аромата на тютюна от лулата му, с която ни опушваше.

Журналистическата работа ни сближи, още повече, че и аз споделях неговото желание да разнообрази тематичността и проблемността на вестника. А с това да го направи по-четивен и привлекателен за аудиторията. Може би един от първите, с които Наско разкри виждането си за издаване на сатирична страница, която един ден да прерасне в областен вестник за хумор, сатира и забава, бях аз.

Негов любимец беше един дядка от Балкана, който в ония години силно бе пострадал от вихрушката на политическите ветрове. Гуньо от Големо Гладнище. Леле-мале! Тръгна оня ми ти Гуньо да обикаля земите от Дунава до Ком и … що щеш, навлече си белята. А с това смрази и главния редактор с някои от колегите.

И така лека-полека недомлъвките прераснаха в раздори, препирните в скандали, скандалите в сериозни редакционни катаклизми. Всичко това помрачи атмосферата. Надвиснаха облаци над Насковата глава и когато се зае да доказва кой крив и кой прав в собствеността на имотите на “Агропромстрой БД и Сие”. И… един ден Стоянов събра багажа си и отново замина за столичния град, оставяйки вестника овдовял. Разбира се, перото му не остана засъхнало. Продължи със същия темперамент да жули и дере прегрешилите, но от софийския вестникарски амвон. И си мисля колко е прав Анастас Стоянов:

„А когато секнат сили,

ще се върна на отчет и съд

 при милите братски могили

 при милия живовски път”.

Не зная как на тебе, драги читателю, ти звучи тази строфа от Насково стихотворение, но за мене тя си е чиста изповед.

Струва ми се, че и на седемдесет години – тогава тъкмо беше ги захапал – човекът, поетът и землякът Анастас Стоянов още не му бе дошло времето за “отчет и съд”. Защото за мене колегата и приятеля Наско ще си остане поет със свой влог, а не препинателен знак в литературата. И това никак не е случайно, защото неговата поезия  рано е закалена с рани.

Всъщност, слънце и сянка, радост и болежки, мед и горчивина –  това мога да кажа, обобщавайки първите си впечатления от допира със стиховете в сбирката „Ранни рани” на поета Анастас Стоянов. Заслужава адмирации неговата интересна идея, която осъществи с издателство „Български писател”. С изключително умение той подготви издаването на серия от своите съчинения, които излязоха в седем тома.

Държа в ръцете си първия том, където са подредени с много старание и прецизност поетичните изблици на автора. Сбирката привлича с многозначителното си заглавие “Ранни рани”. Защо раните са ранни? Отговор всеки читател ще получи щом задълбочено прочете текста и разнищи подтекста на стихотворението, послужило за своеобразна увертюра.

 – О!

 Един мъдър епископ

 – разказва Жан-Жак Русо –

 срещнал някаква стара жена,

 на която цялата молитва

 се състояла от звука

 “О!”

 Той и казал:

 – Бабо, продължавай да се молиш

 все така,

 твоята молитва

 струва повече от нашите!…

  Тъкмо тази

 – най-добра от всички молитви

 е и моя:

 “О!”

Праведен или грешник е лирическият герой на Анастас Стоянов в тези стихове – сплав от любовна лирика, гневни елегии, експерименти? И ако се позовем на сборника със стихове, ще видим един Анастас Стоянов в неговите две измерения: познат и непознат.

Това нормално ли е? – би се запитал читателят. Ами, разбира се. При сегашната житейска екзистенция авторът може би късно е прозрял:

…не вярвам

в късното цъфтене,

но вярвам

в късната любов!,

макар че

Два пъти цвете не се откъсва,

и откъснато – втори път не цъфти.

Къде да търсим оптимизма на автора? Естествено в песимистичното стихотворение „Сократова чаша”.

Какво ми сипваш в чашата отново?

 Аз тъй съм свикнал с вашата отрова,

 че ако нещо друго ми налеете

 – да ме отровите –

 най-сетне ще успеете!

Защо е така ли, защото черпи сила от своя родов корен:

 За любовта ни цяр дори да няма,

 през снегове и тъмни небеса,

 аз ще намеря моя път за Драма,

 понуда да ти донеса!…

Авторът ни уверява:

Не съм от еднодневките, не съм,

случайните неща душата пъди.

И е зареден със своето символ-верую, та нали:

не ухаят странните цветя, защото

цъфтят единствено в Градините на Злото.

Колко много истина е кодирана в тези метафорични откровения?! И то изстрадана!

А погледнем ли пък стихотворението “Феникси”, ще намерим вижданията и точната преценка на поета в нашето задъхано от злоба, завист и горест време. Където божествената птица изгаря, но от пепелта възкръснала

 не рискува

 да влиза в тази огнена игра,

боя от магазина си купува

и боядисва нокти и пера.

И тъй пребоядисан – е готов

да си намери някой курник нов!

И вече знае: Парламент го чака,

и трябва яко да се кудкудяка…

 

А фениксът-монарх? И той дори,

наместо в царствен огън да гори,

        от златната корона полог прави

и кляка в него – име да прослави,

 

 че ще измъти в Царския сандък

 един републикански запъртък!

 

…Народът гледа тези странни птици,

как щъкат из хамбарите му вредом,

и казва: май е време да отгледам

и да им пусна няколко лисици!

И все пак ще оправят ли лисиците положението? Има ли надежди слънцето да изгрее и в държавата ни българска? Има, разбира се! И за този ден на изгрева поетът е готов да се преклони пред майката Богородица, която той неслучайно толкова много желае да стане Българородица.

 …обожавам моя грешен ден;

 на мен ми дайте старо южно вино…

 И старите приятели! И стари,

 все още несразени врагове…

 Защото идва бъдещето:

 Мирът настъпи истински

 когато

 избраха за водач на Стадото

 Вълкът.

Ами, да! Така се забъркаха нещата, че

 планина с планина се среща,

а не могат –

Човек с Човека!

В моите виждания Анастас Стоянов е поет със съдба, която няма как да не остави своя знак в литературата. Основание ми дава самият той:

Ах, да, остана все пак

там белег от ранна рана,

и вие се молите Богу –

дано не изчезне и той…

Страшно много ме впечатли последният цикъл от книгата. Той е дал нейното заглавие. И… е събрал прокълнатите стихове на поета. Защо са прокълнати ли, защото цензурата на соцреализма им е ударила по една дамга. Че и на техния автор. И като съвсем естествен послепис – необходим на днешния, а и на утрешния читател, за да узнае колко свободно е било словото ни от Девети до Десети – са поместени “Черно на бяло” откъси от документи, свидетелстващи за тази свобода. Явно цитираните свидетелства и разразилите се урагани са поразили не само душата, но и сърцето на поета. И все пак той устоява изправен като бор-столетник.

В книгата прочетох: „Сега в залеза на дните си, работя над няколко ръкописа от различни жанрове, които смятам за моя последна лебедова песен. И се моля Богу и на родния ми Св. Анастасий Струмишки да ми дадат време и сили, за да изпея тази песен до края.”

Като гледам с колко човекотръсни степени по скалата на Рихтер е наситена поезията в “Ранни рани”, убеден съм, че Анастасстояновата молитва ще отиде всуе. Лъже се поетът. Неговата лебедова песен дори още не бе зачената.

Пък да не говорим за нейното изпяване!