Лалка ПАВЛОВА

ХРИСТО БОТЕВ МЕЖДУ ДВЕТЕ ЛИЦА НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ
110 години от рождението на Яна Язова
Откъс от монографията „Българският космос в трилогията „Балкани“ на Яна Язова“

В българското национално съзнание и културна памет личността на ХРИСТО БОТЕВ заема особено важно място и като критерий за родолюбие, и като художествена мяра за таланта му като поет и публицист. Образът му, претворен върху платно, в мрамор, бронз или релеф, присъства в галерии, в паркове и по площади както у нас, така и в чужбина. През 2008 година (по повод 160 години от рождението му) излезе и специална книга на Станислав Велчев „Ботев в бронз и гранит“. Личността на българския гений, поет и революционер, е отразена и в българската кинематография – от „Свобода или смърт“ (1969 г.) на сценариста Васил Попов и режисьора Никола Корабов, през филмовата трилогия „Търсачи на изгубения Ботев“, „Ботев: от Голгота към свобода“ и „100 000 крачки с Ботев“ на режисьора  Искрен Красимиров до „Ботев е идиот“ (преименуван след това на „В час с Ботев“) на режисьора Деян Барарев (2013 г.). Образът на Ботев е пресъздаван в стотици стихотворения и няколко поеми (между които и „Евангелие за българи“ на Христо Ганов), а наскоро излезе романът на Неда Антонова „Неговата любима“, пресъздаващ любовта между Венета и Христо Ботев. За съжаление обаче не можем да посочим значимо белетристично произведение, което пълнокръвно да представи живия Христо Ботев в неговото време. Именно поради това, колкото и ограничено да присъства неговият образ в романа „Бенковски“ на Яна Язова, той заслужава нашето внимание.

Всъщност образът му е включен и в първия роман от трилогията „Балкани“ („Левски“), но там е представен твърде фрагментарно  – в диалога на Левски с младия Ботев за ролята на песента в революционната борба, в коментарите на емигрантите в Румъния за Парижката комуна и в съвместния престой на двамата  патриоти – скитници във вятърната мелница крей Букурещ.

В романа „Бенковски“ на неговия образ е посветена цялата финална част на наратива, която отразява един малък отрязък от време (от 17 май до 20 май 1876 година), като по-голямата част от посветените му 64 страници представят пътя на четата от завземането на австрийския кораб „Радецки“ до сраженията, които тя води от Козлодуй до връх Вола. Но тъкмо извеждането му на този фон позволява той да бъде видян в „звездния“ период от живота му – и в момента на тържествено-радостната целувка-клетва пред народ и отечество, и в конкретността на стратегически важни решения по време на битките, и в трагиката на очаквания и неполучен отзив от този народ, за който е тръгнал да се жертва. Озаглавена „Апотеоз“, паратекстът на тази последна част от романа влиза в контраст със смислите на 22-те глави, от които е конструирана, защото ако търсим в тях някаква тържественост, бихме могли да я открием само в отделни фрагменти на първите четири глави. Епизодите със завземането на австрийския кораб „Радецки“ и диалозите с капитан Дагоберт Енглендер открояват единството на четниците и високата ерудиция на част от тях, които говорят с капитана на „чист немски език“. Първото, което прави впечатление в поведението на Христо Ботев, е неговата решителност и категоричността на всяка дума и жест, не търпящи никакви възражения: „Имам честта да се представя! Христо Ботев, бивш публицист, сега български войвода. Предлагам ви да се подчините и да изпълнявате моите заповеди – в противен случай ще бъдете безпощадно застрелян!…“ Образът на Ботев е характеризиран чрез поведението и речта му, както и чрез отношението на околните към него. На капитана на кораба е връчен манифест, написан на френски език, в който изрично е подчертано, че единствената цел за превземането на кораба е да достигнат до българския бряг, за да помогнат на своите „братя въстаници, които тъй храбро се бият под българския лев за свободата и независимостта на нашето мило отечество – България“. Особено тържествен е моментът, в който Христо Ботев издига това „светло като искра и вълнуващо като надежда“ знаме на четата: „Когато зеленото знаме биде заковано на шарената дръжка, войводата Христо Ботев го вдигна в ръка. Той изглеждаше величествен под него в своята блестяща униформа – късо палто и панталони от сиво сукно със златни ширити по гърдите, яката, ръкавите и ръбовете, високи ботуши, астраганена шапка със златен лъв на челото, сабя, револвер, бинокъл, рог и препасан най-отгоре разкошен трикольорен ешарп с дълги краища до бедрото му. Въстаниците се събраха на палубата и построени в две редици, застанаха мирно пред него.“ Портретът на героя, включен в конструкта на този фрагмент, не само придава особена тържественост на момента, но и имплицитно вписва важни характерологични черти в личността на войводата – той е видян като наследник на борците за свобода още от времето на хайдутството, носи в себе си генетично заложена лична и национална чест и достойнство, горд и непокорен дух, смелост и решителност в отстояването на своя идеал, способност дори с външния си вид да подчини на своята воля онези, които са станали негови братя по съдба и цел в живота. В епизода Язова разкрива и демократичните възгледи на Ботев – всъщност тъкмо под развятото знаме става изборът му за войвода, както и на заместника му Никола Войновски от Габрово и на знаменосеца Никола Куруто. Сцената е емоционално оцветена – очите на въстаниците са „насълзени, развълнувани“, а матросите и капитанът на пленения кораб свалят шапките си в знак на уважение и почит.

Епизодът на козлодуйския бряг е предаден чрез проспективна ретроспекция – с фрагмент от спомените на капитан Дагоберт Енглендер, като по този начин, използвайки писмения документ за него, Язова постига по-голяма убедителност, важна за българския читател, който във времето на създаването на романа (а и сега!) е загубил голяма част от вътрешния огън на патриотизма си и възприема подобен род описания като преднамерени. Колективният вик на сбогуващите се с екипажа на кораба български въстаници („Да живее Франц Йосиф! Да живее Андраши! Да живее капитанът!“) още веднъж подчертава онази демократичност на мирогледа на Ботев, за когото всички народи по света са братя, ако се борят срещу насилието и деспотизма.

От този момент в наратива започват да навлизат във възходяща градация мрачните предчувствия за предстоящо разочарование и вероятност за напразна жертва. Те са наложени със символиката на съня и с образа на пустинята, със затворените прозорци и затръшващите се врати. Реакцията на селяните от Козлодуй – „Не разбираме езика… Ние не знаем български…“, усещането на четниците, че пред тях стоят чужденци в собствената си страна, изведнъж преобръща настроението и събужда първата „змия“ на съмнението. Контрастът между очакваното и реалността е подсилен и чрез фрагмент от Ботевото „На прощаване“ и тази действителност, в която поля и пътища са обгърнати от „зловеща тишина“, земята се е превърнала в „пустиня“ и „оглушала и ослепяла се спотайва“, започва да се усеща вкусът на предателството. Цитираните откъси от писма на Стоян Заимов от 24 и 26 април 1876 година още повече изострят контраста между обещаното в тях и реалността. Тъмните, заключени и безлюдни, „потънали в дълбок непробуден сън“ села довеждат Ботев до единствено възможния извод: „Заимов ни излъга да направим една непростителна от историята глупост! Но напред! България ще живее и после нашето загиване!“

Първото сражение при село Баница е поставено под знака на пророчеството в Ботевата „Молитва“: „Не оставяй да изстине / буйно сърце на чужбина / и гласът ми да премине / тихо, като през пустиня…“ Въпреки че няма военно образование като Никола Войновски, в този кризисен момент на първа победа, която не носи никаква радост, Ботев не губи самообладание и взема правилни решения, като изпраща свои четници във Враца със знаковото съобщение: „П о и с к а н о т о   носим!… П о в и к а н и т е   пристигнаха !…“ Разпределянето на четниците в три отбранителни линии и използването на естествената защита на скали и храсти при Милин камък говори за стратегически умения. Известието след завръщането на неговите куриери, че помощ от Заимов не може да се очаква, а към тях са тръгнали нови подкрепления от черкези и татари за турците, го поставя в нова, трагически осветена ситуация, която изисква сила на духа, стоицизъм и находчивост при търсенето на решение за изход. Когато дори припомнянето на бунтовната клетва, както и примерът със спартанците с призива да превърнат Милин камък във второ Термопили, не постигат желания ефект, а носят знака на отчаянието, че милото отечество след смъртта им ще остане „загубено в мрака на едно робство, което от тук им се виждаше да трае безконечно в бъдещето“, разочарованието взема връх в душата на Ботев. От този момент образът му все повече напомня съдбата на Бенковски. Мраковете на първото разочарование от спящия и безразличен към пристигането им Козлодуй, отровата на осъзнаването, че всъщност един апостол (Стоян Заимов) ги е излъгал да тръгнат, а сега се крие от тях, констатацията на един от четниците за смъртта на знаменосеца Никола Куруто пред прага на родния му  град, дават основания на Язова да доведе читателя до следната аналогия: „- По-страшно е да умреш пред прага на своето отечество“ – отговорил Ботев. В този момент надали му е дошло наум, че същите думи е казал Мойсей, когато погледнал Ханаанската земя от върха на планината Нево“.

В последвалите след това сражения един по един загиват Давид Тодоров, княз Радионов, дошъл да се бие за чуждата свобода, Инджето и Иваница Данчов, братът на Ботев – Кирил. Войводата все още се надява, че съвестта на Стоян Заимов ще надвие страха за личния му живот, и продължава да изпраща с писма куриер след куриер. Никой от тях не успява да се завърне с някакъв отговор. Като трагическа ирония-пророчество прозвучава личната оценка на Язова за случващото се: „Когато гледаше черния облак на стихийната борба върху Милин камък, Стоян Заимов си мислеше, че може би доброто е определено вече от съдбата – щото той и Ботев да не се срещнат очи с очи вече никога!“ Така Язова снема нечии  обвинения, че Ботев, жаден за слава, лишен от прагматично историческо мислене, наивно е повел 200 български юнаци на явна смърт. Скоро „определеното от съдбата“ се сбъдва. Но преди това Ботев разбира още една горчива истина – алчният и ограничен духовно човек не само не разбира същността на свободата, но и не иска да бъде свободен. С неколцината оцелели въстаници войводата успява да се добере до връх Вола и да вземат от къшлата на Димитър Мазната няколко шилета, с които да утолят глада си и да възвърнат своите сили след изтощителните сражения. Публицистично-философският коментар на Язова, носещ стойността на изстрадана максима за живота, психологически подготвя читателя за новото разочарование: „Надеждата, която е литване, разбива главата си в стената на някоя реалност.“ Явно е, че голяма част от народа все още не е готова за свободата си. Вместо да се отзове с готовност да помогне на тези, които са дошли да се борят и за неговата свобода, Димитър Мазната грубо настоява „Силни потери приближават! Хайде, платете ми шилетата!“, и, грабнал трите лири, хуква надолу по склона да спасява жалкия си животец, без да чуе и осъзнае смисъла на горчивите думи, с които го изпраща Ботев: „И аз съм дошъл народ да освобождавам!“

След последните сражения от шепата оцелели въстаници с това „хилядно множество, което вместо ръце размахвало пушки, вместо очи е засвяткало ятагани, вместо човешки гърла е  повдигало вълчи воеве…“, остават само четирима – Апостолов, Перо Македонеца, Никола Обретенов и Ботев. Последните часове от живота и смъртта на Войводата са представени чрез спомените на Никола Обретенов. Портретът на Ботев, който той рисува, прозвучава контрастно на онзи, описан от Язова под развятото знаме на кораба „Радецки“: „Христо Ботев – пише Никола Обретенов – бе изменен до неузнаваемост. Три дена, изминати от Дунав до Балкана без хляб, без сън, без почивка, в постоянна тревога… Брадата и косата му посивяха, дрехите му от козите пътеки се изпокъсаха и на кошарата, гдето се печеха агнетата, му обухме цървули, защото на ботушите беше останало само горнището, а гьонът беше съвсем изчезнал…“

Кой може да каже, че в този момент Ботев изглежда жалък? Не! Външният му вид след тези три дни „без хляб, без сън, без почивка, в постоянна тревога…“ може да предизвика само едно: СТРАХОПОЧИТАНИЕ! Именно поради това, когато той пада, пронизан от куршум в сърцето, тримата му другари изпитват огромна болка: „Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото.“

Така, чрез сбъднатото пророчество на самия Ботев („…в редовете на борбата / да си найда и аз гроба!“) , Язова наистина превръща в „Апотеоз“ трагичния край на борбата за национално освобождение, определяйки връх Вола като Ноев ковчег, може би защото в него вижда победения, но неунищожен духовен връх на българския национален космос.

Текстът е част от книгите „Българският космос в трилогията „Балкани“ на Яна Язова“, изд. „Български писател“, 2016 г., и „Горчиви кръстопътища“, том 2., изд. „Захарий Стоянов“, 2021 г.

Изпратено от моя Huawei Mobile