80 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕОРГИ СПАСОВ

Продрум ДИМОВ

 

ДА БЪДЕШ СЕБЕ СИ…

Трудно ли е да бъдеш себе си? Със сигурност не е невъзможно. В това ни убеждава житейският и творчески път на Георги Спасов – този даровит поет, журналист и разочарован политик, напуснал ни преждевременно на 14 май 2001 г. Чак когато го загубихме, усетихме колко голяма е тази загуба. Гошо беше шиироко скроен, рядко добър приятел и другар, чужд на каквато и да е дребнавост. Има-няма пари, на маса черпеше, без да се замисли какво ще занесе вкъщи. С добро чувство за хумор ни разправяше разни бивалици-небивалици. Природата го бе надарила и с физическа красота. В по-зряла възраст пусна разкошна брада, с която напомняше Ботев и обаянието му.

Нямам за цел да го идеализирам, но искам да покажа истинския, човешкия и достойния образ на този наистина рядък човек и творец, добросъвестно влязъл в политиката, за да бъде употребен злонамерено от некадърни властогонци и безперспективни държавници.

Георги Спасов е роден на 18 април 1943 г. в Синитово, закърмен с любов към земеделския труд, но и към книгата. В гимназията проявява афинитет към литературата, записва да учи българска филология във Великотърновския университет. Вероятно от недостиг на средства е заставен да продължи образованието си задочно и започва работа като учител в родното си село. Още недипломиран е назначен за директор на родното си училище. Това беше в началото на 60-те от миналия век, когато се срещнахме за пръв път на директорско съвещание в окръжния център и ми направиха силно впечатление находчивите му смели критични бележки по проблемите на образованието.

По-късно, както се разбра, не му е допаднала школската атмосфера и заживява с идеята да се прехвърли на друго поприще.

Така се озова редактор в културния отдел на пазарджишкия окръжния вестник „Септемврийско знаме“

От разговорите с него по онова време (бях сътрудник на вестника) заживях с убеждението, че е попаднал на търсеното творческо поприще. И струва ми се, че този му престой в редакцията на окръжния официоз събуди у довчерашния педагог интерес не само към журналистиката, но и към поезията. Скоро в „Септемврийско знаме” излязоха първите му впечатляващи поетични изяви. Стиховете му наистина грабваха с невероятния усет към художественото слово и дълбочината на творческата мисъл. Спомням си колко силно

завладя читателската ни общественост с публикацията на стихотворението му „Паисий“.

В тази творба младият журналист тогава сякаш отиваше по-далече от голямото стихотворение на Вазов, посветено на хилендарския монах като поставяше поетичните си разсъждения на по-широка, съвременна философска основа. Не се стърпях и един ден му подхвърлих за това интригуващо негово произведение, макар и на шега. Но той си знаеше цената, само се усмихна, не обичаше суперлативите, потупа ме по рамото и рече само: „Абе, карай да върви!“.

От публикациите му се чувстваше как израстваше професионално като журналист, но и като майстор на мерената реч. Като редактор бе много прецизен при обработката на текстовете, обличайки ги в изискани стилно-езикови одежди за срещи с читателите. Спомням си, че бях предложил за публикуване разказа ми „Тревоги в нощта“. Сюжетът бе за смелата постъпка на баба Мария Удренова от Тетевен, дръзнала през една майска нощ на 1876 г. да погребва обезглавения труп на Бенковски край брега на Костинската река. Той беше развълнуван от съдържанието, но настоя само да бъде съкратен като обем, за да бъде отпечатан. Така и стана. Сетне разказът беше приет и в други издания. Рядко съм срещал редактор с такъв завиден нюх.

Журналистическото му перо обаче беше подчертано остро,

жигосваше недъзите и социалните деформации наоколо

с изненадващи парливи статии. Това нарушаваше спокойствието на властта, която не се поколеба да му покаже вратата. С това се сложи началото на силното материално напрежение в семейството му. Изхвърлен на улицата, се хвана нещатен сътрудник на Радио Пловдив, откъдето му подхвърляха като на просяк някакви символични хонорари. Принуди се да измоли настаняването на двете му момчета в местното Спортно училище, където директорът Васил Стоянов рискува, прие ги и им осигури поне безплатна храна. Неведнъж сме разговаряли с него за това ужасно „ходене по мъките“, но за отбелязване е, че прокуденият журналист понасяше мъжествено незаслужените огорчения.

Никому не падна на колене, никому не се оплака,

стискаше зъби и отстояваше себе си…

Униженията, на които го подложиха, не сломиха духа му и перото му. В късните безсънни нощи идваше болка и непомръкнала вяра в стих. Издателство „Народна младеж“ оцени по достойнство безспорното му дарование и през 1979 г. предложи на ценителите на изящната словесност дебютната му стихосбирка „Вест“. Добрият прием на първата му поетична книга предизвика

интереса на литературните среди от столицата и му завоюва обнадеждаващи позиции в национален мащаб.

Това го импулсира и през 1981 г. се появи следващата му стихосбирка „Добрият човек“. Тази творба се посрещна с още по-големи адмирации от читатели и критика и го нареди сред младите многообещаващи поети. За него се заговори респектиращо даже и в средите на управляващите, които бяха заставени да върнат доверието си към него и го назначиха главен редактор на общинския вестник „Чапаевски зов“ в град Белово. Там в средата на 80-те години той създаде с колегите си най-авторитетния общински вестник в окръга

Неговият седмичник, подпомаган и от добри сътрудници, се наложи едва ли не като еталон и в страната. През този период неведнъж ме търсеше за сътрудник, даваше въздух и на немалко актуални мои публикации. Възхищавал съм се на невероятния му литературен талант. Винаги търсеше най-подходящия езикови израз и заглавие. Спомням си как замени името на моя разказ за подвига на бедното козарче Цеко, загинало на Милин камък, носейки вода на Ботевата чета. Така „Козарчето с кратунката“ стана „Под пламналото небе“.

Гошо работеше в Белово, но, щом приключеше с ангажиментите си, хващаше веднага първия влак за Пазарджик, отсядаше в Клуба на дейците на културата за почивка, отмора и сладка раздумка с приятели, а след това се прибираше при семейството си.

Често приказките откарваха до полунощ в комбинация с бъбриво калугеровско вино. А в разговорите често навлизахме в територията на политическото ни битие, което по това време се задъхваше от какви ли не недомислия в износената вече тоталитарна система. Гошо беше непримирим, не можеше да понася фалша и лицемерието, които сипеше всяка вечер малкият  екран, и неведнъж заставяхме телевизора да мълчи.

Тези свои разбирания той отстояваше смело с хапливия си език и по страниците на „Чапаевски зов“. Неведнъж са ми попадали в ръцете негови авторски статии, разобличаващи погрешната партийна политика. Тези огнедишащи публикации гневяха управляващата върхушка, която го уволни. Озовал се отново на улицата, той си потърси правата в съда. Присъствах на унизителния съдебен фарс, на който служителите на Темида, след гузно колебание, сверявайки си часовника с местните партийни величия, обявиха решението си – изгоненият да се споразумее със злостните си гонители. Залата спонтанно зашумя гневно.

Така прокуденият боец за социални и граждански правдини отново бе унижен и хвърлен на мизерията. Наложи се най-близките приятели да му се притекат на помощ. В тези дни съм се старал да го успокоявам – но Добрия човек, както го наричахме, се държеше, не просеше и подкрепа. Продължаваше да се бори за потъпканата справедливост, без да се е афиширал като отявлен антикомунист. И понеже нямаше трибуна, прибегна до Радио „Свободна Европа” – което само това чакаше. Георги Спасов осъждаше лицемерната физиономия на хора, яхнали държавното кормило и изоставили идеалите си. Властта зорко следеше създаденото Движение за обновление, свобода и демокрация, на което през лятото на 1988 г. той бе един от уважаваните организатори. Разказвал ми е неведнъж за срещите си в София с Блага Димитрова, Жельо Желев, Петър Манолов и други открити отрицатели на отиващата си система. Гошо се зае да търси съдействие и от българската емиграция в Европа, но в първите му контакти имаше и разочарование от някои първосигнални и елементарни българи зад граница.

Разказвал е за огорчението си след среща в едно парижко кафене с отдавна забегналия земеделец Пенко Барев. Визитата му в Париж е внимателно наблюдавана от нашето разузнаване – Спасов е повикан в МВР веднага, след като се връща в Пазарджик. Но, въпреки строгите предупреждения, Брадата, както с истинска обич го наричахме, не се уплаши. И пак пишеше. Печелеше конкурси за поезия и белетристика. През есента на 1985 г. с първа награда бяха удостоени негова стихосбирка и романът му „Село на баир”. И негови отличени стихове в Италия, но органите на реда не му разрешиха да отиде и да си получи наградата.

Брадата обяви безсрочна гладна стачка по примера на нашумелия тогава пловдивски поет Петър Манолов. Тогава се подде благородна акция за подпомагане на изпадналото му в беда семейство. Клуба за подкрепа на гласността и преустройството набираше скорост, а тоталитарният режим падна на 10 ноември 1989 г.

В началото Георги Спасов бе в стихията си и на първия организиран митинг на СДС на остров „Свобода”. Довчерашният неблагонадежден журналист сияеше от радост – ликуваше като главен организатор и оратор; говореше, че най-после народът ни ще си поеме отморителен сулук и ще градим сами демократичните си съдбини. Еуфорията бе навсякъде.

Гошо бе говорител на СДС и сред основателите му, участник в Кръглата маса през 1990 г., бе плътно до Жельо Желев, стана негов първи съветник, депутат във ВНС, директор на вестник „Демокрация” (1990-1991)… Заваля дъжд от признание, почести и слава. Навсякъде вратите му се отваряха, преди да е почукал…

За жалост честният и последователен борец за гражданска свобода скоро се убеди, че е бил рупор на онези, които ще ограбят страната. При всяко идване в Пазарджик говорехме за безцеремонното погребване на светлите му мечти

от новите силни хора на деня и това го изваждаше от равновесие. Той търсеше отдушник от разочарованието, но брутално погребаните надежди на тази ранима личност не му даваха покой. Така Георги Спасов си отиде и физически.

До последно намираше време за белия алист и в най-напрегнатите си мигове. И след промените се разтоварваше със стихове. Иначе щяха ли да излязат стихосбирките: „Свободен пейзаж”(1991), „Вечен живот”(1996), сборника с афоризми „Съществуване” (1993). Посмъртно през 2002 г. излезе от печат награденият му роман „Село на баир”. Пак през същата година с финансовата подкрепа на президента Желев бе осигурено издаването на поетичния сборник „Памет”, където столичното издателство „Лице“ ни предложи подборка от най-добрите стихове на Георги Спасов. През 2007 г. събраните му съчинения бяха издадени в два тома – „Лабиринтът”.

Прочетете ги и няма да съжалявате.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ПОЧИНА ЯНКО СТАНОЕВ
Next post ПРЕМИЕРА НА ЛЮБОМИР КОТЕВ