КИРИЛ ХРИСТОВ (1875 – 1944)
Кирил Генчев Христов (29 юни 1875 – 07 ноември 1944) е български поет, белетрист, драматург и преводач. Роден е в Стара Загора. Неговият баща е убит от османските поробители през лятото на 1877 г. при опожаряването на Стара Загора, а майка му умира през 1879 г. Отгледан от вуйчо си – генерал Георги Абаджиев, а по-късно, от началото на 90-те години на 19. век е приютен от другия негов вуйчо – проф. Стефан Киров. Учи в родния си град, в Самоков, Велико Търново, Русе и София, където завършва гимназия. През 1895-1896 г. живее в Триест, Италия, където учи във Военно-морското училище. Живее в Неапол и Лайпциг. Бил е учител, библиотекар и за кратко – извънреден доцент в Софийския университет. Живее около година в Германия, а покъсно участва във войните на Отчеството ни /1912 – 1918/ като военен кореспондент. Бил е председател на Съюза на българските писатели. Осем години – от 1922 до 1930 г. живее в Германия и още осем /1930 – 1938/ – в чешката столица Прага. През 1938 г. се завръща в България. Издава стихосбирките: „Песни и въздишки”, „Трепети”, „Вечерни сенки”, „На кръстопът”, „Избрани стихотворения”, „Самодивска китка”, „Слънчогледи”, „Химни на зората”, „Към Цариград”, „На нож!”, „Победни песни”, „Антология”, „Празник в пламъци. Драматически поеми”, „Чеда на Балкана. Епическа поема”, „Вълнолом” и др. Автор е и на публицистични и прозаични творби: „Бурни години. 1913-1916. Избрани статии”, „Разкази”, „Огнен път. Военни разкази”, „Три дни с миноносец Дръзки” (пътепис), „Иван Вазов. Кратък животопис”, „Тъмни зори” (роман); „Мечтатели. Роман на една лятна нощ”, „Кротки и буйни луди. Разкази”, „Затрупана София” (спомени) – част от неговия дневник „Време и съвременници”, „Бели дяволи” (роман) и др. Автор е и на пиесите: „Стълпотворение (Богоборци)”, „Боян Магесникът”,„Старият воин”, „Ръченица“, „Охридска девойка”, „Откривател” и др. Превежда драмите: „Борис Годунов” от Пушкин, „Хенрих ІV” от Шекспир, „Вилхелм Тел” от Шилер, „Манфред” от Байрон, „Чайка” от Чехов и др.
НАЛОЖНИЦА
Лежи цар Самуил във свойто царско ложе.
Ала не иде сън. Какво го днес тревожи?
До него светла плът на прелестна жена.
Но той извърнал е глава си настрана.
По къдрите да го целуне тя понечи.
Той грубо дръпна се и каза тези речи:
„Ти, тъмна селянко, коя лежиш до мен:
Стани и посрещни най-тежкия си ден!
Че моята любов – не виждаш ли? – угасна;
Пред красотите ти душа ми е безстрастна.
Бе злато твоята коса и наведнъж
Тя промени се: днес жълтее като ръж.
Ръката ти е тъй от работа корава!
Иди на нивата, догде те тя познава!
Че цар теб галил е – за сън го имай ти.
Легло че с мен дели… Бог нека ми прости!
Ори, копай пак – и не спомняй си до гроба,
Че носила си княз във своята утроба”!
О, Господи, дали на сън той не мълви?
Бледнеят устните, сърдцето ѝ се сви.
Тя бавно дигна се и бялото възглаве
Със трепетна ръка поглади и оправи.
Той гневно стрелна я със поглед… О, небе!
Изплашена до смърт, тъй хубава тя бе!
Миг спря се смаяна и като смрътник бледна;
Но царя се изви и повеч не погледна.
Излезе бавно тя, без да промълви реч.
Ах по-добре да бе забил в гърди ѝ меч!
Раззинват дверите на царските палати;
Не спря я никой нея, ни я пък изпрати.
Вън бе студена нощ. Небето чудно грей,
Потръгна. Вятъра коси ѝ златни вей.
Псе, като същи влък, на двора връхлете я;
Но спря се изведнаж, загали се край нея.
И лиже, с трепетно от преданост сърдце.
На господарката студените ръце.
Тя нежно милва го. При бляска на звездите
Зелено тлеене излъчват му очите.
Отмина като в сън тя към скалистий бряг
На Преспа. Около студен се стели мрак,
Изпълнена с звезди, водата долу свети.
Звездици, своята сестрица приемете!
Миг – и изчезна тя във светли глъбини,
И ни се писък чу, ни плясък на вълни.
И само псето там, последвало я в мрака,
От тъмните скали ви цяла нощ и плака.
ЗАПУСТЯЛИ ГНЕЗДА
Размятала скути, ранилата есен
По орляка орляк подгони;
И осиротяха гнездата от песен
На показ по голите клони.
Подхвъркват, в рой палави снежни звездички,
Последни листа из гората,
И свият, и погнат се те като птички,
И сирото гледат гнездата.
НАЗДРАВИЦА
Другари по съдба, да дигнем пълни чаши –
Да пийм за род призван в добро да израсте!
Да пийм за внуците на враговете наши:
Нас, огорчените, ще спомнят с гордост те!
О, иде времето спокойно и честито,
Озърна-щат се вси очудено назад,
И паметниците на горда скръб, които
Въздигнали сме ний, тепърва ще дивят.
Ще бъде късно ли, че няма да сме живи?
Че съдено е нам живот и смърт в беда?
Та ние ще умрем спокойни, горделиви,
За жертвите, кои сме дали на труда!
Награда? Стига нам дълбока вяра, с време
Че ще се чудят те, потомците ни, как
Посред несгодите, в кои живейм и мреме,
И туй немного ний създали сме все пак.
ИВАН ВАЗОВУ
Боговдъхновений, теб роди те
мисълта на Стара планина.
И пое на робството в тъмите
своя път ти – път към светлина.
Векове свобода робът чака –
и вестителя ѝ. О, блажен!
Ти дойде и тъмна нощ оплака
на пределите на нощ и ден.
И донесе обич беззаветна
в бурите на новия живот:
колко пъти твойто слово светна
на водители и на народ!
Безначалье, крясъци отровни,
брат от брата кански тук пищи.
Но ти добродетели върховни
на душите робски приобщи.
Дойде време – българското име
бе на вси уста! О, славни дни!
Но еднаж ли ний, непостижими,
падахме от страшни висини!
И с народа си многострадален
сам се ти строполя в пропастта,
ала още тръпен и печален
сочеше му нова висота.
Слава теб, любимецо народен.
Бодър, крепък, с вяра ти живей,
че зората на живот свободен
родний край разкъсан ще огрей.
***
Аз върнах се с най-злите примирен,
с приятелска усмивка и към враг.
О, Боже, отдих няма ли за мен?
И в старини ли трън в очи съм пак?
Душа ми всепрощение огря.
Враг взе подадена ръка. Но тез,
които с дружба преданна даря,
отмяна драговолна са му днес.
Загасват ми в оскъдност сетни дни.
Отравят свои залъка ми сух.
Но ще остане клетва да звъни
в ушите и на чуващ, и на глух:
– Когато Бог вожд сетен отзове
и сган събуди се в безумен страх,
добро да видите от врагове –
доколкото от свои аз видях.