СПОМЕН ЗА ПЕЮ БОГДАНОВ

          80 години от рождението на писателя

Той  трябваше на 4 ноември да празнува своята 80-а годишнина. Не успя да стигне до нея. Преди броени години смъртта го отне от нас и го превърна в спомен. Спомените обаче имат възможността да съхраняват  чувства, жестове и най-вече да запазят онези слова, в които е заключено най-ценното човешко качество – добротворчеството. А Пею Богданов беше и неотразим  добротворец. Изричам „беше“ с тъга и болка, защото лично аз загубих верен и проверен от времето приятел, но като писател той си остава в сегашно време.

Неговото име е познато отдавна на българския читател. През десетилетията се утвърди като творец с ярък белетристичен натюрел, с неоспорим талант и със съвест на неподкупен и прям човек. Във всяка своя книга Пею Богданов остава верен на творческия си почерк. С добродушна ирония разкрива обществените недъзи и с нескрита симпатия  утвърждава човешките добродетели. Разказите му носят различни имена и в причудлив калейдоскоп от събития и случки кристализират човешки съдби, обществени трансформации и социални катаклизми. Понякога иносказателността на словото му звучи като притча, а образите са така плътни и толкова наситени с живот, че читателят забравя за реалността, потапяйки се напълно в света на автора. А този свят е населен с морски безбрежия, но и с мъже, калени сред океанските стихии. Мъже, на които нищо човешко не е чуждо.

 Без съмнение едно от най-важните качества в творбите на Пею Богданов е обстоятелството, че техният автор години наред е пътувал с кораби по широкия свят. Ето защо сюжетите не са плод на медиативни измислици, нито са взети от разказаното или написаното от други. Пею Богданов използва конкретния детайл за извеждането на обобщения, поднесени ненатрапчиво и без дидактика. Така читателят се чувства като „съавтор”, защото може да направи своя морален избор, който със сигурност ще съвпадне с мнението на автора. Героите от разказите носят всички белези на обикновените хора. Те не са „свръхчовеци”, възприели, че морето е „до колене”. В същото време тези достойни мъже се чувстват уязвими, когато стъпят на брега, където ги очакват „милите  родни картинки” – паноптикум от абсурди, егоизъм  и  безразличие. Затова никак  не е чудно, че калените в бури „морски вълци”, жадували месеци наред завръщане в родното пристанище, са готови  отново да отплуват „в дълбоки води”.

Всичко това Пею Богданов поднася увлекателно и честно, без да скрива истината на днешната жестока действителност, с която сме принудени да водим всекидневна и неравна битка. А сред най-големите достойнства на книгите му  е тяхната монолитност. Те не са механичен сбор от разкази, а взаимно допълващи се късове изящна проза, създаващи многоцветна и монолитна картина на съвремието. С майсторско умение авторът „смекчава” проблемите на днешния ден с иронична усмивка, но това съвсем не означава, че не търси начини за решаване на тези обществени недъзи. И поставя не само диагноза на болното ни общество, но показва и възможности за лечение. Понякога с усмивка, а много пъти с недвусмислен сатиричен тон  Пею Богданов разкрива корените на злото, което бушува в живота ни като разбунено море. И сочи начини за изкореняване на това зло. Един от тях е  да култивираме добротата като висше човешко достойнство, не позволявайки егоизмът, двуличието и безразличието да ни обсебят.

Затворили страницата на реалния живот, писателите заживяват повторно чрез своите книги и затова искрено вярвам, че талантливият български белетрист Пею Богданов ще ни напътства през лабиринтите на битието с лъчезарна си усмивка и добротворен поглед.

Боян АНГЕЛОВ         

ПЕЮ БОГДАНОВ /РАЗКАЗ

РАЖДАНЕ

За трети път стъпките приближават – тежки, разплискващи водата и купчините кафява пяна. Изкривеното от противогаза лице се надвесва над генератора, клапанът дрезгаво хърка, запотените стъкла притъпяват погледа и той се плъзга встрани, без да ме забележи. Водата намалява, стича се пo бордовете на малки ручейчета, открива почернелите от огъня и дима сгърчени механизми и тръбопроводи. Спокойно е – като след отлив на брега на океана.

Няма я тъмночервената светлина на горящия мазут, димът вече не люти и не дразни гърлото и очите. Така ми е добре – без режещата болка на пламъка и студа на водата. Търсят ме, стъпка по стъпка оглеждат плитовете, надничат в разкъртените процепи между тях, дори там, където ръка не може да се пъхне. Много късно… Добре ми е между разкривения метал, успял да изстине след оттеглянето на огъня. Сега и аз съм като този метал.

Преди няколко часа беше друго. Хората трескаво бързаха, гласовете им се преплитаха, съскаха като дъха на огъня. Мотористът успя да излезе, почти го изблъсках към стълбата, а когато се завърна с други мъже, вече ни разделяше тежка завеса от дим. Затворих крановете – първия, малък, с червена боя за дизел-генератора, втория – за левия котел… На третия ръцете ми залепнаха. Прекъснах горивото и вече нямаше опасност котлите да се взривят. Това ме успокои, ръцете ми увиснаха без сили, краката ми се прегънаха, въздухът започна да сладни и аз го поех с пълни гърди. И това ме събори. Ако имаше още един кран, трябваше да стигна и до него. Остана ми на да направя най-лесното – да изляза навън… Няма смисъл. Тук зад генератора ми е добре, не ме е страх от нищо, болката изтече във водата. Притискам се към хладния метал. Зад него диша морето. Само сантиметри ни разделят.

Човекът пак идва насам. Вика нещо. Този път ме е забелязал. Притичват и другите. Опипват ме с белите очи на фенерчетата. Вдигат ме непохватно… Някакво одеяло ме обвива, понасят ме нагоре. Пристъпват бавно, спират се на всяка площадка, учудени от тежестта ми. Одеялото скрива плътно главата ми. Защо крият лицето ми от хората? Краката ми стърчат от носилката без обувки, с черни, напукани ходила.

Една линейка чака на кея. Последната. Другите отдавна са заминали, отнесоха тези, които първи започнаха да ме търсят. Матросите от пожарния катер се втурнаха в машинното отделение без заповед, без противогази и никой не се опита да ги спре. Командирът им отваряше уста жадно, въздух ли поемаше, заповед ли искаше да изрече?… Нищо не се чу… Сега тях ги боли. На мен вече линейка не ми трябва. Дори лекарят не ме прегледа. Само отгърна малко одеялото над главата ми.

Хората се отдръпват, извръщат пребледнели лица. С какво толкова ги плаша? Вторият помощник капитан хълца, раменете му се тресат. Митко да плаче? Съвипускници сме от морското училище, само че аз съм механик. По обед се скарахме, нямах право повече да мълча. Казах му, че трябва да изхвърлим водата от сантините. Това го повтарях вече трети ден на дежурните помощници, но без резултат. Да, именно в пристанището, пък ако щат и двеста глоби да ни наложат. Капитанът направи заявка за отпадъчните води още с пристигането ни от плаване. Всичките били в ремонт до края на седмицата. А инспекторите по чистотата на морето обикалят от кораб на кораб, оглеждат всяко мазно петно по повърхността на водата. Сега са се скрили някъде – носа си не смеят да покажат. Днес водата в машинното отделение се качи още с пет сантиметра и достигна плитовете. Отдолу вода, отгоре масла и гориво…

Мария току-що беше дошла, когато огнярът ме извика да сляза в котелното отделение. Изпълни кабината ми – тежка, трудно подвижна. Как ли се е качила по сходнята, почти отвесно спусната от празния кораб към кея. Не можеше да ме прегърне, това малко човече в утробата й стоеше между

двама ни. „Луда си! – скарах й се. – Всеки момент трябва да влезеш в родилния дом!“ Луда, а в гърдите ми се надига нещо хубаво, целия кораб ще повдигне. „Отивам си – смее се Мария. – Видях те и си отивам. Не закъснявай след дежурството!“

Тогава при нас нахълта огнярът. „Нещо пуши под котлите!“ – извика от вратата и изчезна. Накарах Мария да седне на дивана. Нарочно излязох бавно, за да не я уплаша и внимателно притворих вратата. Пуснах бравата и побягнах към машинното отделение. Водата в сантините беше стигнала до кожуха на котела. „Пускай сантинната помпа!“ – извиках на огняра и сам насочих пожарогасителя. Димът се сви под обшивката и изчезна…

Появи се по-късно, когато вече бях на палубата. Изпращах Мария по сходнята, държах я за ръката и слизахме крачка по крачка. Махнах й за сбогом. Тя ми отвърна от кея. После застина така – с вдигната ръка, очите й втренчено гледаха някъде зад мен. Обърнах се. По канижела пълзеше лепкав дим, излизаше на кълба на палубата. Вахтеният моряк притича край мен и скочи на брега. Видях го да звъни от телефона до магазията. „Застрахова се – помислих си. – Сигурно дежурният помощник го е пратил да звъни в параходството или в пожарната…“

Огнярът се появи зад гърба ми пребледнял. „Загаси ли котлите? – раздрусах го, но без полза. – Мотористът долу ли остана?“ Чува ме, а не разбира какво му говоря. Това ми стигаше, за да предприема нещо. Потънах в лютивия дим. Някой беше затворил светлиците отгоре, за да не влиза въздух. Тази констатация ме окуражи – значи още някой мисли правилно в този момент. Напредвах бавно, метър по метър и виках на моториста. Първата ми грижа беше за него. Усетих го, че върви зад мен, чак когато хванах първия кран…

Изминали бяха само три часа.

…Линейката чака с открит капак. Отварят ми път до нея… Мълчалив шпалир. Зад мен остана корабът, наклонен към морето с опушени бордове. Пожарният катер още бълва вода, сякаш иска да измие черните петна обгоряла боя. Изведнъж ме изпускат на земята, чак носилката издрънчава. Суетят се. Лекарят изтичва напред и тълпата се спуска след него. Някаква жена вика. Страшен вик, дори за такива като мен.

Познат глас… Не! Мария никога не е викала така! Тя си замина… Видях я!

Одеялото пада от главата ми. Линейката поглъща жената и изсвирва с гумите си. Хората още чакат, шумят, но вече никой не приближава носилката.

Сирената раздира горещия въздух. Блъска се във вълнолома, покрай който се вие пътят и поема по стръмнината към центъра на града. Една жена се хвърля без памет в носилката. Хапе пръсти с изкривено от болка и ужас лице. Напразно надвесените над нея хора с бели престилки се опитват да я укротят. Аз трябваше да бъда до нея сега и да държа ръката й…

Но защо вика името им? Жената още не ме познава, не ме е виждала дори. Аз трябва да се появя след час-два и да съединя моя глас с нейния. Име на неродено дете не се дава! Жената вика името ми отчаяно, с проклятия. Така майка не зове детето си.

… В дългите нощи моята майка ще ме прегръща силно, до изнемога, ще шепне пак моето име с тъга и нежност. Ще ме носи на ръце, страхувайки се да не изчезна, ако ме остави за миг сам. В малкото ми личице ще търси образа на този, който остана тогава на пристанището, загърнат в старото, обгоряло одеяло. Тя никога повече няма да го види. Няма дори да го изпрати в последния му рейс, заедно с колегите и приятелите му. Те ще идват след всяко плаване в морето – силни мъже, със златни копчета и нашивки на ръкавите. Аз винаги ще ги чакам, колкото и да закъсняват. Майка ми ще ги посреща с внезапно оживял поглед. После, когато си заминат, дълго ще хлипа в леглото, забравила за всичко, дори и за мен…

А сега линейката бърза, сирената цепи падащия здрач. Преминава на червени светофари, хора и коли спират. Всички знаят, че аз бързам да се родя и ми дават път.