Лияна ФЕРОЛИ
Творците винаги са се опитвали да надзърнат изпод „завесата”, скриваща тайната на съществуването, на първично зададеното в нас Слово, това чрез което всичко е станало. Но тя е потулена в словесните ни души… И колкото повече умуваме, толкова повече Мислителят в нас повече се прегърбва.
Но вече започваме да се досещаме, че само по пътя, изминат със сърце, можем да осъзнаем Божието Дихание в нас като Слово, което градира до служение без себе си, до намиране на Вечния дух в нас чрез приемането на смъртта като необходимост за безсмъртие, защото тя слива материята и духа.
Този път на търсене започва отвътре навън. Както и от Любовта, която долавя незримото, неизразимото, въвежда ни в истинската реалност – духовната. В Целостта, в която Пътят и Пътникът стават Едно. Настройва ни към честотата на безкрайността, в която нашето съществуване се слива със Същността, с Бога. Така постигаме смисъла, целта на нашия живот и още приживе надмогваме хронологичното време, синхронизираме се със света на благоговението и на новото творене.
И се настройваме към тази честота, загърбвайки предубежденията, фанатизма, рутинните възприятия, идеи… Също и страха си от несъответствията, дисхармонията, конфликтите, защото хармонията се заражда в сблъсъка с полюсните представи. Дори можем още приживе да се пренасяме в напълно естествения свят на душевните усещания, в пълната свобода на неорганичното съществуване, в чистото и непрекъснато еволюиращо съзнание. Така освобождаваме и нашата непрекъснато увеличаваща се вътрешна сила, осъзнаваме нейния Източник в себе си. Разделяме се с много шаблони, стереотипи, рутинни до автоматичност навици. Устремяваме се към нови небеса, измерения, нови и променящи се критерии във вечно променящия се свят. Приближаваме се и към истинската реформа, започваща от революционизирането на вътрешния ни свят. И до уравновесяването на ужаса на човешкия живот с неговото чудо.
Нищо, според древната мъдрост, не придобива толкова голямо значение и влияние, колкото докосването на смъртта. И много грешим, задето животът ни е несъобразен с нея, това ни прави изключително дребнави. А тя ни учи на простичката радост да вървим ей така, без никакви интелектуални цели, без самочувствието, че сме по-значими от останалите, че биографията ни е нужна. Че нищо не е повече или по-малко сериозно от другите неща.
Учи ни на търпение, изпълва ни с еуфория, разпръскваща цялата ни нервност и нетърпимост, обясненията, съмненията, угризенията… Със спокойствието, доверието в личната ни сила, водеща ни смело в неизвестното, в тайната на света, в безпристрастието. Защото в един свят, където смъртта е ловец, имат значение само решенията и действията, отговорността за тях до степен да умреш, ако не ги спазиш.
А тъй като линейното време не съществува, в последните мигове на живота целият живот минава пред погледа ни, според духовната наука. Преди духът ни да излезе от тялото, енергийният му поток се сгъстява, вижда за миг целия си инкарнационен живот до този момент от перспективата на своя Висш Аз.
Антропософията пък ни уверява, че между смъртта и новото раждане нашата същност е най-велика, защото тогава притежаваме космическо съзнание и ставаме средоточие на това, което е било, е, и ще бъде. А нашият уникален провидец и духоведец Пенчо Славейков допълва, че смъртта е небесно и земно средоточие, свързващо човешкото с божественото.
Напусналият нашия свят преди 40 дни поет и издател Петър Анастасов също достигна до тази върховна мъдрост. Разбра, че човекът истински се ражда и става безсмъртен, велик, едва в последния, най-славния и възхитителен миг на умирането. („В полунощ”). Че в него познаваш, осъзнаваш себе си и Божието Царство в теб.
Творческата интуиция му разкри, че истинският живот започва именно след т.н. „смърт”, която е събличане на всичко, което не сме, и пречистване на всичките ни стари разбирания.Че тайната на живота е в това да „умреш преди смъртта“, за да разбереш, че смърт няма. Така нашият поет-мъдрец, драматург и издател Петър Анастасов напусна нашия свят напълно подготвен чрез дълбоко изстраданата истина за този момент. Маестрото на дълбинното слово заявяваше, че вече е уморен да служи на земното, на преходното. Защото при минаването във вечното, тази нужда отпада. Говореше и за нови звезди, светлини. Беше голям приятел на кърджалийските творци, редактор и издател на книгите им. Аз също му дължа огромна благодарност, задето ме стимулираше да бъда устремена към словесния синтез в поезията.
И той, като всеки, разделящ се с тленното, съзря Първопричината, Първопринципа на съвършенството в нас – истинската, Божествената реалност, която винаги побеждава, разкрива се и ни води към вечността на Духа. Постигна и осъзнаването за относителността на нашата собственост, за чистотата и правилността на всички нива, за свободата от зломислие и за всекидневното обновление, за осъществения дар на Любовта…
Прозря, че оазисът, приютът, също като рая, не са физическа дестинация, а състояние на съзнанието. И едно късче небе, отразено в огледалото на сърцето. Че само в този духовен уют можеш да си свободен от външното, от времето и пространството. И само там, във вътрешното си същество – в словото, в съвестта, честта, в интуицията – си най-истински. В осъзнаването на сътворяването като резултат от творческата сила на Словото, която е скрита в поезията на душите, в ритмиката, в метафорите, в смисъла между редовете. Сила, попълваща недоизказаното за Божествената истина, запалваща вярата, че щом всичко е започнало чрез Словото, пак с него ще се доустрои, обнови.
Сила, водеща до осъзнаването какво означава да пребъдваме във времето, тоест, да отмираме, да отиваме в мира, да „у-ми-ра-ме”, както зърното в земята, което принася много плод. Да усещаме живота и смъртта като едно цяло, както са реката и морето. Да познаем и заживеем в истинския си живот, в истинската си дълбока духовна наслада, във вътрешното, смисленото си съществуване. Единствено в което се усеща как красиво отмира мигът, стопява се и оживява в акта на изчезването, трансформира се в нещо друго и вечно.
Както се случи и при Петър Анастасов… И с преминаването на светлата му душа през портала на поезията в ставащото все по ниско небе, неговият златен плод все повече ще грее и ще ни привлича. А „безначалното пламъче” на духа му все по-често ще ни спохожда чрез мъдрото му слово.
За да ни учи, да не нарушаваме безкрайния мир и безкрайната свобода в себе си. И на това че отсамното и отвъдното винаги ще ни сполитат отведнъж, защото, всъщност, са едно и също нещо… Че винаги ги е свързвало безкрайното време на творчеството, което е истински скок в светлината на безсмъртието…
Също и как да се потапяме в наниза от Светлина-Виделина, в несъмнената вяра за непрестанното ни битуване чрез безсмъртните ни души. Как да овладяваме изкуството на съзерцанието на вечността, така ясно видимо в усмивката на Буда и на Джокондата на Леонардо, в която достъпът до неограниченото вече се е случил.