Продрум ДИМОВ
ДУМИ ЗА ЗАБРАВЕНАТА „ЮЖНЯЧКА”
Ужасно късопаметно стана времето, в което живеем, недопустимо захвърлящо в смълчания свят на забвението хора, извървели пълноценно своя житейски и творчески път, и оставили забележима следа след себе си. С такава участ бе удостоена и неуморимата авторка на стихосбирката „Южнячка” от Благоевград. Навремето в тази своеобразна столица на родния ни Югозапад вреше и кипеше интензивен литературен живот, организиран и ръководен от всеотдайния литературен творец Федя Яков. И наистина, щастливи бяха колегите от Пиринския край, че след внезапната и ненадейна кончина през 1996 година на уважавания ръководител на окръжния литературен клуб, на неговото място застана младата, енергична и талантлива поетеса и писател Красимира Кацарска. Макар че беше натоварена с немалко грижи в семейството и ангажименти като преподавател в тамошната езикова гимназия и в Югозападния университет в града, тя посвети всичкия огън на сърцето си за възхода на литературния живот в любимия ѝ роден край. Благодарение на нейните непрестанни благородни усилия литературният клуб сякаш възкръсна от заплашващата го летаргия и записа може би най-приносните си страници от своята биография. А това нейно ентусиазирано съпричастие никак не е случайно и има своята градивна предистория. Именно това налага да нахвърляме някои по-характерни щрихи от житието и битието на неговата необикновена ръководителка.
Красимира Кацарска е родена на 20 февруари 1953 г. в Благоевград. Завършва гимназия в родния си град, а висше – българска филология – в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Започва работа по придобитата специалност в родното си място, но паралелно с това пламва неудържимо желание да пише стихове, които постепенно оживяват по страниците на литературни издания. Това я амбицира, покачва творческото ѝ самочувствие, скоро е забелязана и ѝ възлагат да редактира алманах „Огнище” и многоезичния ученически вестник „Ексцентрик”. Неусетно си спечелва име на многообещаващ литературен творец и се заема с редактирането на популярния навремето алманах „Струма” – авторитетна литературна трибуна за стимулиране на автори не само от Пиринския край, но и от цялата страна.
Така с успешната ѝ реализация на педагогическото поприще, младата учителка навлиза в живота на литературно-творческите среди. Там безспорното ѝ дарование намира своя живителен въздух, който превръща в скъпо признание писането на стихове, разкази и есета. Столичното издателство „Сребърен лъв” на Георги Марковски оцени творческите ѝ възможности и през 1991 г. предложи на читателите дебютната ѝ стихосбирка „Южнячка”, която се прие радушно. Това силно емоционално и талантливо издание показа, че на родното ни литературно небе изгрява ново поетично име. В тази стихосбирка Красимира Кацарска изля напористия си творчески натюрел и човешката си същност. Това първородно нейно издание като че ли остана върхово в сетнешното ѝ възходящо пребиваване в родното литературно поднебие. Подобно впечатление оставя и голямата поетеса Елисавета Багряна, която всичко най-съществено и силно от себе си изпя в неоценимата своя дебютна стихосбирка „Вечната и святата”, излязла от печат през декември 1927 г. Оставам с непоклатимото впечатление, че авторката от Благоевград високо ценеше тези свои първи стихове и неслучайно през 2015 г. „Южнячка” отново навести почитателите ѝ.
Отприщи се бентът на завиряваната с години енергия и авторката с течение на времето се ориентира към едно по-осезаемо присъствие в областта на литературната критика. За това свидетелстват книгите ѝ „Природата в септемврийската поезия” (1995), „Калейдоскоп” (1995), „Прагове в българската поезия” (1996 ), „Творецът, словото и обществото в българската поезия” (1994) , „Човек и Бог в българската литература” ( 1999). В същото това време, без да загърбва мерената реч, Красимира Кацарска се пристрасти творчески и към света на есеистиката. В тази насока тя подходи твърде професионално в книгата си „Стълбата” (2003), която показа невероятните дълбини на литературната ѝ мисъл. Творческата ѝ природа, обаче, не можеше да преодолее нейнита органична сроденост с критиката, за което красноречиво говори книгата „Алеко Константинов. Литературни анализи” (2011). Не оставаше чужда и на белетристиката. Спомням си с каква естетическа наслада се потапях в атмосферата на нейните разкази, от които извираха искрено родолюбие и примамливи носталгични преживявания. Съжалявам, че в творческото ѝ полезрение разказът беше позагърбен и не намираше време да го удостоява с подобаващо внимание. На практика се създаваше впечатление, че занея литературно-критическата мисъл беше привилегирована.
Така или иначе, Красимира Кацарска се утвърди като сериозен литератор и завоюва престижни позиции в творческите среди. Гостуваше с новоизлезлите си заглавия из страната, подпомагана от своя прекрасен съпруг, който беше винаги на нейно разположение, когато се налагаше да пътува.
Но паралелно с активната творческа дейност, тя никога не загърби пряката си работа в училище, където се беше утвърдила като водещ и авторитетен педагог. Неслучайно бе избрана за член на Висшия учебен съвет към Министерството на образованието и науката, където се уважаваше нейното компетентно мнение.
С Красимира Кацарска се запознах в началото на 90-те години, когато участвахме заедно в столицата на различни литературно-творчески срещи, а по-късно се срещахме и разговаряхме по време на събранията на СБП. Обичайно разменяхме новите си издания, като за някои от книгите ми публикува и рецензии, какъвто е случаят с моите „Попътни етюди” – сборник от очерци, и художествено-документалната ми книга „Мигове с Евтим Евтимов”. Към даровития лирик от Петрич тя изпитваше сърдечна обич, сроденост и уважение. Сама настойчиво предложи да представим книгата ми за нейния земляк в Благоевград.
Още не е стихнало в паметта ми онова внушително стълпотворение, дошло през 2007 г. в местното читалище „Никола Й. Вапцаров”. Магнетичното име на популярния творец беше довело негови колеги и почитатели от Сандански и Петрич. Мнозина от посетителите нетърпеливо напираха да се докоснат до книгата, посветена на техния любим земляк.
Лично аз високо ценях нашите творчески и много човешки взаимоотношения. Често се чувахме по телефона и разменяхме мисли, породени от проблемите на днешното литературно битие. Красимира покоряваше с примамливата си скромност, гореща човечност и рядко трудолюбие. Да не говорим за талантливото ѝ присъствие в литературния ни ден. Държеше да общува с колеги и читатели от цялата страна. Проявяваше особен интерес и към Пазарджик, където пожела да гостува. Беше 21 септември 2005 г. и денят беше чудесен. Вечерта организирах премиерно представяне на нейния есеистичен сборник „Стълбата”. Бях се подготвил и охарактеризирах художествено-естетическите достойнства на това знаково произведение, което тя също много ценеше. И наистина, имаше за какво да го обича, защото в него се извисяваше творческият лик на рядко надарен есеист. Самата авторка успя да завладее многолюдната аудитория, като поднесе интригуващ рецитал от няколко скъпи на сърцето ѝ есета. Гостенката усещаше приветливите реакции на публиката, която се трупаше след това припряно за автографи. Донесените от нея книги веднага се разграбиха и се наложи да изпраща допълнително екземпляри по пощата. Успехът на тази среща нашумя спонтанно в града и превърна нейното гостуване в своеобразен духовен празник за родното място на Константин Величков. Това посещение записа една от най-вълнуващите страници в творческата ѝ биография.
Така течаха напрегнатите, всеотдайни и много ползотворни дни на „Южнячката”, за която смисълът и съдържанието на живота ѝ бяха посветени безрезервно на другите. За жалост, силите ѝ постепенно започнаха да я изоставят и проправиха пътя на коварно заболяване, което на 10 януари 2020 г. я отне физически от нас завинаги, но тя остава при нас със своя духовен и човешки подвиг.