ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ

РОДИНА

 

Де изгрява най-светливо

слънцето иззад гори?

Де разсява толкоз живо

месец сребърни зари?

 

Дали на чужбина?

Не там, о дружина,

но там – на родина!

 

Де цъфтят така обилно

китки ружи алени?

Де ли славей тъй умилно

пее сладки нам песни?

 

Дали на чужбина?

Не там, о дружина,

но там – на родина!

 

Де пак никне толкоз красно

цветето на любовта?

Де ся чува толкоз ясно

сладкий глас на верността?

 

Дали на чужбина?

Не там, о дружина,

но там – на родина!

 

Де нам толкоз драги, мили

биват нашите деца?

Де най-вече пълни с сили

биват нашите сърца?

 

Дали на чужбина?

Не там, о дружина,

но там – на родина!

 

Де всяк търси и намира

тези свидни хубости?

Де желае най-подире

да остави той кости?

 

Дали на чужбина?

Не там, о дружина,

но там – на родина!

 

Ах, родино! Ах, светиньо,

ще склоня л’под теб глава?

Ух, чужбиньо! Ух, пустиньо,

Ще л’ся от теб отърва?

 

Ох, тежка судбина –

тук аз да загина,

далеч от родина.

 

 

 

 

 

ИВАН ВАЗОВ

БЪЛГАРИЯ

 

Обичах те, когато бе робиня
и влачеше позорния хомот,
и всеки зов към по-добър живот
над теб минуваше кат през пустиня.

Обичах те, кога изгря над теб
зорницата на твойто пробужденье,
духовна светлина и просвещенье
за тебе станаха насъщний хлеб.

Обичах те, кога ярем да счупиш,
ти меч изтегли във неравен бой
и с жертви страшни, скъпи и безброй
успя си бъдещето да изкупиш.

Обичах те, когато заблестя
свободата над твоите балкани,
кога над твойте пепелища, рани –
живот разкошен буйно зацъфтя.

Здрависах те, кога света зачуди
при Сливница с победни си ура
и първите си лаври ти набра,
и мощ незнайна се у теб пробуди.

Обичах те във твойте смутни дни
и в трусовете страшни, що изпати,
когато в късо време преживя ти
на век тревогите, безчет злини.

Обичам те и днес, кога забрави
задачи светли и уроци зли,
на жажди бесни, диви крамоли
да станеш поприще се ти остави;

когато в твойта почва семена
ужасни падат – за ужасна жътва,
и пъклен дух към лош те път упътва,
обезверена в всички знамена;

кога си жадна да чуйш бодър зов,
о майко бедна, майко безпокойна –
и повече от сявгаш си достойна
за плач, за порицанье и любов!

 

 

 

АТАНАС ДАЛЧЕВ

АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ  В МЪГЛА

 

 

Щом тя се спусне, отначало горе
на куполите златото помръква,
а най-подир и на самата църква
потъва бавно каменния кораб.

Угасват стъпките и гласовете,
със багрите – и линията трезва,
и на мъглата във небитието
несетно всичко видимо изчезва.

В това безмълвно корабокрушение
напразно бий голямата камбана:
дохождат звуците ѝ приглушени
като от дъното на океана.

Затуй и после в висината синя
лъщят на Невски куполите мокри
и виждаш по зеления му покрив
да съхне сякаш още пласт от тиня.

 

 

 

 

ПАВЕЛ МАТЕВ

* * *

„Моята родина не познава
своите рождени синове.“
Н. Лилиев
Загиналите тънат във забрава.
В забравата животът си тече.
Осиротява българската слава –
заблудата ни ще я отвлече.
Къде ще идем, щом изгубим памет?
Безпаметните губят чест и химн.
Лишени от история и знаме,
не ще узнаем накъде вървим.
Към изгрев ли или към своя залез,
към божества ли или към беди?
Републиката е един страдалец –
и не живее вече, а мъжди.
И сиротее българската слава,
и я отвяват чужди ветрове.
Родината ми вече не познава
рождените си святи синове.

 

 

 

 

ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ

БЪЛГАРИЯ

 

Земя като една човешка длан…
Но по-голяма ти не си ми нужна.
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

 

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

 

Земя като една човешка длан…
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятaган.

 

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

 

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна – радостен и прав.

 

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема.

 

Земя като една човешка длан…
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

 

 

 

 

СЛАВ ХР. КАРАСЛАВОВ

РАЗМИСЪЛ

 

От много труд човек се уморява
и ляга във земята да почине,
над него скръбно вятърът запява
и после го забравят със години.

Така е то.
И ние ще умреме,
тъй както са умирали бащите.
Боецът ще остави бойно стреме,
орачът – свойто рало сред браздите.

Овчарят ще остави в път силяха
и кучето, завило към звездите,
бездомникът – една мечтана стряха,
затворникът – налъмите изтрити.

А изгревите все така ще мамят
и младите ще тръгват със надежди,
ще пеят под издигнатото знаме,
ще плачат над пронизаните вежди.

Така е то.
И ние ще умреме –
оставили неща безкрайно прости,
но тез, които дойдат тук след време,
ще знаят, че не бяхме земни гости.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КЪНЧО ВЕЛИКОВ

 

МОМЧЕТАТА НА БАЧО КИРО

 

 

Априлски вятър нощите тревожи.
Април събужда пъпките от сън.
До кокала опрял е вече ножът –
от робските вериги хрипа звън.

 

Напира сокът в младите дръвчета
и те сънуват своя път зелен…
Събирай, даскале, юнак-момчета
за страшния учебен първи ден!

 

Ще тръгнат – не за хлебеца и лука,
и не за слава, ниви и пари.
На свободата трудната наука
докрай сърцата им ще покори.

 

Без нея струва ли петак живота
и ще познае ли душата мир?
Велик се вие пътят към Голгота,
към оня бял, заветен манастир.

 

Ще пее там горещото олово
в ония къси – вечни девет дни.
И семето на мъдрото ти слово
в браздите на душите ще кълни.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СТОЯНКА МИТЕВА-БАЛЕВА

 

НЕМИЛИ-НЕДРАГИ

 

Те тръгват немили, те тръгват недраги,
те тръгват почти без багаж.
Разплакани майки им плисват пред прага
вода, за да имат кураж…

 

Те тръгват немили, те тръгват недраги,
с горчилка от стъпкан пелин.
Не тръгват към Брюксел, не търсят облаги,
те тръгват за хляб с маргарин.

 

Те тръгват немили, те тръгват недраги.
Пак Дунавът с лед е покрит.
Но нашата бедност през него не бяга
че Странджата няма пари.

 

Те тръгват немили, те тръгват недраги
с мираж за живота богат.
И в сладките сънища длани протягат
към модния пай с шоколад.

 

Те тръгват немили, те тръгват недраги –
в Родината няма късмет…
Тя знаме в ръцете им млади не слага,
а просешки, скъсан каскет…

 

 

 

 

КРАСИМИР ВЛАСЕВ

 

МАРИЦА ДО МЕНЕ ШУМЕШЕ

 

Бих се махнал от тук,
бих заминал отдавна,
но отсъствието не ми отива,
както не ми отиват
бейзболните шапки
и костюмите в сиво.

 

Всъщност аз съм готов
да поема на път
и света докрай да пребродя,
ако знам че до мен
неотлъчно върви
българската природа.

 

Веднъж тръгнах на юг,
стигнах някакъв град,
мисля че Одрин беше,
но през целият път,
пълна с рилска вода
Марица до мене шумеше.

 

 

 

 

КЕРКА ХУБЕНОВА

ОТРИЦАНИЕ НА ОТРИЦАНИЕТО

 

Обърни се, човеко, назад към смаления спомен:
за житата, които растат сред Тракийски могили;
за горите до дъбове, пуснали възлести корени
до подземното царство – стълби за мъртвите идоли.

 

Но не чакай от влагата духовете им да пристигнат –
под зелени корони да вият киклици гнездата си.
Има толкова жажда в полето на тихото минало,
че е нужна за посев на гладната обич сълзата.

 

Но преди да заплачеш за смъртните селски мегдани,
за водата в Сълзлийка, която тече на небето,
за вината, страха, лудориите, чуждите рани,
покаяние трябва – изкупителен грях на сърцето ти.

 

После хващай студения лемеж, почисти му ръждата
и опъвай браздата на своя отколешен род.
Ако зрънцето падне – от небето ще слезе реката.
Житен клас ще израсне да отрича и твоя живот!

 

 

 

 

 

 

СВЕТЛАНА ЙОНКОВА

ЧЕРНА ДУПКА

Обърка се времето. Целият свят се обърка.
Безчестникът съди, виновен се чувства невинният.
Човешката тъничка съвест предсмъртно прохърква –
и сякаш и Господ отвръща лице от светините.
Жените забравиха как се отглеждат комити,
България с черна забрадка очи е прихлупила!
Юнашките кърви отдавна са вече отмити –
и няма и помен от тях във душиците купени.
Мъже за курбан не останаха, белите ризи
са флагове бели… Мъже ли? – деца не останаха!
Останаха старци с бастуни, Европа е близо,
но те са багажът ненужен и сол върху раната.
Обърка се всичко… Смъртта със живота се смеси.
Да кажеше Бог да възкръсне от нищото Дяконът,
народът сам щеше на пъпната връв да обеси
днес своя Апостол, преди да е още проплакал!
Това ли е черната дупка на космоса светъл?
Безсмъртната смърт се кикоти в окото на времето.
„На многая лета…” – шепти ироничната Лета.
Върти се Земята – в утроба понесла Геената…

 

 

 

ЛЮБОМИР ЧЕРНЕВ

ГОСПОДА ОФИЦЕРИ!

 

            На светлата памет на подпоручик Димчо Дебелянов

 

Господа офицери, тъгата отново събра ни.
Не тъгата обаче разравя душите човешки.
Всички помним за клетвата – думи красиви и тежки…
И усещане странно – че ние били сме избрани.

 

Много блясък в очите! И гордата чест на пагона!
И жените си даже на своята участ обричахме.
И преминахме заедно – през градове, гарнизони.
Те ни следваха смело и смело дори ни обичаха!

 

И децата растяха, но малко това го пропуснахме,
все заети да бъдем до край на идеала си предани…
Хей, диджея, нали се разбрахме, че няма да пускаш
тъжни песни. Не са ни умрели съседите.

 

И така преживяхме живота си – пълен, но странен.
А горчивия вкус го преглъщахме – в радост и в болка.
И каквито можахме, такива до днес си останахме.
Е, не сме се броили  – останахме колкото, толкова.

 

Господа офицери! Да пием за нашето бъдеще!
И за нашата чест. За душите ни, дето изгарят…
Само Бог има право постъпките наши да съди.
Ние имаме право едно – да умрем за България!

 

 

 

 

ГЕОРГИ АНГЕЛОВ

ОЦЕЛЕЛИТЕ

Гората е упойващо красива.
Зеленото се стели до безкрая.
Укриха се, спасиха се, почиват
след боя тежък в този кът на рая.

Единият под нос повтаря нещо,
а вторият болярите ругае.
Мечтае третият за купа леща.
Четвъртият мълчи, защото знае,

че е дошъл редът му да загине
все в някоя от следващите схватки.
Земя и небо няма да преминат,
звяр и природа ще гo помнят кратко.

Кой век, коя година е? Небето
над тях е неподвижно-лъчезарно.
Хиляда триста и деветдесета?
Две хиляди и някоя навярно?

Ще спят сега съвсем като пребити.
И вече е сънят им чист и объл.
Внезапен, тежък тропот на копита
над четата надвисва като облак.

Зурна протяжна. И за миг след нея
запъпля рат незнайна и несметна.
Наблизо долу някъде чернеят
гърбове приведени в полето.