Стихове от Поетична антология „Победна рапсодия“
Издателство „Български писател“
Фондация „Устойчиво развитие за България“
С. 2025
ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ
1886 – 1973
КЪМ РОДИНАТА
Ти чакаш покорна; болят бледо-кървави рани
и ниско небе се навежда с враждебни угрози.
О, спете под тия долини, надежди желани!
Окапвайте в есенна жалост, о, кървави рози!
По стълби гранитни аз слизам, деня догорява,
тъмнеят се кръстове черни и братски могили.
Угасна, угасна без блясък великата слава,
и нощ се разстила – където тръби са тръбили!
А вихър ме брули и носи безрадостна песен,
и вечно, и вечно възпламва горчивия спомен.
О, майко, синът ти с любов е над тебе надвесен,
велик, като теб – като теб, уязвен и бездомен!
Не зная ще зърнем ли слънце и ярки лазури
и ще ли целуне утеха челото ми бледо.
Но пак те обичам, аз вихър съм в твоите бури –
ти падна не в ден на сражение – в ден на победа.
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА
1893 – 1991
ДО МОЯ СИН НА ФРОНТА
Откъсна се от моите ръце
от майчината разтуптяна гръд,
и полетя с момчетата на път
ти, рожбо моя, сине мой безценен.
Видях в очите твои грейнал плам
и сълзи да пролея не посмях,
а само седнах на крайпътен камък
и тихичко за добър път ти махах…
Къде си, чедо мое, днес, не знам,
но с теб е мисълта ми всеки миг –
и виждам те в борба с развято знаме
и с осеян от подвизите лик.
И вярвам в теб и в твоите момци
със вярата на целия народ. –
О, бог да ви закриля, храбърци,
във похода към правда и възход.
1944
ЛАМАР
1898 – 1974
ДРАВА ПРИИЖДА
Аз минах тая есен покрай Драва:
върбите са оголени, но същи,
белеят само много нови къщи,
огреяли човешката прослава!
Тогава бяха пламнали върбите
от трясъка на две могъщи сили,
с оръдия борбата извисили,
да минат в настъпление водите.
О тия, що погинаха в двубоя,
те спят под затревените могили
и кръстовете вече са изгнили!
Приижда Драва и променя строя
по бреговете си необозрими,
но си припомня българското име!
МАРИЯ ГРУБЕШЛИЕВА
1900 – 1970
КЪМ ФРОНТОВАЦИТЕ
Родината по-скъпа ви е днес.
Мърсиха я в разгроми и падения
фашистките пълчища настървени.
Измийте поруганата ѝ чест!
Един народ във вашите ръце
доверчиво е сложил съдбините си.
Една да бъде висшата ви цел:
да се запазят светлите му дни.
На хляба си да бъде господар,
да не оре с оръфани цървули.
Славянското си име хулено
да произнася с горда свобода.
Надменните тевтонци до един
изтикайте през селищата, храстите,
и вместо счупената хитлерова свастика –
надгробен кръст забийте над Берлин!
МЛАДЕН ИСАЕВ
1907 – 1991
ДРАВА СОБОЛЧ
Срещу Драва Соболч връхлетяха зелени роботи,
срещу Драва Соболч тръгна в поход смъртта.
Ала в светлото име, с дъха на живота,
вие срещнахте, храбри мъже, гибелта!
Вие бяхте обречени. Чезнеха в звездните нощи
и съня, и глада – не отстъпихте крачка назад.
И когато утихнеше вечер, вий виждахте още
как белее във здрача висока бреза.
Тя ви спомняше нещо любимо и близко
(може би за живота напомняше тя!).
В равнината лежеха другарите, в кърви оплискани,
върху тях тихо свеждаше звездното знаме нощта…
Срещу Драва Соболч връхлетяха роботи с картечници,
срещу вас беше тръгнала в поход смъртта.
Но ще бъдат свидетели даже звездите далечни
как заринахте с огън вразите в пръстта!
Вие, храбри мъже, оцелели на Соболч в боевете,
поменете другарите с вас непотеглили вече назад.
Ще гори под небето на бъдните мирни столетия
тоя подвиг велик край високата бяла бреза!..
1945
ИВАН ПЕЙЧЕВ
1916 – 1976
В МИНУТИ ПРЕД АТАКА
С очи сурови от война и мрак,
със устни, потъмнели от омраза,
ще мога ли, ако се срещнем пак,
да те погледна и да ти разкажа
как тежка е войнишката тъга
и как тежи окопната умора,
и колко дни и нощи съм мечтал
пред мен вратите пътни да отвориш.
Ще мога ли, ще мога ли, кажи,
да заглуша тревогата, копнежа,
ръцете ми, привикнали на щик,
ще могат ли да те погалят нежно…
Обичана, не се страхувай – знай,
в окопа, още димен от стрелбата,
минутата, в която се мечтай,
е може би минута пред атака
и аз не бих намерил мъжество,
ни път към теб през огън и желязо,
ако сърце, препълнено с любов,
войнишкия шинел не беше пазил.
ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ
1919 – 1966
СПОМЕН
Аз помня онзи град опустошен
и онзи парк, разровен от снаряди.
Край черна яма, върху бор свален
прегърнати седяха двама млади.
Той гледаше я. Гледаше го тя.
Щастливо се усмихваше. Без думи.
И нямаше наоколо цветя,
и вместо птици пееха куршуми.
И вместо птици тътнеха ята,
пръстта димеше покрай тях зловеща,
но те стояха, чужди на смъртта,
щастливи, че отново са на среща.
За вярност ли говоря, спомням тях
и мисля си за двама ни, любима.
Дали онази вярност, що видях,
в минути трудни и у нас ще има?
Дали и ние ще седим така,
срещу смъртта, в дима, в пръстта гореща,
с усмихнати очи, ръка в ръка,
като в часа на първата ни среща?
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
1920 – 2014
СМЯНА НА МИНОЧИСТАЧИТЕ
Край пътя надписи все същи:
„Просмотрено“ – ту там, ту тук.
„Просмотрено“ – по всички къщи,
„Просмотрено. Сержант Бунчук.“
И с нежност гледайки към знака,
ний мислехме си неведнъж:
– Да можеше да ни почака,
та да го видим този мъж!
И го видяхме. Надалече
от тебеширната следа.
Бе млад и мил. Но на портретче,
под пирамидка със звезда.
А беше свежо майско време
над разрушените стени,
а бяха, дявол да го вземе,
последните военни дни!
И ний запалихме цигари,
и гледахме как те димят,
и пак с машините си стари
поехме в стария си път,
във пътя с надписите същи:
„Просмотрено“ – ту там, ту тук,
„Просмотрено“ – по всички къщи,
„Просмотрено“… Но надпис друг.
НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ
1927
ДРУГАРИ
Прашен път. Все безводни бърда.
Юли. Каските – нажежени.
Имаш само две глътки вода,
а едната ти даваш на мене.
Километри – иди, че ги брой.
А остана едничка цигара.
Дават десет минути престой:
запуши половинка, другарю!
Изненадва ни летният ден.
Шибва буря. И дъжд. Няма нищо!
Дегтярьовката с твоя бризент,
а за двама ни – мойто платнище.
Пак вървим. Пада бледен другар.
Ние с теб го повдигаме двама,
взимаш тежкия негов товар,
а той ляга на моето рамо
и вървим. Твойта глътка вода,
половинката моя цигара
и платнището сиво в дъжда
ни направиха верни другари.
Колко просто е всичко това.
Остави ги големите думи.
Казвай „Да!“ без излишни слова.
Като малките точни куршуми.
СТЕФАН ПОПТОНЕВ
1928 – 2004
ПЛЕНЕНИ ОРЪЖИЯ
В музея във Минск пленени оръжия има:
немски шмайзери,
пушки от цяла Европа,
калибри и марки неизброими,
със следи от кръв и от кал окопна.
Те лежат подредени по вид и системи –
и макар че отдавна имат присъда,
и макар че не стрелят,
и макар че са неми –
аз не мога към тях равнодушен да бъда.
Във чужбина винаги сравнявам остро
руините в Плиска и Търново –
с дворците от мрамор.
Витрините и облеклата ме парят с въпроси,
и тежи,
и тежи отговорност на моето рамо.
Но тука, в музея във Минск, признавам,
не пламтят,
нито бледнеят моите бузи.
Пленени оръжия с печална слава,
между вас не се чувствам гузен.
Пленени оръжия,
между вас български няма –
а това е такъв исторически факт,
който шуми над главата ми като знаме
и ляга на моето рамо като приклад.
АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ
1932 – 1981
НА БРАТСКАТА МОГИЛА
Тук веднъж – бе дъждовен ноември – ние спряхме
с двайсет руски артисти, певци.
Постояхме без шапки, минута мълчахме
пред гранита, отрупан с венци.
И поехме напред край могилките хладни.
От дъжда ли очите сълзят?
Надалеч от Карпатите здрач се прокрадна
пряко Дунав – без брод и без път.
Здрач. И мъка, и горест, и обич такава,
че до сълзи вълнуват човека…
В тоя здрач стана нещо тогава –
то остава във мене навеки.
Ний стояхме пред самия гроб. – Саня!..
Вик отчаян, пронизващ дочух,
и видях как на гроба без сила се скланя
пианистката Зина Левчук.
Родни брат и сестра след печална раздяла
ненадейно се срещнаха тук.
Златни букви стояха на плочата бяла:
Александър Левчук…
Ти си родна сестра, поплачи – става леко,
свойте бистри сълзи не бърши!
Но недей да тъжиш. Изправи се полека,
тия бели ръце не кърши.
Оня вражи куршум, гдето тука го срещна –
той ръждяса, изгни във пръстта,
ала в нас не ръждясва, в нас все по-гореща,
все по-жива гори паметта.
Даде своето той. Тих поклон. Вечна слава!
Като брат ще го помниш навеки!
Здрач. И мъка, и горест, и обич такава,
че до сълзи вълнуват човек…
ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ
1935 – 2019
ПЕСНИЧКА ЗА МАМАЕВ КУРГАН
През вечната степ,
през мен
и през теб
тече тази Волга от болка.
А там има бряг.
Там има възвишение.
Там има смъртен враг…
Там няма само път за отстъпление.
С куршуми рязани
са те прорязали.
С вериги танкови
са те премазали.
С огнепръскачки
са те изгорили.
Но ти все още намираш сили.
Животът ти си е отишъл.
Но смъртта ти не е дошла.
Не дишаш.
Ах, вече не дишаш!
Така се стреля по-точно в целта.
И онези отсреща –
Зловещо зелените,
припадат в безумен страх.
За тях
ти си привидение.
Безсмъртен си ти
за тях.
Всеки има своя хълм свещен,
който трябва да бъде
докрай защитен.
И ти предпочиташ смъртен саван,
но не усмирителна риза.
Талантът –
това е Мамаев Курган!
Бездарието е фашизъм!
За някакъв образ,
почти пропилян,
ти в ада на тайните влизаш.
Любовта – това е Мамаев Курган!
Останалото е цинизъм!
И над руската ера,
и над вчера
и днес
издига се неизмерен
върхът на човешката чест!
От горест и гордост
гори увенчан,
мой скъпи,
мой святи
Мамаев Курган!
ПЕТЪР ДИНЧЕВ
1938 – 2022
ЗАБРАВЕН ОРДЕН
В памет на баща ми
Сред стари вещи притаен,
приседнал е забравен орден.
Не слави паметния ден,
не грее весело и гордо.
Напомня само, че е знак
за подвиг в минали години.
Отдавна е било, но как
той сякаш иска да отмине.
Известно е, че на война
героите се раждат в боя.
А следващите времена
безследно скриват ги в безброя.
Така и храбрият войник,
закичен с ордена забравен,
дочаква своя звезден миг
и с туй признание остава.
Но вечен огън запламтя
за тях, за всичките герои.
Народът пази почитта
към скъпия Незнаен войн.
АНДРЕЙ АНДРЕЕВ
1943 – 2021
КЪМ БЪЛГАРИЯ
Родих се в тебе повече отвсякъде,
и в тъмната ти мощ, и в озарената,
от хълма гледах нощните ти влакове,
които прекосяваха Вселената.
Понякога, простенал от умората,
или от нрава ти с непостоянствата,
отлитах със призвездните си кораби,
за да изпия мрака на пространството.
Но в бездните му не намерил грешните
души на хора, с мен вървели в нощите,
при теб се връщах – как димяха пещите
и как цъфтяха яростно овошките!
Гърмяха светло речните ти прагове,
изпъваха мостове горди сводове
И в утрото камбаните протягаха
езиците си – да стопят оловото.
И аз загребвах с всички коленичили
на твоята свещена пръст жаравата,
и по кръвта на звани и обричани
разчитах и позора ти, и славата…
И знам, сред тях ще отцъфти дървото ми,
преди да го погълне пак Вселената,
непроумял напълно през живота си
ни тъмната ти мощ, ни озарената.
АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ
1943
БАБИЙ ЯР
На това място през войната
са разстреляни 100 000 души
Денят разкъсва бялата си риза,
за да попие пак невинна кръв.
Сто хиляди! „Обикновен“ фашизъм!
Клюн на орел с необикновена стръв.
Светът такава стълба не познава.
Не се изгражда тя, не се руши.
Издигната между позор и слава,
със стъпала от руските души.
Макар над пропаст вдигната, от горест,
макар и изкована от куршум,
тя ще изкачва и ще пази горе
човешкото сърце, талант и ум.
И времето тече назад, когато
гневът е за безсилието цяр.
И за единство вик, не за разплата,
издигат мъртвите от Бабий яр.
Киев
ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ
1945 – 2021
БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия…
Великите ѝ царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите – алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне – като в турско време,
“Къде си, вярна ти, любов народна?“
НЕЛИ ДЕЧЕВА
1946
ЖЕНИ В МОСКОВСКОТО МЕТРО
Жени в метрото, с нежно озарение,
каква магия образът ви крие,
че в живописното ви преселение
изгрява светлоликата Русия.
Докосвате със устни вековете
и винаги през бунт или каторга
запалвали сте вярата в мъжете
и блясъка в очите, и възторга.
Обжарени от всички революции,
посестрими космични на Луната,
пресътворени в синове и внуци,
обричате на вечност красотата.
Жени, пресътворени с вдъхновение,
магия странна образът ви крие,
а в живописното ви преселение
пред мен сияе Матушка Русия.
НАТАЛИЯ ЕРМЕНКОВА
1951
НА БАЩА МИ
О, колко пъти съм опитвала
Да разбера какво си спомняш,
Но тоз предел не съм достигала –
Да нарушавам твойте спомени…
Изпитвам страх с въпрос случаен
Аз твойта болка да тревожа,
Която в теб живее трайно
От Втората война, безбожна:
Едва навършил седемнайсет,
С очи открити за живот –
С призива към бойците:
„Знайте,
Че няма смърт! На битка, взвод!“
И към Победата, към мама,
Към нас – ти своя танк поведе,
С юмруци стиснати,
През пламъка:
„Бийте, момчета, враговете!“
Когато в бойните редици
Другарите си губил и спасявал,
Ти, побелял на деветнадесет години,
За всички си живял и побеждавал!
* * *
Аз много съм по-възрастна от него –
Дете, пораснало с войнишките ботуши.
И аз съм дъщерята на Човека,
Който на мен дари Мира,
И Паметта, и Бъдещото.
ПЕТКО КАНЕВСКИ
1951
РУСИЯ
На Гочо Желев
Откак се помня, все Русия е виновна
за всички кризи, за слънчевите затъмнения.
Победата над Бонапарт и Хитлер е греховна,
защото е оставила болезнени съмнения
в престола папски за правдата голяма,
че милионите убити са просто репетиция
за господарите световни, дето все ги няма,
а светят с отразената Хеката на амбицията,
че те са боговете всемогъщи на земята,
друг Господ няма, а Русия е „от злото“,
че пази Вярата си православна, свята
и по толстоевски е мостът към доброто.
Русийо, ти, предречено разковниче на Бога,
свърши си мисията, отърси света от нищетата!
„Разделяй и владей“ е старозаветна строгост.
Единствено промяната е знак за Свобода!
НАДЯ ПОПОВА
1952
СЪДБА
Този светъл град е като длан,
на която се събират пътищата,
на която се пресичат улиците
с линията на живота ми.
Погледнете моята ръка –
и ще видите Москва-река,
тя тече спокойно и се влива
някъде до пулса…
Аз не моля никого за втори,
по-добър живот,
с по-ясни линии.
Свети в мен неосъзната радост
редом с осъзнатата вина –
затова, че преминавах някога
само на червена светлина!
И ако замръзна посред лято
от вражда или усмивка подла,
мислите ми – заблуден ято –
литват там, на Север да се стоплят –
в оня светъл град, тъй нежна длан,
на която се събират пътищата,
на която се пресичат улиците
с линията на живота ми…
ЕЛКА НЯГОЛОВА
1952
ОБСЕБЕНАТА
„И между строчек синий платочек
Снова встает предо мной…“
Я. Галицкий, М. Максимов
Над кръглата домашна маса – измамна светлина…
Писма, със синя лента. Не, със пъпна връв завързани.
Мълчания, за миг пресичани от думата „война“.
И сякаш кинолента втурва се и галопира бързо…
Държа ръката ѝ. Внимавам какво и как ще кажа.
С душа на възел във гърдите, пак юни е, обаче
тя сто пъти започва нещо, твърди че е най-важното,
а все доникъде не стига. И губи мисъл в здрача…
Захлажда. От балкона идва привечерната свежест.
И детски викове се чуват, под нас е дворът точно.
– Най-важното – изрича бавно, и с кадифена нежност, –
преди да тръгне, Той ми купи ей този син платочек…
И думата донася бавно дъх на печал и папрат,
на речен разлив и рябина, пелин и мента синя.
И сякаш от балкона влиза в гърдите ни направо
не лятна вечер, а душата разпята на Русия…
Но както си седяхме тихо, жената гръб изправи.
Изтече бавно през очите ѝ един романс пресипнал.
Навярно в спомена си рехав отново бе на гарата.
И след последния вагон помаха с шала син…
А влакът остро пак изсвири. Ушите ѝ чак писнаха.
Светът се завъртя. Свещта потрепна с ярък пламък.
И сенки от стените слязоха, от фронтовите снимки.
И всички вкупом се завърнаха! А него все го няма…
Тя пееше. Живот и смърт се сляха в песента ѝ.
А синият ѝ шал се свлече – едно крило безсилно.
И сякаш от балкона влезе и коленичи в тъмното
не лятна вечер, а душата разпята на Русия…
СТАНКА ВАНГЕЛОВА
1954
ПРЕД ПАМЕТНИЦИТЕ
Една студена мисъл
ме притиска
със каменните гривни
на ръцете си:
ще мога ли да съхраня
в кръвта си огъня
от младостта на тези,
чиито имена
останаха гравирани
във каменните гривни –
най-тъжната украса
на родната земя.
БОЯН АНГЕЛОВ
1955
РАВНОДЕНСТВИЕ
Под пръстта
в една далечна пуста
чувството за свобода
е равно
на онези
неотклонни чувства,
над които са изгряли бавно
Петьофи и Ботев…
Не прибавям
сантимент
към делничния епос.
В равноденствието на съдбите
Драва, знам, не е река,
а крепост –
крепост с ветерани и убити.
Който е видял
мъже безръки
как прегръщат
своя генерал и
на честта сподавените мъки
как искрят
в отблясък на медали,
знам, че е целунал с незабрава
паметта си, а очите – с влага.
Влачи ледове стопени Драва
и целува
двата свои бряга.
Ледна е пръстта, ала когато
стане клас
поникналото семе,
в крепостта
за всичко неизпято
има щедрост,
светлина и
време!
ДАНИЕЛА ДОБРЕВА
1962
ПАМЕТ
Как разделя душите ни всяка война!
Как на дребно пресмятаме свой или враг!
Как се впускаме яростно, взели страна
и ума си затваряме, и обгръща го мрак…
В защитеното „днес“ „сътворихме“ история
и без свян обругавахме подвиг и бран,
а тези, които за нас са се борили,
в забрава оставяхме някъде там…
Да си спомним за всички, изнесли войната
и победния път напоили с кръвта…
Милиони останаха днес с имената,
а телата им нейде са пръст и трева!
ГЕОРГИ АНГЕЛОВ
1968
ВОЙНИК
Ниското войниче с дългия шинел
все не стреля точно в правилната цел.
Продължава бодро при команда: „Стой!“
Залезът го спира, спъва го листо.
Хлебеца му вземат. Някой го гълчи.
То не се обижда – гледа и мълчи.
И се търси дълго в облака мъглив,
в полска детелина, в птичи йероглиф…
Но в пръстта на хълма, изгрева повел,
мълчаливо ляга,
непредало флага,
тихото войниче с дългия шинел.
БОЯН БОЙЧЕВ
1971
ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА
Всяка година. На същата дата.
Крачка след крачка.
В ръцете – цветя.
В сърцето – благодарност.
В главата звучи песента
„Ден на Победата“.
Стоя, склонил глава,
Пред Паметника на Съветската армия.
Мълчаливо заставам.
Поклон!
Те воюваха за нас,
Да синее синьо небе
И децата ни да имат
Безгрижно детство и шанс.
А техните деца
Израстваха без тях,
В очите – болка.
Безсмъртният полк…
Те умираха под Москва, Сталинград,
На Курската дъга…
Милиони руски войници,
Пречупили пречупените кръстове.
Батальони, воюващи
„За Родину!“
Те умираха
На всяка педя земя
Върху географската карта на Европа.
Те умираха, за да дарят светлина
На бъдещите деца.
Те – червените воини на свободата.
Но днес Старата Европа
Страда от склероза.
Днес Европа – грешница,
Потънала в самодоволство,
Забравя историята,
Разказва я погрешно.
Кой иска да изтрие срамното минало?
Кой цапа с боя очите ни?
Кой скверни паметта?
Хулници и предатели!
Кой иска пак православните кръстове
Да смени с пречупени?
Кой подменя историята?
Позор!
Те се сражаваха за Родината –
И не само.
Те забиха червеното знаме
В мрачния купол на Райхстага.
В болното тяло,
Разядено от кафявата чума.
Европа на Девети май
Въздъхна свободна.
На войната – край!
Да не забравяме, да не се повтаря…
Мирът е тъй крехък.
Като детска усмивка,
Като човешки живот
И затова цял живот
Благодарни трябва да бъдем
За небето синьо –
И твое, и мое,
На тези, които,
Не се върнаха от боя.
Благодарни
На братска, славянска, православна,
Велика Русия.
Всяка година. Девети май.
Денят на Победата.
Стоим ние,
Признателните поколения,
Пред Паметника на Съветската армия.
В ръцете цветята
Пръскат звезди червени.
Поклон! Дълбок поклон!