search
top

155 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО ТОДОР ВЛАЙКОВ

Боян АНГЕЛОВ

 

ТОДОР ВЛАЙКОВ И СЕРПЕНТИНИТЕ НА БИТИЕТО

155 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПИСАТЕЛЯ

 

Биографията на един писател съдържа не малко на брой поводи как съдбата може да моделира предвидими въздействия върху личностното съзряване. И тъй като смисълът на писателския труд умее да прониква чрез художествената измислица в действителната битийност, личният избор понякога притежава по-осезаемо съприкосновение със съдбовната  детерминираност. Животът на писателя Тодор Г. Влайков сякаш се подчинява не на външните обществени предпоставки, а единствено на моралното съзнание, закодирано и подхранвано от патриархалните проекции на българското следосвобожденско общество.

Роден на 13 февруари 1865 г. в подбалканското градче Пирдоп, Тодор Влайков изживява своето детство в последните години от турското робство, а ранната му младост е свързана с опиянението на векове жадуваната свобода.

След Сан-Стефанския мирен договор от 3 март 1878 г. и последвалия го няколко месеца след това Берлински конгрес, Пирдоп остава в границите на Княжество България. Градчето се намира на 70 км източно от новата българска столица София. Ето защо изборът на Влайков е ясен и недвусмислен – записва се в Софийската гимназия  през есента на 1879 г., а в родния си дом се връща два пъти през годината – за Великден и през лятната ваканция. Пътуването е с теглени от волове скрибуцащи талиги. Те се повреждат често и авантюрата продължава понякога ден-два. Ала какво са ден-два за младеж, който поглъща със всичките си сетива масленозелените котловини, сивите скалисти зъбери, опияняващата красота на Балкана и острите серпентини при изкачването на местността Козница – естествена връзка на Средна гора с по-величествената Стара планина. Постъпателно и безапелационно приижда вдъхновението, което ражда нестройни стихове, родени под въздействието на Вазовата стихосбирка „Избавление“, която Тодор Влайков научава почти наизуст още като ученик в Пирдоп. През 1883 г. пловдивският вестник „Марица“ публикува няколко стихотворения от Влайков с общото заглавие „Македонски теглила“. Постепенно обаче строгите канони на римувания стих стават тесни за неспокойните му мечтания да участва в градежа на свят без робства и неравенства.

Няма съмнение, че сюжетните композиции на своите първи разкази малкият писател взима от времената на турското иго. Белезите от робските рани  съвсем не са заздравели.  Още се помнят пламъците на Априлската епопея от 1876-а. Копривщица, Петрич, Панагюрище и Стрелча са недалеч от Пирдоп. Не е отзвучал кънтежът от копитата на руските ескадрони, а в Пирдоп и Златица се преселват стотици български поборници, опълченци и комити, чиито родни места са останали в стенещата под сянката на османския полумесец Източна Румелия.

През 1882 г. сп. „Здравец“ помества поучителното разказче на ученика Т. Г. Влайков „Две деца Стоянчо и Драганчо“, в което проличават всички белези на едно неукрепнало още белетристично перо.

Семейството на начинаещи писател успява да му вдъхне сигурност и кураж за дългия и криволичещ път към знанието и успехите. От родителите си той е наследил скромността и упоритостта като важен белег от характеристиката на българина. Бащата на Тодор сменя различни занаяти и стига до длъжността рабошчия в градчето – професия отговорна и не търпяща никакви лъжи и поквари. А майка му  винаги е готова да помогне на нуждаещите се – с блага дума и християнско милосърдие,  с дрехи и храна, но и с дребни пари. Така преминава детството на Тодор Влайков – сред грижите на добри, скромни и мъдри  родители.

Преместеното от Браила в София през 1879 г. Българско книжовно дружество и неговото „Периодическо списание“ стават най-авторитетни те културни институции на младото Княжество. Към тях следва да се прибави и основаната от Марин Дринов през същата година Народна библиотека, в която всеки би могъл да разгърне вестници и периодични издания или да вземе оттам книги за домашен прочит. Радостта на младия писател е безгранична, когато разбира, че директорът на Народната библиотека и редактор на  „Периодическо списание“ Васил Стоянов е одобрил за печат негова творба с името „Разказът на една бабичка“. Само няколко месеца преди това русенското списание „Народен учител“ помества друго разказче от ученика Тодор Влайков (Веселин), озаглавено „Седянка“. Годината е 1885-а и през лятото й той спечелва стипендия за Московския императорски университет като студент в Историко-филологическия факултет. Едва пристигнал в Москва, Влайков бърза да се завърне в България, за да защити с оръжие Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Коварният план на сръбския крал Милан е Искър да стане гранична река, а  Софийско, Пиротско, Кюстендилско, Дупнишко, Врачанско, Монтанско и Видинско да преминат към Сърбия. По такъв начин Отечеството  би било завинаги откъсната от изконните български земи на Македония, останали все още под османска власт.

Влайков изпълнява своя отечествен дълг и през декември на същата 1885 г. отново заминава за Москва. Появяват се първите негови разочарования, защото в мечтите си се е надявал там да изучава творбите на руските литературни класици, а разбира, че часове по руска литература са предвидени едва в края на следването. Все пак в монотонността на ученето проблясват и мигове на просветление. Влайков е единственият българин във Филологическия факултет и деканът го привлича за сътрудник при издаването на девет томния „Словарь болгарского языка“, съставен от  руския филолог Александър Дювернуа (1840-1886), професор в Карловия университет на Прага и в Московския университет. Този речник е първият системен сборник от близо 20 000 български думи с тяхната етимология и лексикална обусловеност. След смъртта на проф. Дювернуа делото му е продължено от неговата съпруга и от московските колеги. Проф. Марин Дринов, който по това време завежда катедрата по славистика в Харковския университет, дава блестяща оценка на огромния труд, осъществен от покойния вече руски учен, а всъщност тя е и оценка за усилията на Тодор Влайков, редактирал съвестно голяма част от включеното в многотомника българско словно богатство.

В Русия младият писател изучава обстойно не само руските класици  Пушкин, Лермонтов, Гогол и Тургенев, чиито творби е прочел още в гимназиалните класове, но и забранените от цензурата идеи на Дмитрий Писарев (1840-1868), които подлагат изкуството за самото изкуство на тотално отрицание, а възхваляват критическия реализъм в книгите на Чернишевски. Постепенно фокусът на интересите му се насочва към безбрежния талант на Лев Н. Толстой, към неговите философски размисли за живота и мястото на човека в сътворената от Бога нравствена природа. Според автора на „Ана Каренина“ и „Война и мир“ всяко човешко същество е осияно от безсмъртната светлина на Спасителя и изкуството представлява най-прекият път за достигане до всевечната доброта. Предназначението на всяко човешко същество е да се доближи до природата и до живителните сили на народа, откъдето може да черпи вдъхновение и утеха. С неспирен ентусиазъм московският студент създава повестта „Дядовата Славчева унука“, повлияна от идеите на  народничеството, а сред  идеолозите му е и руският мислител Николай Михайловски. Благодарение на неговите разсъждения върху общественото развитие Влайков осмисля категориите общество и народ не като отвлечени социологически субстанции, а единствено като съвкупност от човешки индивидуалности – всяка със свои надежди, грижи, мечти и проблеми. Младият писател осъзнава, че истинското му място е сред народа, сред неговите съграждани и приятели. И взима окончателното решение да се върне в родния Пирдоп, без да дочака диплом от реномирания Императорски университет.

От лятото на 1888 г. започва неговият нелесен, ала удовлетворителен труд като главен учител в Пирдоп и Търново (1888-1892), а до 1896-а последователно е инспектор в Софийското педагогическо окръжие и учител в столицата.  Една след друга виждат бял свят и белетристичните му книги: „Леля Гена“ (1890), „За чича Стайка“ (1891), „Ратай“ (1892), „Учител Миленков“ (1894), „Разкази и повести“ (1897). Паралелно с педагогическия труд и писателските безсъния Тодор Влайков върши неспирна обществена дейност. На 26 октомври (Димитровден) 1890 г. в с. Мирково, Пирдопско е основано първото българско кооперативно сдружение „Орало“. Идеята е изцяло на младия учител Тодор Генчов Влайков. Осем години по-късно той е избран безапелационно за председател на Българския учителски съюз, което му дава възможността да  състави поредица от учебни читанки, в които  ролята на съвременната българска литература е поставена на качествено нов етап.

Амбициите на Тодор Влайков да бъде полезен на своя народ го отвеждат и в дебрите на политиката, защото вече е осъзнал, че идеите получават своята реализация чрез разгръщането на стройни и насочени към народното добруване партийни платформи. След първия и неуспешен опит да спечели депутатско място, Тодор Влайков се сближава с обиграния политик Найчо Цанов, а заедно с него и други свои съидейници създават Радикалдемократическата партия, която се обявява като опонент на режима на княз Фердинанд. Дълги години Влайков е избиран за народен представител и е сред ръководителите на Радикалдемократическата партия. През 1902 г.  основава бъдещия теоретичния орган на партията – списание „Демократичен преглед“, а от 1907 г. то става негова собственост. Това печатно издание е най-авторитетното у нас след спирането на сп. „Мисъл“ през 1907 г. и преди появата на сп. Златорог“. Сред авторите му личат имената на Антон Страшимиров /съиздател/, д-р Кръстьо Кръстев, Дора Габе, Божан Ангелов, Владимир Василев, Асен Златаров, Иван Грозев, Йордан Йовков, Георги Райчев, Никола Ракитин… През 1928 г. списанието спира да излиза поради влошеното здраве на издателя му. А три години по-късно Тодор Влайков се отказва и от политическата дейност, защото е решил изцяло да се отдаде на писателския труд и защото е отвратен от корупцията, бездуховността и безчовечието на  политическите порядки в Царство България.

Тодор Влайков е сред учредителите на Българския писателски съюз, създаден на 8 септември 1913 г., а през втората половина на двадесетте години от миналия век става и председател на Съюза. Вече полусляп и воден от дъщеря си, няколко пъти отива в Дирекцията на полицията, за да търси безследно изчезналия поет Гео Милев. Усилията му са напразни и безрезултатни, макар че тогавашният шеф на Обществената безопасност е негов съпартиец.  През 1926 г. съпругата му Мария Влайкова построява киносалон и го подарява на Министерството на народното образование. Кино „Влайкова“ съществува и днес като собственост на столичното читалище „Антон Страшимиров“.

Действителният член на БАН Тодор Влайков, писател реалист и защитник на народната правда, умира на 28 април 1943 г. в София. Домът му на ул. „Хан Аспарух“ №65 събира десетилетия наред цвета на българската интелигенция. В този дом писателят създава автобиографичните си книги „Завои“ и „Преживяното“, обработва и подготвя за печат своите изключително ценни сборници с политически статии и студии. Той вдъхва вечен живот на белетристичните си герои, които вярват, че добрите дела ще  надделеят над злобата и човешкото лицемерие. Остава чужд на модните литературни течения и  книгите му  излъчват щедрия полъх на полски цветя и на черноземни ухания. Тодор Влайков остава верен труженик на българското слово и защитник на нравствената устойчивост, притежавана от жителите на малките български градчета. А за своите съвременници  е  благ другар и духовен покровител, от когото винаги и всякога могат да получат като помощ не само щедра усмивка и ценен съвет, но и материална подкрепа. Той е писателят,  приел  завещаното от Каравелов и Вазов като своя мисия, продължаваща да обагря с живописна полифония устойчивата красота на нравствената сила като вечна устременост към човешкото съвършенство.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top