270 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА БЕЗСМЪРТНИЯ

ЙОХАН ВОЛФГАНГ ФОН ГЬОТЕ

(28 август 1749 – 22 март 1832)

Универсалният гений на човешкото съществувание се ражда на 28 август 1749 г. във Франкфурт на Майн. Бащата на поета, Йохан Каспар, бил имперски съветник. Гьоте учи в университетите на Лайпциг и Страсбург, където се запознава с друг колос на немската култура – Йохан Готфрид Хердер (1744-1803). Двамата са в основата на движението „Буря и натиск“, което обуславя лирическите и социалните тенденции в светогледа на младия гений. Франкфурт, Лайпциг и Страсбург са градовете, където възторженият поет и мислител формира своите ранни идеи за същността на видимия и невидимия свят. Критическият дух на твореца не може да приеме тривиалността на съвременната му наука, обременена от теологични догми и филистерско дребнотемие. Гьоте търси в поезията онази интуитивна сила, чрез която се достига до истината със средствата на божествената инспирация.

Поканен от херцог Карл Август, поетът пристига през 1775 г. във Ваймар и свързва творческия си път с високи административни длъжности. Своите пантеистически и хилозоистически възгледи за мирозданието Гьоте съчетава с активна държавническа дейност. През целия си живот той е яростен противник на всяко насилие над човешката индивидуалност. Приема възторжено идеалите на Френската революция, но отрича кръвопролитието и омразата. Той е убеден, че единствено човекът е в състояние да извърши и невъзможното, да достигне до божественото съвършенство и да слее душата си с универсалния разум.

През последните две десетилетия на XVIII век Гьоте предприема продължителни пътешествия в Швейцария и Италия. Опиянен от величието на алпийския пейзаж, той, както и съвременникът му Имануел Кант, достига до идеята, че възвишено е онова, пред което човек чувства своята физическа незначителност. А животът му в Италия (1886-1888) го кара да вникне в предизвикателствата на съвършенството и той посвещава редица свои творби на образи от гръко-римския пантеон. В „Римски елегии“ Гьоте освобождава идейното си кредо от условностите на християнския морал и слива съвремието с античните принципи за красота, изящество и великолепие. Наблюденията му в Ботаническата градина на Неапол го превръщат в един от най-забележителните умове на човечеството. Идеята за метаморфозата на растителния свят, за връзката между кристали, растения и животни слага началото на гьотеанистическия подход в обяснението на мирозданието. Гьоте има изключителен принос и в развитието на медицинската наука. При търсенето на сходни белези в животинския свят той открива междучелюстната кост и значението й за човешкото развитие като уникална проява на продължителен, обусловен от висша сила, еволюционен процес. „Въпроси на морфологията“ и „Опит за метаморфоза на растенията“ са фундаментални трудове, които и днес запазват своя уникален и епохален заряд в развитието на естествените науки. Особена заслуга има Гьоте и в обяснението на цветовия спектър. Идеите му, че реалността на цветовото многообразие принадлежи не на предметите и феномените, а на особената очна конструкция, говорят за фундаментална и евристична мисъл, несъобразяваща се с установени, но недоказани напълно твърдения и теории. През осемдесетте години на XIX век австрийският философ Рудолф Щайнер (1861-1925) събира и издава пълните естественонаучни съчинения на Гьоте, обявявайки го за един от най-големите мислители на човечеството, за бащата на новата световна естетика. По-късно, през 1915 г., е създадена в Швейцария академията „Гьотеанум“, станала световен център на гьотеанистиката и на антропософската наука.

Дарбата на Йохан Гьоте да навлиза в съкровените пластове на неумопостигаемата екзистенция създава усещането за нетленна и безвремева парадигма, в която любовта е единствен и неотменен владетел. „Страданията на младия Вертер“ с покъртителна достоверност разкрива обречеността на платоническата обич, довела до покруса и гибел стотици млади хора. Гьотевата Лоте е символ на човешката любов, не по-малко известна от Шекспировата Жулиета.

В почти всяка творба този гений на обичта и радостта отправя посланието, че литературата задължително трябва да излезе от каноните на националното, да добие универсална и общочовешка значимост. Ето защо Гьоте търси теми не само в историята на немскоезичния свят, а навсякъде – дълбоко в миналото и в бурното тогавашно съвремие.

През 1794 г. започва дружбата между Гьоте и Шилер. И днес в центъра на Ваймар, близо до хотел „Елефант“, работи кръчмата, в която години наред всеки ден тези два колоса на изящната словесност са седели и говорили часове наред. Бащата на „Фауст“ и бащата на „Вилхелм Тел“ в спорове и съгласия чертаят проекциите на непозната дотогава естетическа платформа, върху която израстват реалиите на едни от най-прелестните творби в немскоезичната литература.

Без съмнение неръкотворният паметник на Гьоте е трагедията „Фауст“. По значимост, съвършенство и епохалност тя се нарежда до Омировата „Илиада“, Дантевия „Ад“, Сервантесовия „Дон Кихот“ или „Война и мир“ на Толстой. Нещо повече – зад поетичните одежди е закодиран цялостният философски мироглед на непримирим дух, разрушил библейските догми и еснафските порядки. Фауст е този, който не се страхува да пожертва всичко в името на истината. Духът, стремящ се към сливане с вечната и безпределна божествена същност, е готов да влезе в съюз с дявола, но да узнае какво има зад завесата на смъртта, да се доближи до сенките на интелигибелната трансценденталност. Покрусен от смъртта на Гретхен, д-р Фауст търси успокоение на душата си в подземния свят. Там среща и се оженва за античната красавица Елена – така е осъществена връзката на две епохи, между които лежи пропаст от близо тридесет века. Ала илюзията умира – Елена изчезва, а техният син загива. Загива и последната надежда на Фауст да се слее с вечността, но посланието на Гьоте към нас е, че щастието не бива да се търси сред руините от мъртви спомени, а в реалностите на живота.

СМЪРТТА НА ГЬОТЕ

Да дойдеш през август
и да си отидеш през пролетта –

точно на двадесет и втори март,
на двадесет и втори
в единадесет и тридесет на обяд
клепачи завинаги да затвориш.
Не изкрещя неистово:
– Licht, mehr Licht!
Светлината само замръзна в своите сфери.
Само костта ти междучелюстна потрепери.
Раменете ти само помръднаха,
сякаш се готвеше да заспиш
и засънуваш своя съименник
Йоханес Фауст,
който в действителност си ти!
Ти си тоя,
завърнал се от Седмата Троя
и, пресичайки била и клисури орфически,
съзерца нощното пиршество на планетите…
От Омир до теб отстои само крачка,
а ние не можем да стигнем нозете ти.

БОЯН АНГЕЛОВ