Юлий ЙОРДАНОВ
ПОЕТ, А НЕ ПРЕПИНАТЕЛЕН ЗНАК В ЛИТЕРАТУРАТА
Снимката, която стои пред мене, е стара. В замяна на това лицето на нея обаче е младо. Такова аз не го зная, но познавам зрелия му лик от преди четвърт век. Тогава за главен редактор на нявгашния областен вестник “Вселена” в Монтана беше назначен софийският поет Анастас Стоянов.
„А бре, ломчанино, какъв ти софийски поет е Анастас Стоянов – ще ме коригират някои от моите монтански приятели. – Та той си е наш – от Живовци, селото, което сега е под чашата на язовир “Огоста”…”
Че е така – така е! Но корените на Анастас Стоянов не са живовски, а много по-далечни от река Огоста. Пак са в земи, където тече река, само че в границите на днешната Република Северна Македония. Праотците му са били люде, яко хванали мистрията, рендето и триона, за да строят къщи, църкви и мостове. Родовата памет дълбоко е съхранила интересната легенда, според която от това гнездо е получил първата си глътка живот Светията Анастасий. В неговото житие е записано, че е заплатил с кръв непреклонността си насилствено да изневери на християнската вяра. Затова и Българската православна църква го почита – главата си е дал, но вярата – никога на османския завоевател.
Може би има някаква поличба, когато роденият на 2 август 1931 година младенец е кръстен, даденото му име е на Свети Анастасий. Защото ще видим, че в зрелостта си човекът и творецът остава неповален дъб, устоявайки на екзистенциалните вихрушки и инфарктни земетръси.
Закалката, която получава в живовското начално училище и михайловградската гимназия, се оказва недостатъчна. Затова младежът заминава в шумната столица на Родината, за да учи във факултетите по филология и журналистика на Софийския университет “Свети Климент Охридски”.
А след това наученото прилага в редакторската си работа в няколко младежки и литературни издателства, вестници и списания.
Не е възможно да се скрие, че Анастас Стоянов „повече от четвърт век е членувал в редовете на Комунистическата партия, запленен от нейните човеколюбиви идеали, които поставя по-високо дори от християнските. След като вождовете на тази партия я предават и разтурят, той съхранява идеалите и в душата си, за да не ги отвее вятърът на промените. Имал е много приятели, ала подир последната политическа промяна повечето от тях се разпиляват като гарги след изстрел, а някои от тях дори цвъкат отгоре му”.
Тия дни се заех да прелистя книгите на Анастас и изпитах сериозни затруднения. Оказа се, че те са тъй разнолики и по жанр, и по вътрешна температура, и по човешко присъствие. Единственото, което ги обединява, е високото чувство за отговорност. Това обаче най-силно ме впечатли.
В съзнанието ми отлично се е запечатила първата ни среща. На нея той представи себе си и вижданията си пред редакционния екип на вестника. Помня думите му и аромата на тютюна от лулата му, с която ни опушваше.
Журналистическата работа ни сближи, още повече, че и аз споделях неговото желание да разнообрази тематичността и проблемността на вестника. А с това да го направи по-четивен и привлекателен за аудиторията. Може би един от първите, с които Наско разкри виждането си за издаване на сатирична страница, която един ден да прерасне в областен вестник за хумор, сатира и забава, бях аз.
Негов любимец беше един дядка от Балкана, който в ония години силно бе пострадал от вихрушката на политическите ветрове. Гуньо от Големо Гладнище. Леле-мале! Тръгна оня ми ти Гуньо да обикаля земите от Дунава до Ком и … що щеш, навлече си белята. А с това смрази и главния редактор с някои от колегите.
И така лека-полека недомлъвките прераснаха в раздори, препирните в скандали, скандалите в сериозни редакционни катаклизми. Всичко това помрачи атмосферата. Надвиснаха облаци над Насковата глава и когато се зае да доказва кой крив и кой прав в собствеността на имотите на “Агропромстрой БД и Сие”. И… един ден Стоянов събра багажа си и отново замина за столичния град, оставяйки вестника овдовял. Разбира се, перото му не остана засъхнало. Продължи със същия темперамент да жули и дере прегрешилите, но от софийския вестникарски амвон. И си мисля колко е прав Анастас Стоянов:
„А когато секнат сили,
ще се върна на отчет и съд
при милите братски могили
при милия живовски път”.
Не зная как на тебе, драги читателю, ти звучи тази строфа от Насково стихотворение, но за мене тя си е чиста изповед.
Струва ми се, че и на седемдесет години – тогава тъкмо беше ги захапал – човекът, поетът и землякът Анастас Стоянов още не му бе дошло времето за “отчет и съд”. Защото за мене колегата и приятеля Наско ще си остане поет със свой влог, а не препинателен знак в литературата. И това никак не е случайно, защото неговата поезия рано е закалена с рани.
Всъщност, слънце и сянка, радост и болежки, мед и горчивина – това мога да кажа, обобщавайки първите си впечатления от допира със стиховете в сбирката „Ранни рани” на поета Анастас Стоянов. Заслужава адмирации неговата интересна идея, която осъществи с издателство „Български писател”. С изключително умение той подготви издаването на серия от своите съчинения, които излязоха в седем тома.
Държа в ръцете си първия том, където са подредени с много старание и прецизност поетичните изблици на автора. Сбирката привлича с многозначителното си заглавие “Ранни рани”. Защо раните са ранни? Отговор всеки читател ще получи щом задълбочено прочете текста и разнищи подтекста на стихотворението, послужило за своеобразна увертюра.
– О!
Един мъдър епископ
– разказва Жан-Жак Русо –
срещнал някаква стара жена,
на която цялата молитва
се състояла от звука
“О!”
Той и казал:
– Бабо, продължавай да се молиш
все така,
твоята молитва
струва повече от нашите!…
Тъкмо тази
– най-добра от всички молитви –
е и моя:
“О!”
Праведен или грешник е лирическият герой на Анастас Стоянов в тези стихове – сплав от любовна лирика, гневни елегии, експерименти? И ако се позовем на сборника със стихове, ще видим един Анастас Стоянов в неговите две измерения: познат и непознат.
Това нормално ли е? – би се запитал читателят. Ами, разбира се. При сегашната житейска екзистенция авторът може би късно е прозрял:
…не вярвам
в късното цъфтене,
но вярвам
в късната любов!,
макар че
Два пъти цвете не се откъсва,
и откъснато – втори път не цъфти.
Къде да търсим оптимизма на автора? Естествено в песимистичното стихотворение „Сократова чаша”.
Какво ми сипваш в чашата отново?
Аз тъй съм свикнал с вашата отрова,
че ако нещо друго ми налеете
– да ме отровите –
най-сетне ще успеете!
Защо е така ли, защото черпи сила от своя родов корен:
За любовта ни цяр дори да няма,
през снегове и тъмни небеса,
аз ще намеря моя път за Драма,
понуда да ти донеса!…
Авторът ни уверява:
Не съм от еднодневките, не съм,
случайните неща душата пъди.
И е зареден със своето символ-верую, та нали:
не ухаят странните цветя, защото
цъфтят единствено в Градините на Злото.
Колко много истина е кодирана в тези метафорични откровения?! И то изстрадана!
А погледнем ли пък стихотворението “Феникси”, ще намерим вижданията и точната преценка на поета в нашето задъхано от злоба, завист и горест време. Където божествената птица изгаря, но от пепелта възкръснала
не рискува
да влиза в тази огнена игра,
боя от магазина си купува
и боядисва нокти и пера.
И тъй пребоядисан – е готов
да си намери някой курник нов!
И вече знае: Парламент го чака,
и трябва яко да се кудкудяка…
А фениксът-монарх? И той дори,
наместо в царствен огън да гори,
от златната корона полог прави
и кляка в него – име да прослави,
че ще измъти в Царския сандък
един републикански запъртък!
…Народът гледа тези странни птици,
как щъкат из хамбарите му вредом,
и казва: май е време да отгледам
и да им пусна няколко лисици!
И все пак ще оправят ли лисиците положението? Има ли надежди слънцето да изгрее и в държавата ни българска? Има, разбира се! И за този ден на изгрева поетът е готов да се преклони пред майката Богородица, която той неслучайно толкова много желае да стане Българородица.
…обожавам моя грешен ден;
на мен ми дайте старо южно вино…
И старите приятели! И стари,
все още несразени врагове…
Защото идва бъдещето:
Мирът настъпи истински
когато
избраха за водач на Стадото
Вълкът.
Ами, да! Така се забъркаха нещата, че
планина с планина се среща,
а не могат –
Човек с Човека!
В моите виждания Анастас Стоянов е поет със съдба, която няма как да не остави своя знак в литературата. Основание ми дава самият той:
Ах, да, остана все пак
там белег от ранна рана,
и вие се молите Богу –
дано не изчезне и той…
Страшно много ме впечатли последният цикъл от книгата. Той е дал нейното заглавие. И… е събрал прокълнатите стихове на поета. Защо са прокълнати ли, защото цензурата на соцреализма им е ударила по една дамга. Че и на техния автор. И като съвсем естествен послепис – необходим на днешния, а и на утрешния читател, за да узнае колко свободно е било словото ни от Девети до Десети – са поместени “Черно на бяло” откъси от документи, свидетелстващи за тази свобода. Явно цитираните свидетелства и разразилите се урагани са поразили не само душата, но и сърцето на поета. И все пак той устоява изправен като бор-столетник.
В книгата прочетох: „Сега в залеза на дните си, работя над няколко ръкописа от различни жанрове, които смятам за моя последна лебедова песен. И се моля Богу и на родния ми Св. Анастасий Струмишки да ми дадат време и сили, за да изпея тази песен до края.”
Като гледам с колко човекотръсни степени по скалата на Рихтер е наситена поезията в “Ранни рани”, убеден съм, че Анастасстояновата молитва ще отиде всуе. Лъже се поетът. Неговата лебедова песен дори още не бе зачената.
Пък да не говорим за нейното изпяване!
