БОЯН АНГЕЛОВ
Вариации на критическото мислене
ТЕГОБИТЕ НА ВЕСЕЛИН
Сред засятата, но все още необработена българска литературна нива в първите десетилетия след Освобождението изникват кълновете на нови идеи и идеали. Повестта „Дядовата Славчова унука“ – умилително непретенциозна, но обаятелна в искреността си, допълва идиличните картини от битието на един току що разкрепостен народ: „…в наше село имаше един човек, казваха го дядо Славчо… И сега, сякаш го гледам пред очите си дяда Славча – толкова ми се е врезал в ума! Един тъй малко нисичък беше, малко трътлест. Лицето му пълно и обло. По него разляно едно мило добродушие… Дядо Славчо носеше лете неподплатена аба, а зиме – подплатена. Чеширете му, опасани на кръста, с чер поес, беха простички, без гайтан, ама всякога чисти и здрави. В празник дядо Славчо отиваше в черкова много рано, най-рано от всичките. Кога се зачете канона, той си дохождаше дома да обиколи добитъка, та па пак бързаше да затече за евангелието…“
Автор на тази повест е двадесет и две годишният Тодор Ганчов Влайков, роден на 13 февруари 1865 г. в подбалканското градче Пирдоп, останало в границите на следосвобожденското Княжество България. Градецът се намира на 70 км източно от новата българска столица София, затова изборът на Влайков е недвусмислен – записва се в Софийската гимназия през есента на 1879 г., а в родния си дом се връща два пъти през годината – за Великден и през лятната ваканция. Пътуването е с теглени от волове скрибуцащи талиги. Те се повреждат често и авантюрата продължава понякога ден-два. Ала какво са ден-два за младеж, който поглъща с всичките си сетива зелените котловини, сивите скалисти зъбери и острите серпентини при изкачването на местността Козница – естествена връзка на спокойната Средна гора с по-величествената Стара планина. Постъпателно идва и вдъхновението. То ражда нестройни стихове под въздействието на Вазовата стихосбирка „Избавление“, която знае наизуст. През 1882 г. сп. „Здравец“ помества поучителното разказче на ученика Т. Г. Влайков „Две деца Стоянчо и Драганчо“ – в него проличават всички белези на едно неукрепнало още белетристично перо, а година по-късно пловдивският вестник „Марица“ публикува няколко стихотворения с общо заглавие „Македонски теглила“. Постепенно каноните на римувания стих стават тесни за мечтанията му да участва в градежа на свят без робства и неравенства. Сюжетните композиции на своите първи разкази малкият писател взима от времената на турското иго. Белезите от робските рани не са заздравели. Не са избледнели и спомените за Априлското въстание. Копривщица, Петрич, Панагюрище и Стрелча отстоят недалеч от Пирдоп, където се преселват стотици поборници, опълченци и комити, чиито родни места остават в османската автономна провинция Източна Румелия.
Семейството на начинаещия писател успява да му вдъхне сигурност и кураж за дългия и криволичещ път към знанието и успехите. От родителите си той е наследил скромността и упоритостта като важен белег от характеристиката на българина. Бащата на Тодор сменя различни занаяти и стига до длъжността рабошчия в градчето – професия отговорна и не търпяща никакви лъжи и поквари. А майка му винаги е готова да помогне на нуждаещите се – с блага дума и християнско милосърдие, с дрехи и храна, но и с дребни пари. Така преминава детството на Тодор Влайков – сред грижите на добри, скромни и мъдри родители.
Преместеното през 1879 г. от Браила в София Българско книжовно дружество и неговото „Периодическо списание“ стават най-авторитетните културни институции на младото Княжество. Към тях следва да се прибави и основаната от Марин Дринов през същата година Народна библиотека, в която всеки би могъл да разгърне вестници и периодични издания или да вземе оттам книги за домашен прочит. Радостта на младия писател е безгранична, когато разбира, че директорът на Народната библиотека и редактор на „Периодическо списание“ Васил Стоянов е одобрил за печат негова творба с името „Разказът на една бабичка“. Само няколко месеца преди това русенското списание „Народен учител“ помества друго разказче от ученика Тодор Влайков (оттогава е и литературният му псевдоним Веселин), озаглавено „Седянка“. Годината е 1885-а и през лятото Ј той спечелва стипендия за Московския императорски университет като студент в Историко-филологическия факултет. Едва пристигнал в Москва, Влайков бърза да се завърне в България, за да защити с оръжие Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Коварният план на сръбския крал Милан е Искър да стане гранична река, а Софийско, Пиротско, Кюстендилско, Дупнишко, Врачанско, Монтанско и Видинско да преминат към Сърбия. По такъв начин Отечеството би било завинаги откъснато от изконните български земи на Македония, останали все още под османска власт.
Влайков изпълнява своя отечествен дълг и през декември на същата 1885 г. отново заминава за Москва. Появяват се първите негови разочарования, защото в мечтите си се е надявал там да изучава творбите на руските литературни класици, а разбира, че часове по руска литература са предвидени едва в края на следването. Все пак в монотонността на ученето проблясват и мигове на просветление. Влайков е единственият българин във Филологическия факултет и деканът го привлича за сътрудник при издаването на деветтомния „Словарь болгарского языка“, съставен от руския филолог Александър Дювернуа (1840-1886), професор в Карловия университет на Прага и в Московския университет. Този речник е първият системен сборник от близо 20 000 български думи с тяхната етимология и лексикална обусловеност. След смъртта на проф. Дювернуа делото му е продължено от неговата съпруга и от московските колеги. Проф. Марин Дринов, който по това време завежда катедрата по славистика в Харковския университет, дава блестяща оценка на огромния труд, осъществен от покойния вече руски учен, а всъщност тя е и оценка за усилията на Тодор Влайков, редактирал съвестно голяма част от включеното в многотомника българско словно богатство.
В Русия младият писател изучава обстойно не само руските класици Пушкин, Лермонтов, Гогол и Тургенев, чиито творби е прочел още в гимназиалните класове, но и забранените от цензурата идеи на Дмитрий Писарев (1840-1868), които подлагат изкуството за самото изкуство на тотално отрицание, а възхваляват критическия реализъм в книгите на Чернишевски. Постепенно фокусът на интересите му се насочва към безбрежния талант на Лев Н. Толстой, към неговите философски размисли за живота и мястото на човека в сътворената от Бога нравствена природа. Според автора на „Ана Каренина“ и „Война и мир“ всяко човешко същество е осияно от светлината на Спасителя, а изкуството представлява най-прекият път за достигане до всевечната доброта. Предназначението на всяко човешко същество е да се доближи до природата и до живителните сили на народа, откъдето може да черпи вдъхновение и утеха. С неспирен ентусиазъм московският студент създава повестта „Дядовата Славчова унука“ (1887), повлияна от идеите на народничеството, а сред демиурзите на това нравствено учение е и руският мислител Николай Михайловски. Благодарение на неговите разсъждения върху общественото развитие Влайков приема, че категориите общество и народ не са отвлечени социологически постулати, а съвкупност от човешки индивидуалности – всяка със свои надежди, грижи, мечти и проблеми. Младият писател осъзнава, че трябва да бъде близо до народа си – сред неговите съграждани и приятели. И взима окончателното решение да се върне в родния Пирдоп, без да дочака диплом от реномирания Императорски университет.
От лятото на 1888 г. започва неговият нелесен, но удовлетворяващ го труд като главен учител в Пирдоп и Търново (1888-1892), а до 1896-а последователно е инспектор в Софийското педагогическо окръжие и учител в столицата. Една след друга виждат бял свят и белетристичните му книги: „Леля Гена“ (1890), „За чича Стайка“ (1891), „Ратай“ (1892), „Учител Миленков“ (1894), „Разкази и повести“ (1897). Паралелно с педагогическия труд и писателските безсъния Тодор Влайков върши неспирна обществена дейност. На 26 октомври (Димитровден) 1890 г. в с. Мирково, Пирдопско е основано първото българско кооперативно сдружение „Орало“. Идеята е изцяло на младия учител Тодор Генчов Влайков. Осем години по-късно той е избран безапелационно за председател на Българския учителски съюз, и това обстоятелство му дава възможност да състави поредица от учебни читанки, в които ролята на съвременната българска литература е поставена на качествено нов етап.
Амбициите на Тодор Влайков да бъде полезен на своя народ го отвеждат и в дебрите на политиката, защото вече е осъзнал, че идеите получават своята реализация чрез разгръщането на стройни и насочени към народното добруване партийни платформи. След първия и неуспешен опит да спечели депутатско място се сближава с обиграния политик Найчо Цанов, и заедно с него създава Радикалдемократическата партия, която става сериозен опонент на княз Фердинанд и неговия режим.
Дълги години Влайков е избиран за народен представител и е сред ръководителите на Радикалдемократическата партия. Преди това – през 1900 г. участва в работата на проведения в Сливен конгрес на българските социалдемократи, но тяхната политическа платформа не съвпада с народническите му възгледи. През 1902 г. писателят основава бъдещия теоретичния орган на радикалдемократите – списание „Демократически преглед“, а от 1907 г. то става негова собственост. Това печатно издание е сред най-авторитетните у нас след спирането на сп. „Мисъл“ през 1907 г. и преди появата на сп. „Златорог“. Сред авторите личат имената на: Антон Страшимиров (съиздател), д-р Кръстьо Кръстев, Дора Габе, Божан Ангелов, Владимир Василев, Асен Златаров, Иван Грозев, Йордан Йовков, Георги Райчев, Никола Ракитин… През 1928 г. списанието спира да излиза поради влошеното здраве на издателя му. И три години по-късно Тодор Влайков се отказва окончателно от политиката, защото е решил изцяло да се отдаде на писателския труд и защото е отвратен от корупцията, бездуховността и безчовечието на политическите порядки в Царство България. Той е осъзнал, че само литературата може да помогне на човека по пътя му към истината и към разтълкуването на необясними явления и процеси. Вярва в безсмъртието на литературната творба, защото все някои от хилядите екземпляри, в които е отпечатана отделната книга, ще достигнат до бъдещите поколения. Дори и най-несполучливата книга е по-полезна от най-прочувствената реч, защото остава във вечността. От висотата на дългогодишния си политически опит Влайков е разбрал, че най-мимолетна на този свят е политическата реч, изказана в момента и умираща в същия момент, тъй като е натоварена единствено с тегобите на всекидневието, а не съдържа философския контекст на написаното слово.
Тодор Влайков е сред учредителите на Българския писателски съюз, създаден на 8 септември 1913 г., а през втората половина на двадесетте години от миналия век става и председател на Съюза. Вече полусляп и воден от дъщеря си, няколко пъти отива в Дирекцията на полицията, за да търси безследно изчезналия поет Гео Милев. Усилията му са напразни и безрезултатни, макар че тогавашният шеф на Обществената безопасност е негов съпартиец. През 1926 г. съпругата му Мария Влайкова построява киносалон и го подарява на Министерството на народното образование. Кино „Влайкова“ съществува и днес като собственост на столичното читалище „Антон Страшимиров“.
През есента на 1940 г. Тодор Влайков е сред писателите, подписали протестно писмо до тогавашния министър-председател Богдан Филов против внесения Закон за защита на нацията. „Нашето законодателство не бива да отбележи един закон, който ще пороби една част български поданици и ще остави една черна страница в нашата най-нова история…“ Под това смело възвание в защита на българските евреи пръв със своето име и подписа си е Тодор Влайков. Следват го: Елин Пелин (председател на Писателския съюз), Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Стилиян Чилингиров, Младен Исаев, Трифон Кунев, Владимир Русалиев, Илия Волен, Петър Горянски…
Действителният член на БАН Тодор Влайков, писател реалист и защитник на народната правда, умира на 28 април 1943 г. в София. Домът му на ул. „Хан Аспарух“ №65 събира десетилетия наред цвета на българската интелигенция. В този дом писателят създава автобиографичните си книги „Завои“ и „Преживяното“, обработва и подготвя за печат сборници с политически статии и студии. Остава чужд на модните литературни течения и книгите му излъчват полъх на полски цветя и на чернозем. За „Дядовата Славчова унука“ критичният до деспотизъм немски възпитаник и ницшеанец Пенчо Славейков е написал: „Досега само един български писател – Веселин, знаещ добре народния живот, е смогнал да вникне в любовта на нашия селянин и да я възсъздаде с такъв свенлив реализъм, както народът я възсъздава в своите народни песни. И докато българските лирически поети пеят по чужди образци, създават песни, чийто живот ще е ден до пладне, Дядо Славчовата унука ще отнесе славата на своя автор далеч зад границите на неговия земен живот…“
Тодор Влайков е бил благ другар и духовен покровител за своите съвременници, а за нас – морален стожер със своя живот изтъкан от просветления и тегоби.
****
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“