Петър МИХАЙЛОВ
Новата поетическа книга на Боян Ангелов – „3х23 РазстояниЯ“ – реализирана от издателство „Български писател“ и редактирана от Иван Есенски, предлага едва ли не математически израз. Действието е умножение и числовият израз има своето разрешение в производното 69. На 27 август сегашният председател на СБП ще окръгли своите 2х35, засега той е все още на една бройка от тях.
Скорошният пролетен Панаир на книгата можа да зарадва почитателите на стойностното поетическо слово със странно озаглавената тънка книжка, изпълваща стотина странички. Всеки един от трите дяла се състои от по 23 стихотворни творби. Имената на разделите са: „Ектения“ (1), „Изпепеляване“ (2), „Комините на ветровете“ (3). Художественото произведение, дало и смислов код на книгата – „Разстояния“ – се намира в средищния дял (т. е. във втория) и е също центриран числово – 47 от общо 100 (номерациите на страниците).
По изброените фактологични белези бихме могли да пред(по)ложим, че това е симетрична книга. Балансирана и балансираща. А тълкувайки смисловия аспект на централната творба би могло да се настоява и за философска проблематика: наедно са положени Гьоте, Хердер, Шилер, Лоте, Бах и Бухенвалд – само 8 км делят Ваймар от ужасяващия топос, който свързваме с представата за нечовешкото, за безумното насилие над други човешки създания. В сърцето на Европа, на еднакво разстояние едно от друго са люлката на нашата цивилизованост и безумието на нацистката идеология, чиято емблема са концентрационните лагери, където са били избивани евреи и цигани със смъртоносни инжекции фенол и/ли – газови камери… Днес същата тази Германия отново призовава към подобен род нечовешки деяния – подготовка за война в самата Европа между държави, част от континента… Дано поезията вразуми безумните политици – били те тези около Ваймар, или заслепените властелини у нас.
Ектения е своеобразен културно-поетически канон: можем да доловим мощния вик на Ботев („Кажи ми, кажи, бедни народе“), да съзрем вулканичната фигура на обединителя Захарий Тукидит (Стоянов), Дъбът Пенчо (Славейков), Ектенията от „Септември“ и монологът на Гео Милев, Вярващият Вапцаров, взрян във Фамагуста и мечтаещ за Филипините, цигарата на пишещия Александър Геров, суровата длан на Георги Джагаров, самобитният Ламар, който кани гости в Калейца, за да видят звездите чрез Словото и, разбира се, магическия Сопот, който винаги внушава уют, патриархалност, стабилитет, героичност, но и топлата бащина ласка. Оная ласка, давана от бащата на народа, от формирователя на нацията. Цикълът завършва с онова равновесие, което носеше Иван Динков – децата, берящи „черници бели// с представата, // че тук е раят“. Словото на Боян Ангелов не просто имитира, не е само възможно вариация-интерпретация, то пулсира в съответния поетически стил – великолепен стилист, но същевременно – преосмислящ тези светове на Ботев, П. П. Славейков, Гео, Вапцаров, Геров, Джагаров, Ламар, Иван Динков – съзвездие от лирически галактики, свързани, подчинени на българския език, на родолюбивото чувство, на любовта и грижата на народа. Последната характеристика днес видимо чезне, болезнено липсва – един от малкото, които великолепно се съпротивлява на тая пагубна тенденция е поетът, философът, човекът Боян Ангелов. Така неговият лирически глас се извисява до този на тембристите майстори и зазвучава със специфична своя красота и сила, оригиналност и самобитност.
„Изпепеляване 2 х 23“ е средищният дял на книжката. Идейна насока срещу хитростта и предателството се открива още в първата творба от вътрешния лирически микроцикъл – Одисей не е припознат като традиционен герой (близост с Гео Милев – за него Ахил е по-скоро масов убиец, отколкото светъл пример за подражание), тук той е треперещ от страх, защото осъзнава предателската си роля, донесъл гибел на Троя чрез своя кон. Керкира е не само митологичната любима на Посейдон, тя се превръща в символ на веростта. Но и в гео-политически план предупреждава за асимилация от страна на Албания – т.е. мюсюлманството настъпва вече повече от три десетилетия, заграбващо територии, част от Балканския полуостров, определяни преди като заселени предимно с християнско (славянско) население. (Апропо същата заплаха грози и Македония – не е България нейният враг, а именно това масово заселване и ислямизиране на държавата. За огромно съжаление сърбо-гръцката антибългарска пропаганда, вилнееща повече от век, дава зловредни плодове – македонската нация не осъзнава кой реално е нейният пагубен и настъпателен агресор. Без да е стаена обаче ненавист към Сърбия – бяло и красиво е стихотворението „Белградска песен“ – столицата на поезията е припознат Белград. Елегично звучи и „Македония 1916 – 2016“ – сякаш оная къртица, която отнема и подкопава българското, е въплъщението на споменатото явление, което в същината си е антибългарско). Боян Ангелов припознава Керкира като гълъба, в когото се преобразява Иисус и се превръща в знак на верността. Красотата на залеза – оная безпредметна позлата, която обаче е сред най-големите ценности на земята – за която ставаме незрими – далечната връзка с едно малко момченце на Екзюпери, което не просто копнее, то живее, за да изпрати и посрещне залеза. Усещането за хармонична свързаност в тази книга на Боян Ангелов е същностна – това е част от архитектониката, част от поетиката на книгата и я превръща в художествена цялост. „Вердюн“, „Берлин“, „Разстояния“ оформят важен вътрешен идеен център в микроцикъла – съпротива срещу войната. От една страна гр. Вердюн е символ на кръвопролитието от 1915 – по време на Първата световна война (особено силна е поантата: отдаващото се на войниците момиче), от друга – Берлин е припознат като културната столица на Европа (мислене на континента като единна държава – днешните пигмейски политици забравят не, а съсипват и унищожават тази сплотяваща, обединяваща идея), а „Разстояния“ напомня за зловещите лагери на смъртта, изобретени от фашисткия режим преди повече от 80 години. Точно днес, когато безумните политически „елити“ подготвят нова война, засягаща бъдещето на целия свят, а американският псевдомиротворец, играещ двулична непочтена роля, подклажда и друга война в Близкия изток, е хубаво да си припомним колко зловещо явление е това човешко безумие. Именно гласът на поета-общественик, поета-философ, поета-хуманист, трябва да припомни и да се опита да вразуми безумните. Точно това и прави, воден от своя граждански и човешки дълг Боян Ангелов.
„Мадам Бътерфлай“, освен че напомня за ужасяващия ядрен взрив в Нагазаки отпреди 80 години, продължава оная хармонична линия, стремяща се към красота и мир. Пеперудата и нейната елегантна изящност се доближават до идеята за ангелското, за мирното, за спокойното в нашия живот, което е все по-застрашено. „Гълъбицата“ и „Възкресение“ продължават същата идея – за мир и красота, които обаче са преследвани от хищни соколи. Доброто все пак, обаче, трябва да възтържествува! Бог трябва да с погрижи за обезумелите си хора-създания. Трябва да се вразуми това наше подивяло човечество! За всекиго има място тук, на земята, тук – под небето, за всекиго има парченце пръст, на която да живее и под която утре кротко упокоен ще почине… Антивоенна е и елегията, посветена на паметта на Димчо Дебелянов – „Демир Хисар“. Рядко нашето литературознание се насочва към антивоенната лирика на поета, повече се разглеждат личните скрити вопли, посветени я на майка, я на любима, а антимилитаристът Дебелянов рядко е извеждан на преден план. Неговата пацифистка позиция го утвърждава именно като поет-хуманист, и оказа се, именно с тази своя роля Дебелянов импонира на лирическия свят, изваян от Боян Ангелов.
Молитвата, песнопението – могат да бъдат до-чути в творби като „Славослов“ – позабравена лексема, отпращаща обаче към корените на езика ни – старобългарския; словоформа, носеща идеята, че нашата писменост е възникнала, за да прославя Името Божие. Обръщането към християнските ценности, изповедното говорене с Бога или с някой от светците му допринасят общият тон на книгата не само да е подчертано интимен, но и носят една чистота, извисеност, сакралитет. Иван Рилски е покровителят на България вече повече от 10 века, в дни на изпитание националните ни поети се обръщат към него – особена тук е заслугата на Вазов („При Рилския манастир“, „В лоното на Рила“). Така че в този аспект Боян Ангелов е следовник на Патриарха на нашата национална литература.
„Комините на ветровете 3 х 23“ е заключителният дял на поетическата книга. Коминът пространствено също е ориентиран към високото и в този смислов план се доближава отново до идеята за сакралитета. „Зимно море“ се отличава с по-скоро модернистична композиция, но съвместяваща у себе си и класическа строфика, идеща от ритмичните римови окончания, градящи ритмичната отчетливост на словоорганизацията. Първоначално оставаме с впечатлението, че конструкцията е по-скоро свободна, но именно след улавянето на ритмиката, се разбира за стремежа към класическо чисто звучащо лирическо стихотворение:
Морето е сиво до черно,
вълните
са стръмни и груби.
Туристи,
загърнати в шуби,
се взират
в това равномерно
дихание,
идващо сякаш
от нямата паст
зверовидна,
където
с усмивка ехидна
укрива се вихърът в мрака.
Това е морето –
картина
меняща се,
страшна,
стъмена,
в която
със страст учестена
потъва
плачът на делфина.
Разбира се, поантата е най-силната в тази композиция. И тя позволява лирическата творба да се определи като жанр, близък до елегията – плачът на делфина, който е по-скоро жестов, отколкото звуков, усилва елемента на тъгата, защото това състояние е събрано само в сълзите – физическото проявление на болката, а тя пък е безмълвна. В този смисъл сме свидетели към състоянието на мълчание, което не е статика, а особена емоционалност, също доближаваща човек и животното до Бога. Страданието е път, отвеждащ към Господа. Към това сливане с единосъщната Вселена е тематично близка и красивата натурфилософска мини поемка „Чехълче“. Споменът от детството кристализира в образа на майката, която приготвя обяд, а малкият Боянчо тича да занесе кюфте на кучето Вихър като вихър. Играта с думите, близостта до залъгалката, ала същевременно и висока поезия, която обожествява самото живеене, хармонично, делнично, детско. Сякаш зрелият Боян Ангелов ни припомня, че всички сме в някаква степен деца и трябва да съхраним онази чувствителност, онази обичност, която сме имали някога – като по-малки. Когато са важни мравката, чехълчето, кучето и мама. Това е бил целият свят. Това би могъл и да е днес – хармоничен, спокоен, единен, а не разпарчатосан, настръхнал, немислещ ни за чехълчета, ни за мравки, ни за деца…което е реално не само страшно, то е ужасяващо, то е античовешко! Като естествен от-звук на този размисъл иде лирическият вопъл „Надежда“. И тук е налична игра на думите: красивото женско име и понятието, с което живеем до последно. Именно тази сюжетика е разиграл в художествената пиеса лирическият човек на Б. Ангелов: поет, след рецитал, оставя дарствени посвещения на своите по-читатели. Апропо, творбата е сред най-поетичните, самообяснява поезията: „С хиперболични звуци изпълнен бе салонът.// Дактили и анафори провиждах как се гонят“. Което общо взето рядко присъства в репертоара на нашата лирика. Но изтъкнахме по-рано, че поетът обича играта чисто в интелектуален аспект. Това е проявление не само на забавлението, шегата, но и на детската невинност и изобщо онзи тип чувствителност и свето-възприятие, характерно за детето.
Уязвимостта на човешкото е сравнено с фината форма на восъчната свещ. Така крехък е човекът! Така бързо се стопява животът ни. И така Богообърнати като иконата, като молитвата трябва да сме – именно защото сме човеци, Божии творения. Самите ние горейки трябва да сътворяваме, а не да рушим, не да сеем смърт, не да се само-забравяме. Човешката природа е крехка, лесно-ранима, нетрайна, рушаща се. В тишината на вътрешния мир трябва да творим и живота си, и развиването на талантите у нас. Това осмисля нашето пребиваване тук – да оставим светлина и красота, както восъчната свещ, запалена в Божия храм. Тогава животът ни се превръща в Орис, водена, управлявана от чистото сърце („Орис“), която никой съд не може да отнеме, но именно това наше сърце е съдът на човешкото у нас и ни изправя пред Онзи Съдия, който реално е Единствен и справедлив, въздаващ всекиму спред делата му.
Не само сърцето, ала и мечтата са въплъщението, символиката, знаците на човешкото. Мечтата не е математически израз и не би могъл да се подчини на логиката, която е характерна за числителите и знаменателите. Не само заглавието на книгата е математически израз, но „Далече“ сякаш се противопоставя на математическата функция деление. Вероятно ако умножението (3 Х 23) е свързано с представата за събиране на множество, то делението работи със смисловата идея за противопоставяне, отнемане, намаляване и в този аспект операцията разделяне (дроб) е обратнопропорционална на мечтата. Тази невъзможност някои човешки елементи да е невъзможно да бъдат цифрово означени, логично достигнати, също ни правят човешки същества, а не машинизирани, роботизирани, AI. Изкуственото не мечтае, и дано никога не бъде способно на това!
Човекът не само е като восъчна свещ, той трябва да се стреми да бъде като цвете – далечна текстова близост с „Еделвайс“ на Ал. Геров. По този повод се сещам една констатация на дете: „На Господ цветята му са се получили по-добре от хората“ (Михаил Димов)[1]. Близостта с детето, с природата, с цветето създава не само възможността да мечтаем, но и да летим с тези мечти, да летим с душите си.
„Докато има майка, човекът е дете.//Събира светла лайка, илюзии плете“ – отново повтаря темата за детето, мечтата, майката. И мечтата се превръща в стремежът човекът да остане човек, достоен, честен, обичащ, творящ. Мислещ, чувстващ, обичащ. Пазещ спомените си. Живеещ въпреки самотата, запазил гордостта и достойнството си. Честта си. В този смисъл мечтата се свързва с рицарското поведение на човека. Така лирическият герой се превръща в живеещо същество, съпротивляващо се на всичко грозно, зло, подло. Къщата се превръща в метафора на цялото човешко живеене – събиране на най-скъпите спомени (пак от детството), работата, усилието, градежът – това е смисълът на съществуването ни: да оставим подире си дом, основа, стая, населена от нас, пълна с нашата обич, с нашата младост, с нашата сила. Това е алегорията за достойно изминатия житейски път. Къщата се превръща в символ, става знак на творчеството. А творчеството спасява човека – бил той част от изкуството (ако има творческа заложба, т. е. артист – най-общо казано), или просто живеещ, но оставил подире си диря.
[1] Повече виж на: https://webstage.bg/detstvoto/314-detzata-pishat-pismo-do-bog.html (посетено на 12. 08. 2025).