45 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ПИСАТЕЛКАТА ЯНА ЯЗОВА

Юлий ЙОРДАНОВ

 

ПЕРО, НЕМЪЛЧАЛО ВРЕМЕТО,
ОБВИТО С ЧЕРЕН КРЕП

 

 

 

Една скандална история дълбоко се е запечатала в моето съзнание– трагичната, неразгадана и до днес – четири и половина десетилетия по-късно, загадъчна смърт на самотницата, писателката Люба Тодорова Ганчева – Йорданова. Впрочем, едва ли някой от днешните поколения автори би знаел нещо за нея, ако не беше тази финална драма на нейния буреносен живот.

Кой знае какво би се случило, ако котките не бяха открили разлагащия се труп на мансардата в жилищната кооперация на софийската улица „Раковски” 161 б?! А къде бяха съседите, та не са забелязали, че от доста време в знойните летни дни на 1974 година шестдесет и две годишната женица не се е появявала никъде?! И някак си – ей така – необезпокоявана от никого – е угаснала свещта на нейното жизнено присъствие. Ама ето, това сме ние – днешните хора. Не забелязваме кога сме на Земята и кога на Небето.

А Люба Ганчева – Йорданова е отишла във висинето и нейната душа е гледала отгоре как дъхът на плътта е привлякъл изгладнелите котараци. Че и ненаситните люде, спуснали се в разграбването на скромното и имущество. Обемисто обаче е творческото житие, оставило в наследство десетки хиляди изписани страници.

Ганчева е от онова поколение творци, което през тридесетте години на двадесетия век влиза в кръга на издавания от професор Александър Балабанов литературен вестник „Развигор”. „Това беше едно осемнайсетгодишно, изключително слабо и много високо девойче с мечтателно-загадъчни очи, което пишеше стихове – (спомня си големият български библиограф, моят земляк професор Тодор Боров – бел. Ю.Й.) – И много скоро издаде една, и после втора, и трета стихосбирка”. Балабанов става нейният литературен кръстник, давайки и псевдонима Яна Язова. С него тя е известна в публикуваната трилогия романи „Балкани”.

Не е за пренебрегване сегашните читатели да знаят, че авторката на трите романа „Левски”, „Бенковски” и „Шипка” е родена и живяла в област Монтана. На 23 май 1912 година, както официално е оповестено, в населяващото Лом семейство учители Радка Бешикташлиева и доктора по философия Тодор Ганчев се ражда второ момиче.

В дните около честването на нейната стогодишнина, след като прехвърлих планина от документи, търсейки къде се е намирал родният и дом, съвсем случайно открих акта за раждане на Люба Тодорова Ганчева – получила псевдонима Яна Язова. Това несъмнено е истинска находка, защото с нея се хвърля нова светлина около тази гениална авторка, която си остава и сега енигма.

С новооткрития документ ще трябва да се коригира  рождената дата на писателката. Досега на базата на кръщелното свидетелство се знаеше, че тя е родена на 23 май 1912 година в Лом. Но в акта за раждане е записано: „На хиляда деветстотин и дванадесета година, първи юни на десет часа преди пладне, пред нас Кано Д. Кърначов помощник – кмет и длъжностно лице по гражданско състояние на Ломската градска община, Ломска околия, се яви в общинското управление господин д-р Тодор Ганчев на тридесет и пет години учител, живущ в същата община, който ни обяви ражданието на едно дете от женски пол, като ни заяви, че то се родило в неговото жилище на двадесет и шести май месец, в шест часа после пладне, от него и от съпругата му Рада д-р Т. Ганчева на тридесет и четири години, учителка и че му е дадено име  Люба. Това обявление ни се направи в присъствието на Аврам П. Мутафов на четиридесет години, чиновник и Александър П. Здравков на двадесет и девет години чиновник и двамата живущи в Ломската община, след което като се удостоверихме чрез градския фелдшер за ражданието и пола на детето, съставихме настоящия акт, който се подписа от нас, обявитела и свидетелите, подир като им се прочете.”

Без съмнение актът за раждане е най-меродавния документ. Защото се базира на данни, дадени  лично от нейния баща д-р Тодор Ганчев, който е посочил пред длъжностните лица в Ломската градска община този неоспорим факт. Крайно време е Институтът по литература на БАН (връчил съм лично на директорката нотариално заверено копие на документа)  да внесе яснота и коригира наслояваната от години неверна рожденна дата.

Първото си чедо родолюбивите родители кръстили Милка (кой знае защо навсякъде наричана галено Мила), а второто Люба. След Лом семейството се преместило във Видин. За този отрязък от живота си Люба пише: „Тук съм израсла и учила до четвърто отделение. Помня мама и татко като млади. Спомних си градската градина, в която ни водеха с Мила на разходка. Найчо Цанов беше приятел на татко. Той ни водеше за двете ръце и на пейката срещу Дунава сядаше: тя на едното му коляно, а аз – на другото. Сега тези хора са мъртви, а в градината ме гледа паметникът на дядо Найчо.

Даскалската съдба е довела бащата от Сухиндол и майката от Ботевия Калофер в крайдунавския Северозапад. И сигурно ще е било за добро, защото инак как бихме могли да видим родния пейзаж и да го разпознаем, ако не бяха романите на Яна. И тъмноокото девойче се оказва с Божия дарба да пише стихове и проза. От неговата ръка се ражда повестта „Ана Дюлгерова”, стихосбирките „Язове”, „Бунт” и „Кръстове”, немалкото публикации в „Развигор”, „Литературен глас”, че и в други издания от първата половина на двадесетия век. Разнолики са отзивите за творбите на Язова. „Едни я посрещаха учудени, с буен възторг, други я отрекоха с поза – пише в излизалия в Лом вестник „Север” публицистът Крум Велков. – Но с нея не се случи най-страшното – почти никой не я отмина с мълчание…

За трилогията си „Балкани” Язова пише до Тодор Боров: „В рецензията на моите три книги „Примери” от „Левски” до „Шипка”, изготвена по поръчка на Писателския съюз, главният рецензент, покойният Димитър Талев, е установил моя непосилен труд за едно тридесетилетие, литературно да документирам епохата на Възраждането…

„На погребението на Яна Язова – спомня си професор Тодор Боров – присъства освен мене, само Багряна, изпратена от Писателския съюз, и няколко непознати мене възрастни хора. Нямаше речи, набързо спуснаха ковчега, като че ли погребваха самоубийца”.

Не! Яна Язова не е самоубийца! Тя е една достойна българка, потопила перото си в историята, за да я възкреси за нас – идните поколения.

И, ако днес беше жива, щеше да се радва на свободния от догми живот. И сигурно щеше да ни разкаже за бурната си съдба, за времето, обвито с черен креп, през което е мълчала, макар перото да я е бодяло право в сърцето. Но… кой ли избира съдбата си?

Никой!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post НИКОЛАЙ ПЕНЧЕВ С НАГРАДА „КАЛИНА МАЛИНА“
Next post Вестник „Словото днес“, бр. 39-40, 2019