Анжела ДИМЧЕВА
ПРЕДИ 40 ГОДИНИ СОФИЯ БЕШЕ НАРЕЧЕНА ЛИТЕРАТУРЕН ХЕЛЗИНКИ
Любомир Левчев не е между нас физически, но писателското му дело остава като непреходно културно наследство: повече от 80 книги, издадени на 34 езика. Фокусът на изследователите винаги е бил върху постиженията му в поезията и мемоаристиката, твърде рядко се споменава приносът му в културната политика през 20-и век, когато като председател на Съюза на българските писатели той успява да събере в София световни имена за участие в Международните писателски срещи (1977 – 1986). Това са знакови събития в посока на отварянето на българската литература към света и обратното – чуждестранните писатели откриват за себе си България, те са очаровани от природното, историческо и културно богатство на страната ни. Ето кои са акцентите на тези форуми.
Началото
На 6 юни 1977 г. на летище София каца самолет и от него слиза видният американски писател Гор Видал. Журналистите се втурват към него с въпроса „Какво мислите за мира?“. „Аз съм против мира“ – гласи скандалният отговор. Разбира се, после става ясно, че това е обичаен жест на ексцентричния Видал, презиращ всякакви рамки. Кацат още самолети, а от тях слизат личности-емблеми за писателската гилдия на 20-и век: Жан-Ерве Базен (Франция), Чарлз Пърси Сноу (Великобритания), Джани Родари (Италия), Джон Чийвър (САЩ), Андрей Вознесенски (СССР), Азис Несин (Турция), Джеймс Олдридж (Великобритания), Евгений Евтушенко (СССР), Марио Варгас Льоса (Перу), Константин Симонов (СССР), Пиер Гамара (Франция), Сергей Михалков (СССР), Уилям Сароян (САЩ), Филип Боноски (САЩ), Хулио Кортасар (Аржентина)… Пристигат 128 писатели от 36 държави от Европа, Азия, Африка, Северна и Южна Америка за участие в Първата международна писателска среща (7-10 юни 1977). Обществеността в София вече е подготвена от многобройни публикации за този творчески десант.
През 70-те години светът е скептичен към всичко, което се създава от двете страни на „Желязната завеса“. Точно тогава в България се осъществява така необходимото размразяване в културната област, благодарение на лидерската роля на Людмила Живкова. И днес оценките за нейната личност са противоречиви, но едно е безспорно: културната й политика е динамична, мащабна по идеи и реализация. България се отваря към света в периода 1975 – 1981 г., когато тя е председател на Комитета за култура. Този процес се развива и след нейната внезапна смърт на 21 юли 1981 г.
През 1976 г. у нас се ражда идеята за свикване на международен конгрес на писателите. Как става това? Документалните свидетелства са налице в архива на Л. Левчев. Бидейки част от приятелския кръг на Живкова и неин пръв заместник в Комитета за култура, младият тогава поет й разказва за провели се в миналото подобни форуми: „През юни 1878 г. в Париж се свиква шумен конгрес за мир. Председателства го Виктор Юго, зам.-председател е Иван Тургунев“ – пише Левчев в мемоарната си книга „Панихида за мъртвото време“ и подробно разказва за последвалите през 20-и в. писателски конгреси за мир: Амстердам (1932), Париж (1935), Лондон (1936), Мадрид (1937). Следвайки този пример, у нас е дадена зелена светлина за начало на свободен диалог между творците – без граници, без изисквания за национална, идеологическа или религиозна принадлежност. Каква обаче да е обединяващата кауза? Кой да бъде поканен? Как ще се възприеме подобна покана вътре в политическите системи от двете страни на „Желязната завеса“?
Л. Живкова възлага на акад. П. Зарев (председател на Съюза на българските писател) да изработи концепция, а Любомир Левчев се заема с организацията. Придружен от Лъчезар Еленков, Вера Ганчева, Валентин Кръстев и други писатели, Левчев осъществява десетки пътувания, за да се срещне лично с чуждестранни писатели. В неговите архиви са запазени много писма до наши посолства и до поканените автори. Неоценима е помощта на МВнР и на БГА „Балкан“.
Мотото на Първата среща е фиксирано като „Мирът – надежда на планетата“. Минали са само две години от подписването на Заключителния акт от Хелзинки, въвел нови принципи на международно сътрудничество, уреждащ споразумения във военно-политическата сфера, в икономиката, опазването на природата и спазването на човешките права.
Процесът на подготовка и реализиране съвсем не е лек. Ето какво пише Любомир Левчев за трудностите: „Обструкциите за отлагане на срещата не бяха само страх и дистанциране от отговорността. Те бяха и флирт с догматичните партийни кръгове, за които изолацията осигурява идеологическа чистота. Самата душа на системата се чувстваше смъртно уморена от революции, граждански войни, кървав терор и пирови победи на гладно. Пак ли ние ще спасяваме планетата?… Отвъд „Желязната завеса“ също гледаха с огромно недоверие и предпазливост на нашия стремеж за контакти“.
Започва трескава подготовка. Изучават се биографиите на гостите, публикуват се техни творби. До всички поканени се изпращат писма с програмата, купуват се билети, уточняват се маршрути и график за посрещане и изпращане. На пристигналите е осигурен преводач и наш писател за придружител.
Посланията
Преди да пристигнат в София, всички участници са помолени да подпишат Възвание, което се явява официалният документ на форума. В него се казва: „В наши дни е особено необходимо да се почувства силата на писателската съвест. Става дума за мира, който е застрашен от небивалия ръст на въоръжаването, от огнищата на войната, разгарящи се ту тук, ту там на нашата планета; за мира, който съхранява културата, човешкия живот, творчеството на хората, бъдещето им и бъдещето на децата. Често се казва, че литературата е могъщо средство за общуване между хората. Това е безспорно, но тази мисъл може да бъде изразена и по-силно – литературата преодолява предразсъдъците, разделящи хората, а писателят е посланик на мира“. Възванието е подписано от 115 видни писатели, а имената им са отлети от бронз на Мемориална стена пред входа на залата в парк-хотел „Москва“, където се провежда срещата.
Интересен момент е как се развива отношението на участниците по време и след заседанията. Голяма част от изказванията са емоционални, изповедни, есеистични, метафорични. Например Джон Чийвър (САЩ) игнорира политическия контекст, занимава се главно с ролята на писателя като личност: „Аз съм американски писател и това е единственото ми пълномощие… В моята страна няма писателски клуб, няма писателски съюз, няма писателско кафене. Ние сме твърде далеч един от друг и понякога се чувстваме много самотни. В моята страна би било немислимо да се поканят 150 писатели заедно под един покрив. В моята родина писателите не се ценят… Смятат ги за лукави, себични, отчуждени от живота, приковани само към масата и стола… Бих искал да кажа само колко доволен съм от това, че съм тук, и как ме накарахте да се чувствам у дома си“.
Писателите пристигат с подготвени речи, но когато виждат свободната и дискусионна атмосфера, те се изказват импровизирано. Руският прозаик Аркадий Ваксберг пише есе за гостоприемния дом на Левчеви, озаглавено „Дом друзей“. В спомените си Левчев не пропуска да отбележи и намесата на ДС, която дебне на всяка крачка и се опитва да профанира смисъла на този форум: „Единственият спасителен дух бе самокритичният. Съзнавайки това, аз непрекъснато говорех за нашите грешки, недостатъци и трудности. На гостите това се харесваше повече от ракията. Срещата беше успешен пробив. Да, ние – копачите от двете страни, се бяхме срещнали и вече имаше някакъв тунел“.
В словото на избрания за Почетен председател Жан-Ерве Базен (президент на академия „Гонкур“) се акцентира върху факта, че литературата сближава хората и е важна колкото политиката: „Културният обмен не бива да се подценява. Той се разпростира върху познанието, идеите, изкуството, философията, както и върху творчеството, обхваща всички прояви на живота. За вас не съществуват граници и вие общувате с хора, които няма да видите никога, но от които искате да откриват в произведенията ви колкото се може повече общочовешки ценности. Духът на Хелзинки предполага добросъвестност в отношенията ни, оказване на съпротивление на манията да се подозираме“.
В речите си писателите категорично подкрепят идеята да се направи всичко възможно за избягване на Трета световна война. Азис Несин (Турция) нарича колегите си „архитекти на общественото мнение“. Други излагат конкретни проблеми на своите страни. Говорят не само за социално и етническо напрежение, но и за диктаторски режими, за мизерията на народите от т. нар. Трети свят. Много от тях обсъждат творчески въпроси – за изразните средства, за цензурата, за неизбежната промяна в оценката на „високото“ и „масовото“. Артур Лундквист (Швеция) се спира на процеса на нивелиране в културата: „С горчивина наблюдавам нахлуването на търговския дух: тогава езикът губи значението си, литературата и другите форми на културата се израждат в безсъдържателно развлечение или стават инструмент за шок“.
Ян Добрачински (Полша) в интервю за Йордан Христов и Петър Блъсков казва: „Голямата литература не може да бъде развлечение. Тя трябва да изобразява справедливия свят, да показва, че доброто е по-важно и по-силно от злото, че вярата и доверието са по-силни от цинизма и скептицизма. В това е силата на писателя, с която той може да се намеси в борбата за съдбата на човечеството и да възпитава хората, своите милиони читатели да не се поддават на тази пропаганда, която поставя войната като алтернатива, служеща на някакви добри цели“.
Особено активен е американският писател Уилям Сароян. Той дава четири интервюта, в които осветлява личната си мотивация да участва, разказва подробно за авторите, от които се е учил, за възгледите си. Той характеризира чрез суперлативи нацията ни – думите му би трябвало да се огласят наново днес: „Изпитвам много топли чувства към България и българския народ, чувства, които са породени от предишните ми посещения тук. Между нашите народи съществува много общо. Познавам вашата храна; възхищавам се от духа на българския народ – млад, заангажиран, енергичен и искрен“.
По повод на форума Министерството на съобщенията пуска на 7 юни 1977 г. извънредна пощенска марка с първодневен пощенски печат, чиято номинална стойност е 23 ст. Оформлението ѝ е дело на н. х. Стефан Кънчев. Той е автор и на изобразената върху марката запазена емблема на Международната писателска среща, представляваща паче перо, чийто горен „перест“ край е оформен като гълъб на мира, имащ за опашка разтворена книга, с вписано в нея земно кълбо. Концентричните кръгове около емблемата, приличащи на радиовълни, показват, че писателите са говорители на обществените настроения.
Практически следващите две международни срещи се стремят да утвърдят постигнатото, но и да зададат нов тон на политико-културния дискурс в променената ситуация. 1978 г. е наситена с политически убийства (Георги Марков и Алдо Моро); през януари 1979 г. шахиншахът на Иран Реза Пахлави абдикира, а месец по-късно аятолах Хомейни се завръща в Иран. От този момент е отворена вратата за войнстващия, краен ислямски фундаментализъм. Мирисът на война приближава Европа. През май 1979 г. на власт идва Маргарет Тачър и светът започва да се съобразява с консервативния либерализъм на „Желязната лейди“ – една икономическа и социална политика, която е едновременно ограничаваща и насърчаваща. Тя за първи път употребява термина „културен капитализъм“ – технологично и социално преструктуриране на буржоазната държава. В тези последни месеци на 70-те още никой не си представя, че тя и съветският лидер Михаил Горбачов ще бъдат основните фактори за края на „Студената война“. В същото време ООН обявява 1979 г. за „Година на детето“.
Самата политическа нестабилност създава среда за конвергенция на обществените сили. Положителният отзвук в света от Първата международна среща насърчава ръководството на СБП, с председател Л. Левчев, да организира Втора международна писателска среща (7–11 юни 1979 г.). Девизът отново е „Мирът – надежда на планетата“. За почетен председател е избран световноизвестният испанец Рафаел Алберти, а на откриването (както и на Първата среща) звучи Девета симфония на Бетховен. „Придобитият опит ни даваше кураж, а чуждестранните писатели, които идваха за втори път, създаваха атмосфера на свобода и приятелство. Те знаеха, че могат да говорят, без да се озъртат“ – свидетелства Левчев. В съпътстващата програма гостите присъстват на концерти и изложби; пътуват до Благоевград, Мелник и Рилския манастир. В неформален кръг контактите им преливат в близка, разговорна фаза – с преводачите си те нямат никакви пречки при общуването с колеги: разменят си книги, адреси, телефонни номера. Така се осъществява на практика свободното многонационално сътрудничество – лице в лице, идеология срещу идеология, религия срещу религия. Поетите участват в литературно четене в ДТ – Благоевград, а в София гледат филма „Бариерата“ и спектакъла „Всичко в градината“ (Едуард Олби) в Народния театър.
На финала е изработено „Възвание на писателите към творците на бъдещето“, което е предадено символично на децата от Международната детска асамблея „Знаме на мира“, провела се два месеца по-късно – август 1979 г. Това Възвание е подписано от 70 участници в писателския форум и е връчено на Генералния секретар на ООН Курт Валдхайм по време на ХХХІV редовна сесия на ООН през есента на 1979 г. То става първият писателски документ, разпространен официално в ООН. След приключване на срещата СБП издава 300-страничен сборник, съдържащ Възванието на 6 езика с добавени автографи, рисунки, стихове и обръщения към децата на бъдещето. Ето е как утвърдени фигури в културата на своите страни са отправили съвети към идващите поколения:
Андре Стил (Франция): „Дайте повече от нас, но не забравяйте, че ние дадохме всичко“.
Джон Коломбо (Канада) създава акростих на думата Peace (мир):
What we wish to give the world’ children
Passion
Education
Abundance
Culture
Excellence
Очевидно големите творци не страдат от високомерие. Те са естествени в говора си към децата, приемат ги като своето важно продължение. Джани Родари: „Мили приятели, доволен съм, че светът ще съществува и след мен, след нас, опровергавайки хората, класите, народите, които днес изживяват своя залез и го тълкуват не като знак за собствения си заник, а като знак за края на света. Съдете за нас със снизхождение. Анализирайте често нашите грешки и се помъчете да не ги повтаряте“. Само година по-късно Джани Родари напуска видимия свят, за да отвори своето Магазинче за надежда в небесните селения.
Третата международна писателска среща се провежда още на следващата година – 29-30 септ. 1980 г. Причината е, че от 23 до 27 септ. 1980 г. в София се свиква за първи път в историята на човечеството Световен парламент на народите за мир. Този форум е провокиран от засилващото се международно напрежение и надвисналата заплаха от ядрена война вследствие от Ирано-Иракския конфликт.
Л. Левчев и Л. Живкова взимат решение да съчетаят Световния парламент за мир с една извънредна писателска среща. Неин почетен председател е Мигел Отеро Силва, а темата е „Писателят – взаимното опознаване и взаимното разбиране на народите“. В спомените си Вера Ганчева отбелязва дискусионния дух и застъпва тезата, че на никого не се е пречело да се изказва: „Спорове не липсваха, дори и в конферентната зала, но те бяха очаквани, полезни, енергетични. Това беше и една от големите сполуки на софийските срещи“.
Форумът е увековечен с оригинален паметник, наречен неофициално Глухарчето, който се открива през 1982 г., когато се провежда Четвъртата международна среща. Творбата се извисява пред парк-хотел „Москва“ и е дело на скулптора Михаил Бенчев и на арх. Владимир Роменски. Върху метална основа се преплитат метални тръби, които оформят паралелите и меридианите за Земното кълбо. В средата виси камбана. В горната й част е гравирано мотото на срещите. На тялото на камбаната са гравирани подписите на участвалите писатели. В долната част е изписано: „На творците на бъдещето – от участниците в Третата международна среща на писателите, 29-30.IX.1980, София“. Идеята на паметника внушава, че писателите са съвестта на света и че техният глас е като камбанен звън. Отстрани виси въженце, което всеки може да дръпне и да звънне камбаната. Ако използваме постмодерната терминология, това е може би първата „инсталация“ на открито у нас.
След 1990 г. постепенно паметникът е разрушен и ограбен.
Третата международна писателска среща завършва с Послание до творците от бъдещите поколения, подписано от 139 майстори на словото от пет континента. На всички участници са връчени Литературни паспорти. Отново е издаден сборник на 6 езика, на чиито страници те отправят пожеланията си към неродени още свои колеги. Сигбьорн Хьолмебак (Норвегия) написва: „Бих искал да припомня думите на Ганди: „Няма път към мира, мирът е самият път“.
Общо в тези три писателски срещи взимат участие над 300 чуждестранни писатели и стотина български. Над 250 публикации у нас и по света отразяват случващото се. Реалните постижения надминават очакванията на организаторите. Намерени са действителни пътища за сближаване между народите в епохата на тотална конфронтация между Изтока и Запада. Когато дават оценката си, творците избягват шаблонното изразяване. Техните метафори остават завинаги като емблеми на творческото сътрудничество: „Може да се каже, че срещата се превърна в символичен Босфор между литературите на Изтока и Запада. С основание Софийската среща бе наречена „Литературен Хелзинки“ – пише Николай Федоренко.
Тунелът между двете политически системи е прокопан.
Зад кадър
В кулоарите на Първата международна среща става ясно, че СССР е одобрил нов вариант на своя химн „Союз нерушимий“, а автор на поправения текст отново е Сергей Михалков. Руски и чужди писатели го поздравяват. Само Евтушенко изглежда недоволен. „Сергей Владимирович, признайте, че това не е най-доброто ваше стихотворение“ – заяжда се Евтушенко. „Дали ти харесва, или не ти харесва, когато го засвирят, ще му ставаш на крака“ – отговаря с усмивка Михалков.
