150 ГОДИНИ ОТ АПРИЛСКАТА ЕПОПЕЯ

НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ

ВЪЗРОЖДЕНСКИ ТРИПТИХ

(ГЕОРГИ С. РАКОВСКИ, ВАСИЛ ЛЕВСКИ, ХРИСТО БОТЕВ)

I. ГЕОРГИ С. РАКОВСКИ

Подходите на българската историография към живота и делото на ГЕОРГИ СТОЙКОВ/САВА РАКОВСКИ (1821-1867) винаги са експонирали някаква странна смесица от открито преклонение пред неговата фантазия и извънмерен патриотизъм, от една страна, и, от друга, открито неразбиране на литературния образец „ГОРСКИ ПЪТНИК. Повествователен спев: Ум царува, ум робува” (1857-1858)…

Някаква тъмна следа от преекспониран във времето лингвистичен естетизъм хвърля сянка върху естетиката на един от строителите на българската поетика.

Тръгвайки от обективни факти – литературният език на Георги С. Раковски в „ГОРСКИ ПЪТНИК” настина е със силна тенденция към архаизиране на старобългарска основа, – най-често се стига до уж субективни заключения, чиято истинност задължително препокрива самопреценката на самия Георги С. Раковски: „Аз зная добре, че ще ви се стори малко странен моят стил. Но с времето той ще се изясни, оглади и пречисти. Всяко начало е несъвършено и недостатъчно”.

Субективна човешка антиномия, наречена от Георги С. Раковски „ГОРСКИ ПЪТНИК. Повествователен спев: Ум царува, ум робува”, съществува преди всичко като неотменим документ от панорамата на създателите и пазителите на българския книжовен език и литературен език от втората половина на XVIII в.: Кирил Пейчинович (1770-1865), Неофит Бозвели (1785-1848), Васил Априлов (1789-1847), Константин Фотинов (1790-1858), Неофит Рилски (1793-1881), Петър Берон (1799-1871), Гаврил Кръстевич (1813-1910), Иван Богоров (1818-1892), Никола Михайловски (1818-1892), Иван Момчилов (1819-1869), Добри Чинтулов (1822-1886), Найден Геров (1823-1900), Никола Козлев (1824-1902), Петко Р. Славейков (1827-1895), Йоаким Груев (1828-1912)…

Максимално обобщеният анализ на определени комуникативни факти, забелязани в микро- и макроструктурата на „Горски пътник…”, пораждат различни по плътност представи за художествено единство между форма и съдържание:

– Метафори – напр.: „равно плешиво поле”, „видяхме мила горска добрина”, „диви завои”… ;

– Метонимии – напр.: „там кръвопиец бе съзидал/ турско теке, мръсно бесовище”, „милостива ръка ме възпитала”…;

– Сингуларизации с инверсия – напр.: „Ханска зла порода татарска/ владее нашето бедно село,/ със злоба свирепа, зверска, бесовска/ разплаква мало и големо!”, „Но турчин без неправда не бива,/ калугер без лъжа, притворност,/ с лукавство грък неверен успява,/ дадена е чифуту завист!”…;

– Синекдоха – напр.: „Име султанско зверовете носят!/ Безчовечни дела безбожни/ с неогранична власт те творят,/ от цариградски двор непроверени!” …;

– Епитети – напр.: „със злобна, свирепа, зверска, бесовска”, „красиви, зелени, къдрени липи”, „листокитна гора”, „сладкогласни славеи”, „цветопокрити поленки”, „веселовидни долини”…;

– Сравнение – напр.: „като гълъбица от клетка излетя”…;

– Символи – напр.: гората, кръстът, птичето (кукувицата), соколът…;

– Алитерация – напр.: „момци, девици, цвети берат”…;

– Асонанс – напр.: „в хълми, ратища, в планини хладни”…;

– Анафора – напр.: „Тайна остана горското вървище –/ ни знаменитият студен кладенц,/ ни старото чудно стрелбище,/ – за да не намерят нашия пряпорец!” …;

– Рими – суфиксално еднотипни, най-често кръстосани краестишни конструкции, които при комбинация постигат или съзвучност, или надстройват текста с допълнително съдържание, тъй като могат да съществуват и като самостоятелни семантични ядра – напр.: „едничка : миличка”; „звезда : „беда”; „сестрица” : девица”; „скверност” : „невинност”; „утеха” : „бяха”…;

– Риторично възклицание – напр.: „Хей, обичам в гора да ходя/ с вярна сговорна мила дружина;/ млади юнаци славно да водя,/ българи храбри към наша родина!” …;

– Риторичен въпрос – напр.: „Ах! Нима е майка родила/ стари витязи такива момци?” (16:2)…;

– Синтактичен хипероним – напр.: „Дребни росици как все блестят/ в равни и китни полянки,/ светли звездици ситни лъщят,/ с влага прохладна живеят билки!”…;

– Олицетворение – напр.: „свтла Деница мракът гонеше”, „Българско слънце светло да светне,/ старата слава на света да покаже,/ със сияйните успехи на нашите прадедни/ старата основа пак да положи!”...;

– Синтактичен паралелизъм – напр.: „Не бой се, душо! Не бой се, сестро!”…;

– Оксиморон – напр.: „Живи-умрели с мъка умирахме”…;

– Анжамбман – напр.: „Свобода наша сложно решихме,/ тежки окови, поганско робство/ да съкрушим заедно измислихме,/ уднобно за нас се появи средство!”…;

– Афоризми – напр.: „ни лук яли – ни лук мирисали”…;

– Бягащо изречение –  напр.: „Ум царува, ум робува.”…

– Заглавие – тъй като не е декодирано в текста, словосъчетанието „горски пътник” допуска по-фриволно обяснение; би могло да се предполага, че става дума за метафоричен пренос от израза „търговски пътник” (в см. човек, чиято професия е да пътува, за да рекламира мостри на определени стоки, а след това да ги продава…) към заглавието „ГОРСКИ ПЪТНИК”; подобна аналогия ще експонира неразчленимостта между език и мислене, език и поведение в комуникативния акт на лирическата повест и ще строи въображаемата структура на скрита, но напълно възможна предметафора, тъй като Георги С. Раковски наистина се е препитавал и с подобен вид търговия: ТЪРГОВСКИ ПЪТНИК… → БОРЕЦ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ → ПРОДАВАЧ НА СВОБОДА… → ГОРСКИ ПЪТНИК…

   – Мото: „Ум царува, ум робува.” – този афоризъм съдържа низходяща градация, която е нарочно съкратена във финала с ТОЧКА; истинският вариант на поговорката – „Ум царува, ум робува, ум патки пасе” – включва в премълчания (апосиопезност) или изпуснатия (елиптичност) финал  своеобразен оксиморон, тъй като патките/гъските обикновено нямат нужда от пастир, макар че има хора, които наистина пасат патки както в прекия, така и в преносния смисъл на израза; словосъчетанието „ум патки пасе” се асоциира в автентичния словесен фолклор със саркастично отношение към упорития, но абсолютно безсмислен труд (в см..: който патки пасе, е глупав човек – той се шляе и имитира, че върши нещо важно; оттук: „не паса трева” – в см. не съм глупав; „пускам го да пасе” – в см. не се занимавам повече с някого, не му обръщам внимание, защото е глупав…); по всяка вероятност Георги С. Раковски е искал да наблегне на пеещия синтактичен паралелизъм в началото на афоризма и да изключи посредством ТОЧКАТА всякаква възможност за спекулации и преиначаване на сингуларизираната метонимия в първия акорд от посланието на повествователния спев; сюжетната ситуация би трябвало да се разгадава така: Ум (в см. турците, техният „ум”…) царува, ум (в см. българите, техният „ум”…) робува (но никой патки не пасе, т.е. всеки си е вършел работата!); към края на поемата, когато става дума за славната история на България в монолозите на Момчил, Радой и Воеводата, поетът обръща без допълнителен семантичен акцент съдържанието на афоризма: Ум (в см. българите, техният „ум”…) царува, ум (в см. гърците, техният „ум”…) робува (но никой патки не пасе, т.е. и турците, и българите са си знаели работата!); така съдържанието на звуковия комплекс се превръща в бягащо изречение, тъй като редакцията е авторска, а точката е семантично натоварена; поетът е съкратил афоризма, търсел е универсален нравствен модел, каквато всъщност е и надредната задача на целия текст:

   Във времената на великия Владимир

   нашето свещено слънце е сияло,

   над целия славянски мир

   със светлозарни лъчи е греело!

   Това са били златни векове!

   Тогава нашата слава е цъвтяла!

   Имала е България синове!

   Закони на света е раздавала!

   – Жанр – изразът „повествователен спев” фиксира жанра на творбата (лироепика → повест (новина) в мерена реч → изпята повест (новина) → повест (новина) в стихове), но доста опосредствено; ако прилагателното „повествователен…” е лесно разпознаваемо и означава букв. разказвателен, разказващ новината, новинарстващ, думата „спев” няма аналогия нито в църковнославянската езикова традиция, където най-напред трябва да бъде потърсена, нито в народните говори; бихме могли да предположим, че думата е заимствана от руското деепричастие „спев”, което – следвайки неговата руска граматическа характеристика – би трябвало да се преведе също с нелична глаголна форма, т.е. с българското деепричастие „пеейки” (или: спев ≡ пеейки); така и в руския, и в българския вариант думата „спев” ще съхрани своята синтактична роля в звуковия комплекс „повествователен спев”, тъй като и в двата случая ще бъде обстоятелствено пояснение за начин: „разказвам, пеейки” (респ.: пеейки, разказвам) ≡ „повествователен спев”…; коренната морфема на прилагателното „повествователен…” (по/след/следвайки/ по следите на + вест… – т.е., по следите на новината, следвайки новината…) и сюжетната ситуация в „ГОРСКИ ПЪТНИК” (разказ, съчетаващ – посредством различни по качество и функции ретардации – множество разкази в разказа, разкриващи както допълнителни фабулни интриги, така и внезапни природни картини и актуални публицистични гросове) ни отправя повече към поетиката на автентичните български фолклорни силогизми, които поетът добре е познавал, отколкото към някаква оригинална домашна – Н. Бозвели, Д. Чинтулов, Н. Геров, Н. Козлев, П. Р. Славейков … – или побългарена чужда художествена традиция, която е била актуална към оня исторически момент: Доситей Обрадович (1742-1811), Джордж Байрон (1788-1824), Алфонс дьо Ламартин (1790-1869), Александър Пушкин (1799-1837), Александър Велтман (1800-1870), Михаил Лермонтов (1814-1841), Тарас Шевченко (1814-1861), Николай Некрасов (1821-1878)…; най-силният аргумент в това отношение е фактът, че изпятото повествование съдържа документални щрихи и е силно съзерцателно, орнаментирано е с пищни барокови описания на природата, а реалните разкази в разказа се водят от 1 л. ед. ч. и звучат като наратив на лирически говорител, а не на лирически герой; само лирическият говорител, когато се появява, нарицава императивно; той – защото е не само страничен наблюдател, но и участник в централния сюжет – или живописва фрагменти от екстериора и интериора, или манифестира недвусмисленост на оценките/преценките/преоценките на конкретната новина от конкретния сюжет. Най-категорична е тази марсилезна безапелационност в „Предговор към българския народ”:

   Времето идва, времето лети.

   Вековете са крилати!

   Полза има, който може

   с разум да се възхити.

   (…)

   Храбро потомство ще се въздвиже!

   Много ще се юнаци явят!

   Древна слава ще се покаже!

   Със светла победа ще се увенчаят!

   – Сюжет – случката е разгърната посредством романтично приповдигнат театрален декор в едно сравнително кратко действие, проследяващо хайдушко отмъщение и закрила на народа: пролет е, млад воевода стои на брега на морето и очаква своите юнаци; докато ги чака, разсъждава върху красивата българска природа, робската участ на народа и надеждата, че все някога помощта ще дойде от Север; дружината се появява, предвождана от знаменосеца Велко; юнаците сядат да си отдъхнат от дългия път и, между другото, започват да споделят лични истории и преживявания, които са ги довели на това място; когато монолозите приключват, четата се заклева във вярност към воеводата и отечеството, а после тръгва за родината; хайдутите спират някъде из горите на Стара планина, за да си отдъхнат, но чуват женски писък; оказва се, че това е жена, която оплаква сина си, пребит до смърт от турците; момчето умира, след което умира и майка му, покосена от скръбта по загубеното чедо; четниците откриват злодеите и ги убиват; накрая връщат на хората всичко, което турците са им заграбили…

– Фабула – конкретната интрига е генеративна; представена е чрез сложни ретардационни спирания на фабулния поток, в които се преплитат лирически отклонения или ретроспекции, свързани обикновено с настоящия и миналия живот на героя/героите…; структурирани са допълнителни сюжетни ядра, които надграждат външната рамка на централния сюжет с разкази в разказа, поднесени под формата на общо 6 монолога…

Първият монолог принадлежи на Воеводата и е по-скоро несекваща вътрешна изповед на главния герой, която структурира композиционната рамка на творбата; поведението на предводителя на хайдутите е разкрито посредством протяжни възгласи, които звучат като дидактичен речитатив; обикновено се рисуват/изпяват или пищни природни картини, или наративни публицистични щрихи към някакъв национален, европейски, исторически, социален или политически проблем… Воеводата посреща и заклева хайдутите, не са редки и случаите, когато се правят и непосредни етногенетични преценки или много прецизни в детайла етнографски характеристики, свързани с облеклото и снаряжението на хайдутите. Не липсва и точна рисунка на хоругвата (знамето) на четата:

   Златна, зелена, светла хоругва:   

   от една страна – „Свобода или смърт” –

   страшен лъв изобразява;

   от друга страна – „Бог с нами напред”

Онова, което обединява тези рисунки, за да ги превърне в силно надредно послание, е нравоучителният тон, който винаги  посочва, насочва, възпитава:

   Дребни капчици роса блестят

   в равни, цветни, китни полянки,

   светли звездици ситно лъщят –

   с влага прохладна живеят билки!

(…)

   Срамно безчестие не търпели,

   със здрав и отмъстителен меч

   племето агарянско те са избивали,

   свободата им била най-сладката реч.

(…)

   Народ, който своята правда желае,

   мила свобода и прелюбезна,

   тряба с оръже да я добие,

   с жертва голяма и скъпоценна!

   Вторият монолог принадлежи на Драгой: той е от Върбица; родителите му умират рано; Златка, негова сестра, става най-личната мома в селото; веднъж – на Гергьовден – Драгой я придумва да се хване на хорото; турците харесват Златка и решават да я отведат в харема на султана; съселяните ѝ се съпротивляват, но напразно – мегданското хоро е разтурено, а несъгласните са избити; злодеите отвеждат Златка; Драгой има лошо предчувствие – предната вечер е сънувал пророчески сън:

   Ястреб кръвник Злата ми гълъбица

   в кървави нокти си държеше!

   Късаше жива мила ми птица!

   Жално безпомощна тя пищеше! (28:3);

   Драгой решава да спаси сестра си; настига турците и подпалва лагера им; Златка се измъква в суматохата, побягва без посока в гората, но е тежко ранена; Драгой я настига и я отвежда в една пещера – започва да я утешава, но в един момент разбира, че тя не го чува, изпаднала е несвяст; извежда я на входа на пещерата, безутешен е; отнякъде се появяват хайдути; Драгой им разказва за случилото се; воеводата на четата се опитва да спаси девойката с горски билки, но усилията му са напразни – Златка умира; Драгой се присъединява към дружината, за да отмъсти за сестра си; откриват турците и ги избиват; минава лятото и хайдутите трябва да зимуват; тръгват към Истанбул, но им се налага да преминат през няколко турски села; ходжата на едно от селата ги забелязва и изпраща потеря след тях; хайдутите са заловени и осъдени на смърт; успяват да надхитрят местния паша, който в крайна сметка ги осъжда на доживотна каторга; бягат от тъмницата, избиват много турци; случайно попадат на засада – четата е унищожена, само Драгой се спасява; помага му една бабичка; Драгой случайно среща знаменосеца Велко, с чиито другари се присъединява към дружината на Воеводата…

   Третият монолог принадлежи на Велко: той е роден в подбалканско село, където няма турци; остава сирак – не помни родителите си; отначало търси спасение при християните, но никой не му обръща внимание; решава да опита при друговерците, които се оказват по-благосклонни; девет години слугува на един турчин в съседно село – работата е тежка, непосилна; когато накрая решава да си поиска парите, спечелени с честен труд, турчинът го затваря в тъмница; в затвора среща старец, който го съветва да избяга; бягството е организирано от негов приятел от детството; Велко успява да избяга, но няма нито дрехи, нито пари…; в гората среща някакъв заможен турчин – убива го, взема дрехите, оръжието и парите му; три месеца се скита и търси контакт с хайдути; случайно чува от овчарите, че в гората има чета, предвождана от юнак Голъб; чува и това, че пловдивският паша е оглавил голяма потеря и готви засада на дружината; Велко решава да помогне на Голъб – открива преследвачите и съвсем сам ги избива до крак; накрая Голъб и Велко се срещат; Голъб е възхитен от подвига на своя незнаен благодетел – предлага му да стане воевода, но той отказва; в крайна сметка Велко е обявен за знаменосец; след дълги митарства из Балкана и битки с поробителите хората на Голъб и Велко се присъединяват към дружината на Воеводата…

Четвъртият монолог принадлежи на Момчил: той е от Дряново и е най-начетен от всички; Момчил познава българската история и търси в нея конкретни мотиви за родолюбие – българите са наследници на Атила; българите са имали много християнски храмове, книжовници, художници, географи; българската воинска храброст е съкрушавала гордостта на много народи; българите са имали писменост далеч преди другите европейски народи; славното минало на българите е свързано с имената на царете Симеон Велики и Иван Шишман; старите български граници са забравени (Епир, Тесалия, Драч, Влашко…); 70 години трае окончателното поробване на България; в момента българите страдат както от турците, така и от гръцкото духовенство; българите са изоставени от християнска Европа; Момчил се присъединява към четата на Воеводата, за да възкреси древната слава на България…

   Петият монолог принадлежи на Младен: той е от Елена; баща му е убит от турците, а предателят, който е българин, е още жив…; Младен е принуден да напусне родното място, защото родът му е разорен; никъде не намира утеха; единственото желание на хайдутина е да се присъедини към четата на Воеводата, за да отмъсти на предателя…

Шестият монолог принадлежи на Радой: той е от Бяла; баща му е бил старейшина на селото, назначен от местния паша, но турците го убиват от завист – убиват и братята му; Радой е принуден да напусне родното място; единственото нещо, което взема със себе си, е бащината заръка, написана на лист хартия, но той е неграмотен и не може да прочете посланието; отива в Търново – озовава се на шумно тържище; турците го хвърлят в затвора, защото решават, че е скитник, но скоро – заради сватбата на султана – го освобождават; случайно се запознава с някакъв свещеник, който го осиновява; осиновителят успява да го изучи – най-сетне Радой може да прочете завета на баща си, който е свързан със славното минало на България; благодетелят на Радой умира; Радой се присъединява към четата на Воеводата, за да отмъсти на турците за поруганата родова чест и да възкреси славата на България…

   – Мотиви – напр.: красотата на българската природа, смелостта на хайдутите, робството, турците, предателството на гърците, семейството, борбата за освобождение, вендетата, съмнението, предателството на чорбаджиите, страхът, мъченичеството, надеждата за спасение, славата на България през вековете…

   – Библиогема – Християнският Триединен Бог (Св. Отец, Св. Син, Св. Дух)…

   – Апокалиптични изображения – вещици, вили, самодиви, черният бог, Торк, Лада…

   – Природни картини – пасторални природни описания, които почти винаги внушават хедонистична възхвала на мъжката сила и женската красота, на земното щастие и любовта към природата; поетичните рисунки задължително са оркестриран и с богати кръстосани рими:

   Сладострастно развити яворите бяха,

   различни сладкогласни птички

   в листата кичести гнездяха,

   в тънки, високи, гладки тополки!

   – Герои: Воеводата, Драгой, Велко, Момчил, Младен, Радой…

   – Хронотоп (време и пространство):

   – Време – 1853-1856 г.;

   – Пространство – Черно море, Истанбул → Босфора (Златния рог), Бяла, Върбица, Търново, Елена, Дряново, Стара планина…

   – Азбука и морфология – към 1853-1857 г. е актуална т.нар. гражданка; графемите, които използва Георги С. Раковски, не са старобългарски в общ порядък, както твърдят някои изследователи, а църковнонославянска редакция на старобългарските букви, но и своеобразна комбинация между актуалните в момента азбуки на Васил Априлов, Неофит Бозвели и Иван Богоров; всички новатори, сред които попада и авторът на „ГОРСКИ ПЪТНИК”, запазват изконното изискване на глаголицата и кирилицата за фонетичност на азбуката; новото, което въвежда Георги С. Раковски, е специален диакретичен знак „`”, който не е знак за ударение или знак за придихание, както е в църковнославянската азбука, а знак за изпускане на буква/букви (съотв. звук/звукове) от думата – напр.: в`≡ във, с`≡ със, теб`≡ тебе…; същият диакретичен знак е използван и за отбелязване на симптоматичното пропускане на пълния определителен член при имената от м.р. ед. ч. (напр.: човек`≡ човекът…); макар че архитектониката на „ГОРСКИ ПЪТНИК” e до голяма степен съвместима с лирическия фонетичен строй на т.нар. „даскалска поезия” – напр.: лириката на архимандрит Онуфрий Попович Хилендарски (1790 – ок. 1865-1871), Стоян Изворски (1815-1875), Йордан Джинот (1818-1882), Кръстьо Пишур ка (1823-1875), Атанас Гранитски (1825-1879), – усеща се, че въпросното пропускане не е правено за постигане на ритмично благозвучие или математическо равенство между броя на сричките в отделните стихове (силабизъм), а е по-скоро продукт на влиянието на източните диалекти, при които аферезите (напр.: `га → кога), синкопите (напр.: к`о → какво) и апокопите (напр.: нал` → нали) са обичайно фонетично явление, запазено и до днес; първата национална езикова реформа ще се осъществи едва през 1893 г. от т.нар. „Филологичска комисия”: акад. Александър Теодоров-Балан (1859-1959), проф. Иван Шишманов (1862-1928), проф. Любомир Милетич (1863-1937), проф. Беньо Цонев (1863-1926), проф. Стоян Аргиров (1870-1939)…; в момента всеки, следвайки законодателството на гражданката, е пишел онова, което е чувал или е искал да чуе – АЗБУКАТА НА ГЕОРГИ С. РАКОВСКИ (36 БУКВИ) не е правела изключение от неписаното привило; както ще видите, това всъщност е азбуката на Васил Априлов, но малко по-усложнена заради вариативността при „А”, „Е”, „И”, „Ъ” и „Я”; Васил Априлов изхвърля буквите „Й”, „Щ”, „Ъ”, „Ь”, „Ю”, „Я”, но Раковски ги запазва, следвайки азбуките на Н. Бозвели и Ив. Богоров; ако отстраним графемите, които тук поставяме в квадратни скоби – защото в „ГОРСКИ ПЪТНИК” те не са нищо повече от фонетични еквиваленти – ще се озовем в пророческо предмостие към съвременната българска азбука (30 букви): А [Ѫ], Б, В, Г, Д, Е [ѣ], Ж, З, И [i, ьi], Й, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ [Ѫ], Ь, Ю, Я [Ѫ].  

   – Лексика – наред с обилната употреба на думи с общославянски корен (най-често се заимстват образци от църковнославянски или руски език, обогатени с нарочни афикси, които преозвучават, а понякога и преетимологизират думата), Георги С. Раковски изхвърля – в буквалния смисъл – турцизмите; турският лексикален слой е запазени само в случаите, когато се налага пряка употреба на топоними, собствени имена, военни чинове или, както е в „Замечанiя”, разясняване на някаква лексема…

   – Коментари (≡ Замечанiя) – тази част от поемата e разположена върху 37 страници от книжното тяло (с. 161 – с. 188); съществуват общо 55 „замечанiя” (40+15) – с арабски цифри, поставени в скоби, са фиксирани 40, но има още 15, изписани с по-дребен кегел, които обговарят думи или изрази, включени в основните бележки; за да се постигне по-голяма библиографска и историографска достоверност на внушението, на няколко места старобългарските, църковнославянските, гръцките и френските източници са цитирани в оригинал, а след това са преведени на български; прави силно впечатление, че всяка една от бележките е допълнително надстроена с публицистични гросове, които стрелят във всички възможни посоки: срещу турците (защото са неверници и поробители…), срещу австрийците и унгарците (защото са асимилирали българските градинари…), срещу чорбаджиите (защото са слуги на турците и предатели на народа…), срещу гръцкото духовенство (защото иска да асимилира българските християни…), срещу българските бежанци в Русия (защото са изоставили родината си…), срещу евреите (защото са хитри и коварни…), срещу циганите (защото някои от тях са били физически изпълнители на смъртни присъди…); срещу Алфонс дьо Ламартин (защото не е разпознал българския етнос, когато се е обявил за унищожаването на Османската империя); тук много думи и словосъчетания се сдобиват с безапелационно съдържание (напр.: дервиш – сиромах, просяк, факир, врата; помак – помагач на турците; р. Тунджа – р. Яворица…); има конкретни указания за етнически преселения и разслоения на народите (напр.: германският етнос е неразривна част от руския …); коментира се съдбата на Крали Марко, като се посочва точно мястото, където е погребан – в района на Букурещ (с. Калугерен); Одрин, Белград, Виена, Букурещ, Будапеща, Солун, Кавала, Иракли… – това са все европейски градове, в които основното население е съставено от асимилирани етнически българи; изградена е нравствена и естетическа парадигма на митични същества от автентичния славянски словесен фолклор – вили, самодиви, Лада…; има дори указания за разваляне на черна турска магия (напр.: просто нахранваш едно бездомно куче с малко хляб и магията е разтурена…); не липсват и рецепти за вкусни ориенталски гозби (напр.: как се прави турска халва…)…

Георги С. Раковски няма конкретен принос в развитието на българския книжовен език. Нито една от революционните му филологически реформи не оцелява във времето…

Но Георги С. Раковски има РЕШАВАЩ ПРИНОС В РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА ЛИТЕРАТУРА.

Защо?

Вярно е, че самопреценката, цитирана в началото – „АЗ ЗНАЯ ДОБРЕ, ЧЕ ЩЕ ВИ СЕ СТОРИ МАЛКО СТРАНЕН МОЯТ СТИЛ, НО С ВРЕМЕТО ТОЙ ЩЕ СЕ ИЗЯСНИ, ОГЛАДИ И ПРЕЧИСТИ. ВСЯКО НАЧАЛО Е НЕСЪВЪРШЕНО И НЕДОСТАТЪЧНО”, – е обективна…

Микроструктурата на „Горски пътник” следва в по-голяма степен азбуката, лексиката  и морфологията на богослужебния български църковнонославяския език, а не на руската му редакция, която към оня исторически момент вече е започнала да формира новото, модерното отношение към лирическата ортография и въобще към структурата на стиха.

Младите вече не броят сричките…

Съвършено различно е и отношението към архитектониката на стиха…

Негласно силабизмът е обявен за анахронизъм, а силаботонизмът – съчетан с народнопесенните звукописни характеристики на автентичния словесен фолклор (напр.: алитерации, асонански, еднотипни суфиксални рими, анафори, епифори, епианафори, синтактичен паралелизъм, мезофири…) – става мерило за майсторство през цялата втора половина на XIX в. (Д. Чинтулов, Л. Каравелов, Х. Ботев…).

Новите реформатори постигат пълно сливане с говоримия български език, където флексията – освен при личните местоимения и звателния падеж при имената – отдавна е изчезнала.

Добри Чинтулов изхвърля църковнославянските падежи, както и морфологичните и синтактичните образци на руския виршов силабизъм от XVII в., който е актуален в българската литературна традиция до първата половина на XVIII в. Под знака на рецепцията на такива руски поети като Дмитрий Ростовски (1651-1709), Симеон Полоцки (1629-1680) и Теофан Прокопович (1681-1736) е процъфтявала цялата ни даскалска поезия (Ст. Изворски, Й. Джинот, Кр. Пишурка, Ат. Гранитски…).

Любопитното при тази поетична и филологическа реформа, направена от руски възпитаник, е обстоятелството, че – утвърждавайки аналитизма на говоримия български език в микроструктурата – Добри Чинтулов всъщност задълбочава връзката ни с руската литература, но в макроструктурата (теми, сюжети, герои…). Тук са били важни както съдържанието на формата, така и формата на съдържанието. Смесвайки стихове с еднакъв или различен брой срички (това се е случвало най-често в кратките хореични и ямбични размери!), Добри Чинтулов на практика обединява рецепцията на руската силаботоника – учейки се този път от гениалните образци на своите съвременници (А. Пушкин, М. Лермонтов, Т. Шевченко, Н. Некрасов…) – с българските народнопесенни структурни закономерности, което всъщност реабилитира, връща към нов живот оригиналното ни присъствие (на фонетично и морфологично ниво) в славянското литературно море:

Стани, стани, юнак балкански,

от сън дълбок се събуди,

срещу народа отомански,

ти българите поведи!

 („Стани, стани, юнак балкански…”)

Особеностите на езика на Георги С. Раковски са повече съотносими към консервативната и еволюционната, отколкото към революционната езикова практика, какъвто е случаят с Добри Чинтулов, макар че е налице екстравагантно отстраняване както на турския лексикален пласт, така и на пълния определителен член при имената от м.р. ед. ч. Някои морфологични и фонетични  характеристики – видени в съпоставителен план – не са обвързани докрай нито с Търновската (Н. Михайловски, Ив. Момчилов…), нито с Пловдивската книжовна школа (Н. Геров, Й. Груев…). Георги С. Раковски запазва етимологическата стойност на звучните и беззвучните съгласни в зависима позиция (напр.: градъ, а не гратъ или грат; приказка, а не прикаска…); фиксира графемата „ы” за мн. число на съществителните имена от м. р. (напр.: преграды, претоплы…); присъединява се към застъпниците на трансформацията на подвижното  –ър и –ъл, но я реализира в текста и по двата възможни начина (напр.: българин, но и блъгарско; сълза, но и слъза…); озвучава някои категории съществителни имена от м. р. ед. ч. и причастията на -л с окончанието -е в мн. ч. (напр.: овчаре, ходеле…)…

Всичко това ни дава основание да твърдим, че „ГОРСКИ ПЪТНИК. Повествователен спев: Ум царува, ум робува” наистина търси преди всичко нов, но все пак СРЕДИЩЕН МОДЕЛ за поведение в писмената практика…

ПОЕМАТА Е ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ ПРОЧЕТЕНА/ЧУТА ОТ ВСИЧКИ – и от консерватори, и от еволюционисти, и от маргинални литературни естети, поставящи над всичко лингвистичния каприз, но и от обикновените хора, за които ритъмът и образната система на народната песен са изграждали емоционалната връзка с българското изящно слово…

Ето къде – някъде пред високия хоризонт на просветения филологически експеримент… – бихме могли да потърсим субективната човешка антиномия на едно „НАЧАЛО”, което самият Георги С. Раковски определя като „НЕСЪВЪРШЕНО И НЕДОСТАТЪЧНО”…

Георги С. Раковски – освен доказан революционер, демократ, издател, публицист, етнограф, географ, историк, историограф, етимолог, воевода, идеолог, военачалник, пряк участник, стратег и ръководител на революционни борби през епохата на Българското национално възраждане… – е и възпитаник на ВЕЛИКАТА НАРОДНА ШКОЛА (букв. от гр: ΜΕΓΆΛΗ ΤΟΥ ΓΈΝΟΥΣ ΣΧΟΛΉ) в Истанбул.

В тази „школа” Георги С. Раковски попада по настояване на баща си през 1837 г. Не успява да завърши пълния курс на обучение, защото през 1841 г. заминава за Браила, за да вземе участие в т.нар. „Браилски бунт”. Преди това е учил в килийното училище в Котел (1828-1834) и в смесеното гръцко-българско училище в Карлово (1834-1836), където става ученик на Райно Попович (1773-1858).

Солидна, действаща, масова, целенасочена, оригинална българска образователна система към оня исторически момент – 30-40-те години на XIX в. – не е съществувала. Всичко се е правело или на принципа на някаква местна аматьорска имитация на гръцкото училище (след Карлово такива учебни заведения възникват последователно в Свищов, Самоков, Сливен…), или посредством прякото копиране на чужди образци, какъвто е случаят с дидактиката на английските свещеници Андрю Бел (1753-1832) и Джоузеф Ланкастър (1778-1838) – учене чрез преподаване, наречено по нашите земи взаимоучителна метода.

Методът Бел-Ланкастър е експериментиран най-напред в английските колонии (Индия…), а после е пренесен в Европа (Русия, Англия, Франция, Италия…) и Америка (САЩ, Канада, Колумбия, Боливия…). Учениците са разпределяни в няколко класа, но не по възраст и пол, а по знания. По-подготвените са преподавали на по-неподготвените. Така са се пестели пари от заплати за преподаватели. На практика методът е възпроизвеждал за кратко време голям брой непретенциозни училища, чиято цел е била бързо и масово ограмотяване на деца от бедни семейства. Училището на В. Априлов, създадено в Габрово през 1835 г., копира изцяло дидактиката Бел-Ланкастър.

Обучението на Георги С. Раковски – до 1837 г. – е традиционно и е по същата педагогическа схема: малко четене, писане, пеене, смятане, наизустяване на пасажи от две-три църковно-служебни книги (напр.: „Часослов”, „Апостол”, „Псалтир”…); при Райно Попович със сигурност е изучавал гръцки и църковнославянски език; обучаван е и на някакъв занаят…

ВЕЛИКАТА НАРОДНА ШКОЛА е учебно заведение със съвършено друг социален и педагогически стандарт. Тук по някакъв начин са се комбинирали висшите богословски науки с класическата образователна система на „Седемте свободни изкуства” (възходяща комбинация от trivium (букв. три: граматика, риторика, диалектика) и quadrivium (букв. четири: аритметика, геометрия, астрономия, музика). Няма изследване върху дидактиката на това училище, но със сигурност се знае – най-вече от оцелели писма на негови български възпитаници (напр.: Никола и Алеко Богориди, Гаврил Кръстевич, Иван Кишелски, Сава Доброплодни, Иван Богоров, Кръстю Пишурка, Сава Филаретов, Захари Струмски, екзарх Антим I, екзарх Йосиф I, Иларион Макариополски...), – че тук са изучавали теология (преди всичко!), а после: философия, реторика, диалектика, антропология, математика, физика, астрономия, химия, музика, латински, арабски, персийски и френски език…

Великата народна школа е основана през 1454 г. от патриарх Генадий II Схоларий (1400-1473) след падането на Константинопол под османска власт. Всъщност това е семинария (средно богословско училище) към ЦАРИГРАДСКАТА ВСЕЛЕНСКА ПАТРИАРШИЯ, в която са се обучавали децата на по-заможните християнски поданици на Османската империята (най-вече гърци, но и българи, сърби, хървати, румънци…).

ГЕОРГИ С. РАКОВСКИ Е БИЛ ПОДГОТВЯН ЗА БОГОСЛОВ, а не за търговец или адвокат, както твърдят голяма част от неговите историографи, макар че е практикувал и такива професии!

Богословското образование на Георги С. Раковски се отчита вяло или направо се подминава.

Великата народна школа присъства в повествователния спев, но доста опосредствено и някак иносказателно. Кодът е сложен, тук можем само да гадаем…

Още в самото начало на „ГОРСКИ ПЪТНИК. Повествователен спев: Ума царува, ум робува” поетът уточнява, че Воеводата очаква своята дружина „край морето”:

Край морето стои разпален,

с очи неподвижни Севера гледа,

в мисли високи пренесен

един българин – млад войвода.

Защо „край морето” младият воевода „Севера гледа”?

Защото:

Северът помощ ще даде!

Братска любов ще ни покаже!

Дългът свещен го зове,

никога няма да ни откаже!

Ако стихът „Северът помощ ще даде” е откровен намек за Русия, защо Воеводата очаква хайдутите тъкмо на морския бряг, а не някъде другаде?

Защо не е в гората например, както повелява традицията?

Като гледа „с очи неподвижни Севера”, къде всъщност стои воеводата? Кое е морето, за което говори?

Ако гледаме от нашето черноморско крайбрежие, Русия се намира на североизток, а не на север.

Обратното на „Северът” е югът, а възможно най-близката южна точка наоколо, от която може да се погледне „с очи неподвижни” към Русия („Северът”), е Босфора, където е Златният рог…

ОТ ЗЛАТНИЯ РОГ СЕ Е ОТКРИВАЛА ПАНОРАМНА ГЛЕДКА КЪМ ТОГАВАШНИЯ КВАРТАЛ „ФЕНЕР” НА ТУРСКАТА СТОЛИЦА, КЪДЕТО СЕ Е НАМИРАЛА ВЕЛИКАТА НАРОДНА ШКОЛА…

Някъде тук – в Истанбул, пред очите на врага, където обикновено големите ни конспиратори са се чувствали най-добре, – би трябвало да стои Воеводата, „в мисли високи пренесен”…

Тази географска точка на Балканите – НАЙ-ЖИВОПИСНИЯТ МОРСКИ ВОДОРАЗДЕЛ МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА (ГРАНИЦАТА МЕЖДУ БОСФОРА И МРАМОРНО МОРЕ) – структурира надреден философски контекст в екстериора на „ГОРСКИ ПЪТНИК…”…

Намекът за наученото във Великата народна школа – наричали са я още „Червения замък” – е индиректен и романтично приповдигнат. Тук буквален документализъм, какъвто откриваме в някои маргинални даскалски поети, не трябва да се търси. От морето, където „стои разпален,/ с очи неподвижни” и „Севера гледа”, изведнъж Воеводата се озовава в Балкана, където „момци и девици цветя берат”, а „Земята се в огнена дреха облича”:

В хълмове и в бойни равнини

шумни и приятни гласове ехтят!

В цветни долини красиви

момци и девици цветя берат!

(…)

Как лъчезарно слънцето изтича!

Как светлината гони нощните тъми!

Земята се в огнена дреха облича,

зората пресветла буди с лъчи!

Литературният език, който усвоява Георги С. Раковски в сърцето на Османската империя, е философски извисен, двупосочен е, но не и амбивалентен…

ТОВА Е ЛИТЕРАТУРНИЯТ ГОВОР НА ЕДИН БОГОСЛОВ…

Знанието за Евангелския път, усвоено от Георги С. Раковски на границата между Босфора и Мраморно море, надгражда сюжета на „Повествователен спев” със стилистиката на своеобразна ерминия (от гр. еρμηνεία – букв. обяснение, напътствие…) или образец за това, как трябва да се представя живота на хайдутите и въобще борбата за национално освобождение.

Красотата на българската природа и чистота на саможертвата, към която тръгва четата на Воеводата, както и коментарните бележки към „ГОРСКИ ПЪТНИК. Повествователен спев: Ум царува, ум робува” , са своеобразно олицетворение на цялата революционна стратегия и тактика на Георги С. Раковски: ПРОСВЕТЕНА РЕЛИГИОЗНА БОРБА ЗА ЦЪРКОВНА НЕЗАВИСИМОСТ; ЕМАНЦИПИРАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК; СЪЗДАВАНЕ ЗАД ГРАНИЦА НА ВОЕННИ ФОРМИРОВАНИЯ, КОИТО ДА ВОЮВАТ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ…

Разнообразните фабулни интриги, пищните природни картини, автентичните фолклорни образи, публицистичните гросове, както и обилните коментари в „Замечанiя” превръщат „ГОРСКИ ПЪТНИК” в своеобразен дидактичен казус, който описва, интерпретира, но и ПОУЧАВА, НАРИЦАВА, ОБУЧАВА, ВЪЗХВАЛЯВА – ПЕЕЙКИ (≡ „…спев”) – ОТ ВЪОБРАЖАЕМИЯ АМВОН, ИЗДИГНАТ НА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ХРИСТИЯНСТВОТО И ИСЛЯМА...

Автобиографизмът в „ГОРСКИ ПЪТНИК” е калейдоскопичен. Житейската съдба на поета е навсякъде – откриваме я най-вече в образа на Воеводата, но тя е и в подвига на Драгой, и в бягството на Велко, и в задълбочените исторически познания на Момчил, и в описанията на турската каторга. Има конкретно събитие, което поставя документална рамка на художествения сюжет. Георги С. Раковски е непосредствен свидетел и страничен участник в събитията около Кримската руско-турска война (1853-1856). Организира „Тайно общество”. Постъпва като преводач в щаба на Омар паша  (1806-1871), за да шпионира в полза на руските войски, предвождани от княз Михаил Горчаков (1793-1861), но турците го залавят. Със сигурност се знае, че e организирал чета от 12 души, която много напомня четата на Воеводата…

„ГОРСКИ ПЪТНИК. Повествователен спев: Ум царува, ум робува” притежава многопосочна генеративна идея, която търси своите човешки основания както във филиграна (микроструктурата…), така и в мащабните директни и индиректни послания, поднесени посредством заглавието, мотото, сюжета и монолозите на героите (макроструктурата…).

Всичко влиза в употреба, за да се отключи ПРИЛИВ НА НАЦИОНАЛНО САМОЧУВСТВИЕ…

Да припомним, че едно от църковнославянските речникови значения на лексемата „език” е думата „народ” (респ. „племе”, „население”…)…

Монолологът на Момчил прилича на кратък преразказ на „История славяноболгарская…” на Св. отец Паисий Хилендарски…

Екстериорните природни изображения са поднесени посредством силна амплификация: огромно натрупване на епитети, сравнения и метафори, организирани в безконечни художествени апликации, които имат една-единствена цел: безапелационна демонстрация на природните красоти на България, която е най-естествената среда за безпределната смелост на борците за национална свобода…

Навсякъде в книжното тяло на лирическата повест – без оглед на това дали конкретният текст се отнася към художествени изображения или към научни и публицистични коментари – Георги С. Раковски търси външни и вътрешни аргументи за национална гордост, които не подлежат на съмнение…

 „ГОРСКИ ПЪТНИК. Повествователен спев: Ум царува, ум робува” е и своеобразно лирическо предмостие, пътека, извървян човешки път, който по-късно ще разкрие филигранни моменти от своите субективни човешки антиномии и в науката – напр.: в „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч.” (1859)…; в публицистиката – напр.: във вестниците „Българска дневница” (1856), „Дунавски лебед” (1960-1861), „Бъдущност” (1864)…; в революционното, политическото и във военното дело – напр.: „План за освобождението на България” (1861), „Статут за едно Привременно българско началство в Белград” (1861), Първата (1862) и Втората българска легия (1867-1868)… 

 „ГОРСКИ ПЪТНИК. Повествователен спев: Ум царува, ум робува” създава УНИВЕРСАЛЕН МОДЕЛ ЗА ЛИТЕРАТУРНО И ГРАЖДАНСКО ПОВЕДЕНИЕ В БЪЛГАРСКАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА.

 II. ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Джобното тефтерче (AGENDA : NOTIZ-BUCH für Geschäftsleute jeden Berufs) на ВАСИЛ ЛЕВСКИ (1837-1873) и незавършената лирическа автобиография „Аз, Васил Лъвский в Карлово роден…” озвучават черти от продуктивния автентичен български език от втората половина на XIX в. (1867 г. → м. юли – август 1870 г. →  м. декември 1872 г.).

Чрез своеобразна интердисциплинарна археология на текста ще се опитаме да преосмислим познати ценностни рефлекси, формирали някога личността на Апостола на българската свободата: религиозни, философски, лингвистични, психологически, социални, пространствени и времеви нагласи…

Ако се движим неотлъчно по исторически регламентираната семантична ос РОД → ЕЗИК → РОДИНА → ИГО → СВОБОДА, следите от това движение ще очертаят естествените граници на едно универсално хуманитарно знание за българската история: БЪЛГАРИ ↔ ПРАВОСЛОВНА ХРИСТИЯНСКА РЕЛИГИЯ ↔ БЪЛГАРСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА ↔ РЕВОЛЮЦИОННИ БОРБИ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ ОТ ОСМАНСКО ИГО…

Както тефтерчето на Васил Левски, което и в момента е най-надеждният източник на информация, така и автобиографичната лирическа творба изграждат теза върху общо 6 литературни текста:

– ФРАГМЕНТ ОТ ТРОПАР ЗА СВ. СВ. КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ И АРХИЕПИСКОП МЕТОДИЙ;

– ФРАГМЕНТ ОТ НАРОДНАТА ПЕСЕН „СЕ ЗА ТЕБЕ МИСЛЯ, МАМО…”;

– ФРАГМЕНТ ОТ НЕИЗВЕСТНА НАРОДНА ПЕСЕН;

– ФРАГМЕНТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО „ВЪЗПОМЕНАНИЕ” НА ДОБРИ ЧИНТУЛОВ;

– ФРАГМЕНТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО „НА ПРОЩАВАНЕ…” ОТ ХРИСТО БОТЕВ;

– НЕЗАВЪРШЕНА АВТОБИОГРАФИЧНА ЛИРИЧЕСКА ИЗПОВЕД („АЗ, ВАСИЛ ЛЪВСКИЙ В КАРЛОВО РОДЕН…”). 

В тефтерчето на Васил Левски причина и следствие се намират в динамично единство и представляват двете страни на характерен психологически ритъм, който е формирал активната аперцепция на личността…

Първата страна демонстрира динамична психическа нагласа (всичко се отразява: химнично църковнославянско песнопение, счетоводни сметки, литературни, публицистични и законотворчески текстове, свързани с организацията на частните революционни комитети…), конкретно мислене (всичко се отразява, но с най-малки подробности – педантично, почти счетоводно, математически...), цялостна личност, която е емпирично и познаваема, и непознаваема едновременно (всичко се отразява, но обикновено информацията се кодира, съкращава или недоизказва…).

Втората страната демонстрира художествена перспектива и го представя като пишещия човек – тук обектът на въздействие се превръща в субект на въздействие.

В „Аз, Васил Лъвский в Карлово роден…” видимият обобщен художествен образ на онова, което наблюдаваме в тефтерчето, се превръща в автобиографично изображение на същия слушащ, запаметяващ, пеещ, преписващ човек, който e в диалог – преди всичко със себе си, но и с хората, с които общува… Динамичната психическа нагласа и конкретното мислене определят психологическия ритъм и на стихотворението.

И в двете психологически перспективи – както ще видим след малко – е налице силно екстровертно креативно мислене, проектирано, дори режисирано в словесния декор на различни текстови ситуации.

И в двата случая обаче е налице и своеобразно фразеологично единение на семантично и прагматично ниво, даже дублиране на интонацията и експресивността на словосъчетанията.

В някакъв смисъл и преписаното в тефтерчето, и незавършената лирическа изповед са веществени доказателства за историческото присъствие на личност, която обобщава типологични черти от литературното мислене на българина от втората половина на XVIII, когато християнската религия (преди всичко!), представата за род, език и родина, българската народна песен и българската художествена литература са формирали ценностните критерии за българска национална идентичност…

Наличието на петте текста в тефтерчето на Васил Левски е симптоматично…

Тъй като все пак става дума за реконструкция на познати и многократно огласявани текстове, трябва да подчертаем, че самото тефтерче битува посредством информационни кодове, които моделират аналитични представи както на философско (време, пространство, личност, личностни взаимодействия, социална и политическа конюнктура, превратности на съдбата, героизъм, себеотрицание, чувство за достойнство и чест…), така и на лингвистично ниво (графологични, фонетични, морфологични, синтактични и лексикални дадености…).

В „AGENDA : NOTIZ-BUCH…” са видими три самостоятелни сюжетни ядра:

– Химнична църковносляванска възхвала (тропар за Св. Св. Константин-Кирил Философ и архиепископ Методий – напр.: „Яко Апостолов единонравний/ и словенски стран учителие/ Кириле и Методие, богомудрий/ владико всех молите, вся язи-/ ки словенския утвърдити в/ православий и единомислий, уме-/ рити мир и спасти души нашя.”;

– Автентичен словесен фолклор – напр.: „Искам, мамо,/ да та вида/ и вси мили/ у дома, но знамето ма/ не оставя. До кога ль/ ще мога до./ Збогом, мила,/ кой знай дали/ щеш ма видиш/ вече жив./ Но, драга, не щеш ме/ забрави,/ ако падна аз/ убит./ Сал за тебе/ мисла, мамо,/ и са готва за боя./ Пред вразите ни/ рамо с рамо,/ във кръв ще се/ облея./ Съ богом, мила,/ кой знай дали и пр.”…;

– Съвременни авторски лирически образци: напр.: „Току-що се яви зората/ в един прекрасен майски ден,/ излязох аз из одаята/ душевно много наскърбен.” („Възпоменание” от Добри Чинтулов); „(…) късайте брашлян и здравец,/ плетете венци и китки/ да кичим глави и пушки,/ и тогаз с венец и китка,/ ти ила, майко, при мене,/ ела ма, майко, прегърни/ и в красно чело цалони,/ красно, с две думи заветни:/ “Свобода и смърт юнашко”./ И аз ща либе пригърнъ/ с кървава ръка през рамо,/ да чуй то сърце юнашко,/ плача му да спра с целувка,/ сълзити с уста да глътна./ И тогаз, майко, прощавай,/ а ти, либе, ни ма забравяй./ Дрожина тръгва, отива,/ „пътя е страшен, но славен./ Аз можя млад да загина,/ но стига ми тази награда,/ да каже нявга народа:/ „Умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода” („На прощаване….” от Христо Ботев)…

Сюжетните ядра след химничната възхвала на Св. Константин-Кирил Философ и Св. архиепископ Методий могат да бъде разместени – преподредени, синкопирани…

Тропарът стои като фундамент, поставен пред лабиринта на „AGENDA…”!

Тропарът е теза, главна тема и фундаментална идея в тефтерчето на Васил Левски.

Никой не може да каже с точност как всъщност Васил Левски е вселявал идеите си в душите на хората. Но самото присъствие – и то в тази позиция – на апотеозната възхвала на делото на Славянските първопросветители е безапелационно доказателство за пряката, а не косвената зависимост на Васил Левски от религиозните идеи на своето време…

Какъв е всъщност Васил Левски към оня исторически момент (1867-1872) – дякон, отлъчен дякон, харамия, хайта, воевода, знаменосец, народоволец, читател на песнопойки, певец, народен учител, ученик на Георги С. Раковски, организатор на частни революционни комитети?

Васил Иванов Кунчев, роден на 18 юли (ст. стил: 6 юли) 1837 г. в Карлово в семейството на Гинка Караиванова Кунчева (1817/1820-1878) и Иван Кунчев (1808/1809-1851), е бил дякон…

Със сигурност се знае, че на 7 декември 1858 г. приема монашество в Сопотския манастир „Св. Спас”, където светското му име Васил е заменено с духовното ИГНАТИЙ. Негов кръстник става отец Кирил, който тогава е изповедник на Рилския манастир в Карлово. През следващата 1859 г. монахът Игнатий е ръкоположен за дякон. Обетът е извършен от митрополит Паисий в Пловдив…

Предполага се, че активното монашество на дякон Игнатий приключва вечерта на 3 март 1862 г., когато напуска Карлово с коня на вуйчо си архимандрит Василий, за да поеме пътя за Пловдив, а оттам за Сърбия, където ще вземе участие в Първата българска легия на Георги С. Раковски.

Тъкмо тази дата, между другото, има предвид Иван Вазов, когато в одата „Левски” уточнява годините на революционната дейност на Апостола:

Девет годин той

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово,

и носи съзнанье, крепост, светлина

на робите слепи в робската страна.

От 3 март 1862 г. до 18 февруари 1873 г. са точно 9 години и 13 дни (1862 г. е била високосна).

Съществува и друго твърдение, което е пряко свидетелство за това, кога всъщност дякон Васил-Игнатий самоволно решава да се откаже от духовното си звание. Става дума за нещо, което се е случило на 19 април 1864 г. в Карлово. Информаторът е майка му:

 „Беше на Великата събота, когато синът ми дякон Игнатий реши да се откаже от духовното си звание. Той ме повика в собата и ми каза: „Мамо, мене ме призовава народният глас, за да се притека на помощ на заробеното си отечество; затуй аз не мога вече да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея…” Тогава свали расото и калимавката, па взе ножицата и отряза косата си и ми рече: „Мамо, вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз я отделям от себе си, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би остана неопян и непогребан”.

Първата публикация на този спомен е направена във Враца през 1902 г. от Минко Марковски в книгата му „Спомени и очерки из българските революционни движения 1868-1877 г.: Нови данни и документи”.

Това свидетелство на майката не е съвсем автентично, тъй като липсва документ (саморъчно написан спомен, косвено писмено свидетелство…), който да потвърждава истинността на думите, казани от Васил Левски. А и стилът е прекалено патетичен и не приляга на неговото притчово, афористично мислене. Минко Марковски е краеведът на Троянския край и е съвсем естествено нарочно да дооцветява с прецизна документална автентика думите му.

Косата на Васил Левски наистина е съхранявана от майка му Гинка Кунчева. Тя предава къдриците на дъщеря си Яна (1835-1913), която през 1907 г. дарява реликвата в държавна институция (тогавашното Министерство на образованието). В момента фрагменти от косите на дякон Васил-Игнатий се намират в Националния военно-исторически музей  в София и в музея на Васил Левски в Карлово.

Ако вярваме на М. Марковски, въпросният разговор между майка и син се е случил след участието на Васил Левски през 1862 г. в Първата българска легия на Георги С. Раковски.

Но звучи някак неправдоподобно да се е саморазмонашил след участието във военните действия в Сърбия, а не преди това… – едно съмнение, което би трябвало да ни насочва не към 19 април 1864 г., а към вечерта на 3 март 1862 г.

Логично е да предположим, че тъкмо през въпросната вечер е отрязал косите си, които – за съжаление – са се превърнали в нещо като вечен талисман за невярващите в принадлежността на Апостола на Българското национално освобождение към българското духовенство.

Една кратка ретроспекция може би ще доизясни нещата…

През 1852 г. – веднага след смъртта на баща си – 15-годишният Васил Иванов Кунчев става послушник при вуйчо си хаджи Василий, калугер в Хилендарския манастир, изпратен като проповедник и таксидиот в Карлово и околностите. От този момент до въпросното отрязване на косите това е човекът, който се грижи неотлъчно за Васил Левски. Били са непрекъснато заедно. Той го записва в класното училище в Стара Загора, той го запознава с учителя по пеене Атанас Иванов, който открива и обработва великолепния му глас, той го включва в курсове за свещеници, след което му обещава, че ще издейства нареждане от Хилендарския манастир да учи в Русия…

Към въпросната дата дякон Васил-Игнатий е работил безвъзмездно за вуйчо си…

Каквото и да означава това, отказът от заемането на „духовна длъжност”  – т.е. отказ от работа (от „щат”, казано на съвременен език, нещо като подаване на оставка… ) при бъдещия архимандрит Василий – не означава отказ от Бога и от тайнството на монашеския обет.

Много историографи или не искат, или не мога да разберат това…

Не съществува конкретен документ, който да потвърждава или отрича низвергването (афоресването, отлъчването, пропъждането…) на Дякона от лоното на християнската църква поради нехайство, лоша дисциплина или неспазване на църковния чин. Регистрирани са конфликти между племенника и вуйчото, но това се оказаха повече жълти, нездрави слухове за семейни дрязги, които така и не оцеляха във времето.

Съществуват обаче четири косвени аргумента, които доказват по недвусмислен начин, че от замонашването (7 декември 1858 г.) до последния миг от живота си (18 февруари 1873 г.) Васил Левски живее със самочувствие за изконна, ежедневна, ежечасна, ритуална, усърдна принадлежност към българската православна църква…

Първият аргумент – най-категоричният – е присъствието на вече цитирания тропар за Св. Константин-Кирил Философ и Св. архиепископ Методий в „AGENDA…”.

Вторият аргумент е свързан с началото на текста на НАРОДНАТА КЛЕТВА, която е трябвало да полагат новопосветените съзаклятници, когато са ставали членове на частните революционни комитети. Ето как започва клетвата, чийто безспорен автор е Васил Левски: „Заклевам се в Евангелието, в честта си, и в Отечеството си, пред Бога и пред Честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб. (…)”.

Третият аргумент търси доказателства в отговора на въпроса: каква е била представата на Васил Левски за българско пространство към оня исторически момент и съвпада ли тя с фиксираните епархийски граници на Първия български църковно-народен събор?

Въпросът е изключително важен, защото отговорът му предполага своеобразна реконструкция на информацията, която откриваме не само в тефтерчето, но и в целия наличен изворен архив на Васил Левски…

Оказва се, че – препрочитайки наново всички писма от и до Васил Левски, както и изобилните сведения на негови съвременници, събрани и обговорени в цитираното на Димитър Страшимиров – можем чрез своеобразни маршрути да уточним представите на Апостола за българско етническо, езиково и религиозно пространство към вече уточнения времеви хоризонт (1867-1872 г.).

В редуването на селищата, които ще посочим по-долу, търсим обобщеност и по-голяма пространствена нагледност, тъй като – така подредени – те фиксират най-външните и най-вътрешните граници, свързани с конспиративната дейност на Апостола.

За да се получи представата за територия, а не за път (пътеки, мегдани, паланки, реки, махали, гори, къщи, равнини, долини, хребети, клисури…), навсякъде в края повтаряме името на първото селище, но в курсив и след обърната стрелка (← ): ПЪРВИ МАРШРУТ (голям кръг) – Лом → Берковица → София → Кюстендил → Пазарджик → Пловдив → Хасково → Чирпан → Стара Загора → Нова Загора → Сливен → Ичера → Котел → Омуртаг → Шумен → Добрич → Русе → Плевен ← Лом…; ВТОРИ МАРШРУТ (малък кръг) – Враца → Ботевград → Правец → Етрополе → Златица → Пирдоп → Клисура → Панагюрище → Стрелча → Сопот → Карлово → Калофер → Казанлък → Габрово → Трявна → Дряново → Велико Търново → Горна Оряховица → Долна Оряховица → Ловеч (вътрешна столица на революционната организация) → Троян → Тетевен → Ябланица ← Враца…; ТРЕТИ МАРШРУТ (неосъществен кръг) – Разлог → Кюстендил → Скопие  → Охрид → Битоля → Радомир → Щип ← Разлог.

За неосъществен маршрут научаваме от различни писма на Васил Левски, но най-показателно е едно негово писмо до д-р Константин Робев от Охрид, в което му напомня за разговорите им в Цариград, свързани с разширяването на революционната мрежа по българските земи. Като подчертава, че никога не е забравял Македония, Левски обобщава: „(…) ние мислим, че ако трябва да се развие байрака, това трябва да стане и по синките страни на нашето отечество… От никъде помощ не можем да чакаме, нито пък да желаем, каквото направим, сами да си го направим.”

Оригиналът на текста е загубен. За съществуването му узнаваме по косвен път от едно интервю на Данаил Кацев-Бурски с ген. Александър Протогоров, който е съхранявал писмото – предполага се, че текстът е носел датата 6 август 1872 г. Имената на селищата, включени в този маршрут, са били посочени именно там. Интервюто е взето на 12 декември 1926 г. Следите на писмото се губят след 1942 г. Тази теза е защитена от Цочо Билярски в статията си „За влиянието на идеите и делото на Васил Левски при създаването на революционна организация на българите в Македония и Одринско”.

Би могъл да се очертае и ЧЕТВЪРТИ МАРШРУТ (външен кръг), който регистрира крайните граници на придвижването на Васил Левски на Балканския полуостров: БЕЛГРАД → КРАГУЕВАЦ → КРУШЕВАЦ → СОЛУН → ИСТАНБУЛ → БУКУРЕЩ  (външна столица на революционната организация) → ГЮРГЕВО  → ТУРНУ МЪГУРЕЛЕ ← БЕЛГРАД)…

Както виждате, вторият, третият и фрагмент от четвъртия маршрут (Солун) се препокриват с духовните окръзи (епархиите) на Българската екзархия (ферманът на султана е издаден на 28 февруари 1870, но Първият Български църковно-народен събор, който всъщност фиксира територията на нашата екзархия, е свикан в Цариград на 24 юли 1871 г.): Русенска, Силистренска, Шуменска,  Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска, Сливенска, Созополска, Панагейска, Новоселска, Лясковска, Бачковска… Маршрутите почти се препокриват и с част от картата на Санстефанска България (3 март 1878), обхващаща територия от 170 000 кв. километра: Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония (без най-южните области), части от Косово (Качаник) и Албания (Корчанско), част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Всичко това доказва, че територията, която е обикалял или е възнамерявал да обиколи Васил Левски, е формирана преди всичко в лоното на Българската православна църква, която в оня исторически момент е структурирала единната българска представа за етническото, фолклорното, ентографското, езиковото и християнското религиозно пространство на България…

Навсякъде и неотменно Васил Левски е търсил съдействието на представителите на действащия православен клир…

Четвъртият аргумент е свързан буквално с последните минути от живота на Апостола.

Става дума за популярния разказ на поп Тодор, записан от Иван Кършовски, сподвижник на Васил Левски и писар в четата на Панайот Хитов:

 „Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно със заптието до мястото, гдето щеше да бъде обесен В. Левски.

Там заварих мютесарафина, много турци и войска. В. Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед, но с поглед смел и остър. Когато ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми прави знак с очите си. Аз се разтреперих и изтръпнах.

– Папаз ефенди – ми каза мютесарафинът, – иди там, та според вярата ви извършете вашето – като ми посочи към Левски.

Аз отидох при Левски и откакто го изповядах, почнах да чета отредената за случая молитва и когато споменах името „раба божия Василий”, Левски ме пресече и каза:

– Споменавай ме в молитвите си, отче попе, с името „йеродякон Игнатий” – и след малко мълчание прибави: – Молете се, отче, не за мене, а за отечеството България!

След като свърших обреда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика:

– Боже, избави България”…

И четирите косвени аргумента, както и целият сюжет, свързан със саморъчното отрязване на косите, не са фикс-идея, която предполага внушение, изискващо действие.

Внушение се реализира само тогава, когато някой се поддава на внушение…

Изправени на ръба на неосъзнатата или неосъзнаваната представа за личността на Апостола, ние все още не можем да проникнем докрай в природата на неговата личност.

Винаги ни пречат фактите, цифрите, имената, годините…

Заради тях, много въпроси продължават да стоят отворени (напр.: каква е конкретната причина, която принуждава Дякона да се откаже от служенето при вуйчо си, настина ли от края на м. октомври до първите дни на м. декември 1868 г. Васил Левски живее заедно с Христо Ботев в запустяла воденица край Букерещ и кой е предателят на Васил Левски…)

Докато се ровим и се възхищаваме от миниатюрната красота на детайлите, търсейки понякога възвишени нравствени устои не в живота на Апостола, а в собствената си представа за историзъм и научно величие, забравяме по-важното – ВАСИЛ ЛЕВСКИ Е ПРЕДИ ВСИЧКО СТРОИТЕЛ И РЕВНИТЕЛ НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ. ОТГЛЕДАН В СРЕДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА, ТОЙ Е СРЕД ЛИЧНОСТИТЕ, КОИТО СЪЗДАВАТ И ВЪЗПИТАВАТ ВЪВ ВРЕМЕТО НАШАТА ХРИСТИЯНСКА ВЯРА, НАДЕЖДА И ЛЮБОВ КЪМ НАЦИОНАЛНАТА И ЧОВЕШКАТА СВОБОДА…

Обобщената логика на потърсените косвени аргументи за принадлежността на апостола към българския православен клир – присъствието на тропара за Св. Константин-Кирил Философ и Св. архиепископ Методий в тефтерчето; посочването на Евенгелието в Народната клетва; съвпадението на маршрутите на Васил Левски с географията на духовните окръзи на Българската екзархия; разкриването на духовния сан пред поп Тодор … – пресемантизира „AGENDA : NOTIZ-BUCH…” в своеобразен ТРЕБНИК НА ДЯКОН, КОЙТО СЕ Е ПОДГОТВЯЛ ЗА ЛИТУРГИЯ…

В диалектно отношение езикът на Васил Левски принадлежи към т.нар. „централни балкански говори”, които са установими и днес в районите на Ловеч, Карлово, Троян и Габрово… Характерното за тези диалекти е силният палатален характер на консонантите в края на думата (напр.:  кон → [кон’]; овчар → [уфчер’]; кръв → [кръф’]…), изобилието на аферези (напр.:  кога → …га), синкопи (напр.: какво → к’о) и апокопи (напр.: нали → нал’…), както и „задължителното” членуване на съществителните нарицателни имена от м. р. ед. ч. в почти всички синтактични позиции. При роднинските и личните имена за м.р. ед.ч. се различават две форми – една за подлог (без окончание), друга е формата за допълнение (с окончание) – напр.: Дай на брат си. → Дай на брата си!]. Характерна черта на балканските говори е и краесловното „х” да минава във [ф], но да се изписва „в” – напр.:  прах → [праф] → прав; бях → [б’аф] → бяв… Когато има струпване на съгласни звукове в началото на думата, задължително – под влияние на турския език – се прибавя вокал за облекчаване на изговора – напр.:  стълб → истълб; стълби → истълби; спечеля → испечеля; Стамбул → Истамбул; страх → истрах…

Към търсения времеви хоризонт (1867-1872) не съществува строго регламентирана нормативна база на съвременния български книжовен език – въпреки неимоверните усилия на книжовниците…

Законодателят е бил диалектът…

Елитните учебни заведения са били или гръцки, или турски, или някаква странна смесица между български и гръцки, но все пак учебници е имало – напр.: „Граматика на новобългарския език” от Иван Момчилов (1819-1869),  „Перва понятия” от Емануил Васкидович (1795-1875), „Български буквар” от Георги Бусилин (1823-1845) и др. Ползването на църковнославянската азбука в съчетание с нейния руски вариант са предопределяли хаоса както в печатарското дело (най-вече поради липсата на оригинални български шрифтови гарнитури за големи и малки кирилски букви), така и в индивидуалната писмена практика.

Написаното в тефтерчето от Васил Левски е пряка илюстрация на тази пъстра, неясна, сложна, но и тържествена картина, защото към оня момент всеки, що годе грамотен българин е бил законодател с право на собствено мнение в това неогласено народно събрание, в което не съединението, а бурните, нестихващите езикови разногласия по кръчми и кафенета са правили силата…

Защо Васил Левски е избрал да прочете и препише в тефтерчето си тъкмо тези народни песни и тъкмо тези стихотворения? Това някакъв тайнопис ли е или просто става дума за негови любими текстове, които да го съпътстват в обиколките му из родината?!?…

По-внимателното прочитане на текстовете в „AGENDA…” и съпоставянето им с оригиналите показва, че Васил Левски не просто е преписвал, а е редактирал цитираните произведения. Тук не става дума за преписване с грешки или за възстановяване по памет, а за целенасочено, прецизно редактиране, което не променя нито смисъла, нито архитектурата на творбата, а – като че ли (!) – премоделира предназначението ú, променя социалния ú статус… 

Най-сериозна е редакцията върху текстовете на Добри Чинтулов и Христо Ботев.

Съпоставка с оригиналите демонстрира пряката намеса на Васил Левски:

Тук виждаме не само лексикални подмени, а и намеса в морфологичния строй на думите – къде под влиянието на диалекта, къде заради търсене на ефекта от самоволната етимологизация: „прекрасен майски” → „прекрасний майский”; „ще” → „щът”;  „нехранимайка” →  „не храни майка”; „помнят” → „повнат”…

                Аналогични сравнения могат да бъдат направени и по-нататък…

При Христо Ботев промените са най-много: „сълзи му с уста да глътна” → „сълзи с уста да глътна”; „за него ще се заловя” → „за него щъ съ залова”; „пък… каквото сабя покаже” → „пак каквото сабя покаже”; „сюрмашко тегло да гледа” → „сирмашко тегло да гледа”; „бяло ми месо по скали” → „бело ми меса по скали”…

Не са малко и случаите, когато Васил Левски се е намесвал и в синтаксиса, но не грубо, а по възможно най-елегантния начин – или е увеличавал, или е намалявал броя на простите изречения, прибавяйки и отнемайки запетаи и точки: „О, либе мило, хубаво!/ Берете цветя в градина” → „о, либе мило, хубаво,/ берете цветя в градина”; „Ах, мале –  майко юнашка!/ Прости ме и веч прощавай!/ Аз вече пушка нарамих” → „Ах, мале – майко юнашка,/ прости ма и веч прощавай,/ аз вече пушка нарамих”…

При другите два текста нещата стоят малко по-различно.

Тропарът е написан на църковнославянски език. Ще го предадем със съвременни графеми, за да се откроят и осмислят по-ясно неточностите, защото тук наистина има грешки спрямо църковнославянската граматика, каквато Дякона е изучавал в училището за свещеници: „Яко Апостолов единонравни (вм. единонравний) и словенски (вм. словенских) стран учителие, Кириле (вм. Кирилие) и Методие Богомудрии владико (вм. Владику) все молите, вся язики словенския утвердити (вм. утвьрдите) в православни (вм. православний) и единомисли (вм. единомислий) умирити (вм. умерити) души наша”.

Едно по-внимателно вглеждане в изписването на графемите – напр.: сравнявайки с други автентични текстове на Апостола, различно е поднасянето на буквите „д” „м” „у” „т”, а и калиграфският почерк му е дълбоко неприсъщ… – хвърлят сериозно съмнение върху това, дали текстът на тропара е преписан от Васил Левски. Напълно възможно е преписът да е дело на човека, който му е подарил тефтерчето. Ако е така, грешките не са дело на Васил Левски, а на дарителя, който би могъл да бъде всеки от обкръжението му: поп Минчо Кънчев, поп Матей Преображенски Миткалото (по-вероятно!), Любен Каравелов (вероятно!), Христо Ботев, Петко Р. Славейков, а защо това да не е просто скъп спомен от прекия учител на Васи Левски – Георги С. Раковски (най-вероятно!)…

Народната песен „Се за тебе мисля, мамо…” е предадена с големи съкращения, почти телеграфно. Ако сравняваме с оригинала, който откриваме във „Видрица” на поп Минчо Кънчев, и тук има редакция. При Васил Левски последният стих е изведен като своеобразно заглавие:

Тук има и още нещо: никой досега не е обръщал внимание на приликите между преписаните образци в „АGENDA…”.

Оказва се, че както подборът, така и редакциите могат да бъдат сведени под знаменателя на общ прагматичен контекст – и петте литературни фрагмента, включени в тефтерчето, са все текстове на стихотворения, които са битували и като песни…

Ако за тропара и откъсите от неизвестната народна песен и „Се за тебе мисля, мамо…” нещата са пределно ясни, присъствието на фрагменти от творби на Добри Чинтулов и Христо Ботев заслужават по-специално внимание.

„Възпоменание” и „На прощаване…” – но вече като песни – попадат в интонационната гравитация на старата селска песен и конвенционалните за онова време чужди романси и военни маршове, които са долитали до нашите земи или от Австро-Унгария, или от Русия, или от сърцето на самата Турция, чийто ритъм сме усещали най-силно.

Към оня исторически момент (1867-1872) ние нямаме изявени композитори, но имаме едно всеобщо, нерегламентирано народно композиторско творчество, което – посредством елементарни аранжименти на метриката и ритмиката на оригинала – е постигало целите си: усещане за автентичен български лад, съчетан с неравноделен метрум и народностна мелодика, която е влагала ту плам и призив за борба с тираните чрез песните на Добри Чинтулов (зад мелодичната линия на неговите цигулкови пиеси се крият популярни турски кафански мелодии), ту усещане за неизмеримо вековно величие и абсолютна мощ (зад „Шуми Марица” на Никола Живков например се крие популярната австрийска войнишка песен „Wenn die Soldaten durch die Stadt marschieren”, а зад „Тих бял Дунав се вълнува” на Иван Вазов стои украинската песен „Спи, младенец мой прекрасный”…), ту нежност, съчетана със съкрушаваща, неописуема, вселенска тъга (зад „Хубава си, моя горо” на Любен Каравелов можем да потърсим мелодраматичния ритъм на чешката народна песен „Горо, горо, висока си”)…

Стихотворенията на Христо Ботев са имали по-специална народна съдба. Те – в буквалния смисъл на дума – по пътя към читателя са губели името на автора. Пеели са се като автентични народни песни.

Творчеството на Христо Ботев е ставало част от масови песнопойки, чиито листове са се разпространявани като позиви сред населението. Огласявани са по пазари, лъки, събори, механи…

Не е правено специално музиковедско изследване, но със сигурност се знае, че оригиналната мелодия на „На прощаване…” , която ни интересува в случая, е имала увеличена секунда между втори и трети стих („че станах азе хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник”), което означава, че е звучала като ориенталска песен, внушаваща изгаряща чувственост. Знае се също, че Васил Левски е имал своя специална музикална версия на поемата „Хайдути” на Христо Ботев…

Какво означава това!

Излиза, че в „АGENDA” трябва да търсим не текстовете на стихотворенията „Възпоменание” от Добри Чинтулов и „На прощаване…” от Христо Ботев, а текстовете на песните, композирани по тези стихотворения.

Има огромна разлика между едното и другото.

Когато се държи на оригинала, преписването е пунктуално, посочва се и името на автора…

Прецизните сметки в „NOTIZ-BUCH…” илюстрират поведение на пунктуален човек.

Никъде в тефтерчето не се споменават имената на поетите.

Когато се обработва текст, който ще се пее, т.е. ще бъде интервиран от някакъв външен, несвойствен темпоритъм, редакцията става според метриката на бъдещата музикална творба, расте броят на звукописните ефекти…

Промяната или аритметичното увеличаване на вокалите от един и същ разред (напр.: наскърбен > сокрушен; невръстни  > премили…), изкуствените етимологизации, направени заради увеличаване броя на ударенията (напр.: нехранимàйка > не хрàни мàйка…), както и нерегламентираната поява на полугласния звук [j] (≡ Й) в края на някои думи (напр.: прекрасен майски > прекрасний майский; тиха > тихий…) доказват, че Васил Левски е композирал нещо по „Възпомение” и особено по „На прощаване…”…

Прочел ги е тези текстове Апостола, харесал ги е, преписал ги е от народните извори, а после ги е запял…

Било е акапел, защото не е свирил на музикален инструмент…

И е приличал този акапел на църковнославянско песнопение – заради изкуственото [j] (≡ Й) в края на новите думи. Тропарът, т.е. записаното на втория форзац в „АGENDA…”, е налагал темпото…

Авторите не са били важни…

Защото са били част от един всеобщ народен флорилегиум, който задължително отнема името, но съхранява текста във вечността…

Георги С. Раковски цял живот е търсел герба и знамето на българите…

ДЯКОН ИГНАТИЙ Е СЪЗДАВАЛ ХИМНА НА БЪЛГАРИЯ, ТЪРСЕЙКИ ИСТОРИЧЕСКИ ЗНАЦИ И АВТЕНТИЧНИ МУЗИКАЛНИ ФРАЗИ, СЪПЪТСТВАЛИ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНАТА ПАМЕТ…

Просто и ясно: началото е при делото на Св. Константин-Кирил Философ и Св. архиепископ Методий, а краят – при борбата за национално освобождение:

Така разстояние между тропара и стихотворенията на Христо Ботев и Добри Чинтулов увеличава посочения в началото времеви хоризонт в „AGENDA : Notiz-Buch” : IX в. → 1867 г. →м.  юли-август 1870 г. → м. декември 1872 г. …

Автобиографичната лирическа изповед, която – следвайки първия стих – тук озаглавяваме „АЗ, ВАСИЛ ЛЪВСКИЙ В КАРЛОВО РОДЕН…”, е единственият документален източник, който регистрира наличието на литературно творчество в биографията на Васил Левски.

Стихотворението е незавършено и по всичко личи – най-вече заради наличието на обилен разказ, – че това е бъдеща поема, която е трябвало да разкрие важни моменти от живота на Апостола:

Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,

                от българска майка юнак аз роден,

                не щях да съм турски и никакъв роб,

                същото да гледам и на милий род.

                Станах и отидох в Стара планина,

                за година време аз разгледах,

                в Сърбия ходих и по Влашко скитах –

                от нийде помощ за наша свобода.

(…)

Докато аз проходих в Стара планина,

                турци поганци мен угадаха,

                тежка потера тий си вдигнаха,

                кат скакалци по гора тръгнаха

                и всичко Карлово обиколиха,

                и по улици стража поставиха,

                дано мен жив уловяха

                или бър глава ми сдобияха.

Интригата, която разкрива сюжетът на творбата, е свързана със събитие, за което се предполага, че се е случило в началото на м. юли 1867 г., когато Васил Левски се отделя от четата на Панайот Хитов в местността на Саръкая и се спуска към Карлово, за да се види с майка си и близките си.

Творбата не се отличава с изключителни художествени достойнства, но е пряка илюстрация на поетическото мисле през този период от Възраждането.

Микроструктурата на „Аз, Васил Лъвский в Карлово роден” е своеобразна смесица от силаботоническо и тоническо стихосложение. В първите осем стиха личи някакъв двусричен хореичен размер с увеличена стъпка и със задължителна цезура след петата сричка (напр.: „Аз [/], Васил [– /] Лъвский [/ –] // в Карлово [/– –] роден [– /] // от българска [/– –]  майка[ / –] // юнак [– /] аз [/] роден [– /]…”). Тук сполучливо е търсено и намерено допълнитено съдържание в съседни и обхватни краестишни рими: „роден” : „роден” → „роб” : „род”; „планина” : „свобода” → „разгледах” : „скитах”… След първите осем стиха обаче творбата почти изцяло попада в ритмиката на тоническото стихосложение, наричано още народно, което разчита единствено и само на еднаквия брой на сричките и естествената пълнозвучност на думите (своеобразен изотонизъм, който разказва, пее, фабулира, танцува посредством звукописните ефекти на българската народна песен: асонанси, алитерации, анафори, епифори, мезофори, елипси, паралелизми…)…

Макроструктурата на „Аз, Васил Лъвский в Карлово роден” разкрива сюжетен модел, който поставя творбата в контекста на т.нар. социални и революционни мотиви във възрожденската поезия, в която Добри Чинтулов (като начало!) и Христо Ботев (като неподражаем и неповторим връх!) формират както универсалния семантичен определител на Българско национално възраждане в художествената литература („робство : свобода”), така и най-модерните естетически критерии, които са изграждали художествената форма към оня исторически момент (1867-1872).

Текстовете на Христо Ботев и Добри Чинтулов определят естетическата и социалната рамка в „AGENDA…”

Добри Чинтулов е първият български поет, който поставя край на изотонизма в българската литература. Преди, а и дълго време след него, някой все е броял сричките, отбелязвал е точното място на цезурите, съчинявал е дори своя флексия, връщайки към нов живот църковнославянските падежи и естетиката на руския виршов силабизъм в песните си (отец Попович Хилендарец, Атанас Гранитски, Кръстьо Пишурка, Димитър Попски…)…

Установените синатктични, семантични и прагматични съотношения в тефчертчето на Васил Левски и незавършената поема „Аз, Васил Лъвский в Карлово роден…” се движат във всички посоки на българската културна памет и изясняват антропологични рефлекси, формирали някога личността на Апостола на свободата: религиозни, философски, лингвистични, психологически, музикални, социални, пространствени и времеви нагласи, според които представата за християнска религия, за род, език и родина, за българска народна песен и българска художествена литература олицетворяват ценностни критерии, които формират българската национална идентичност…

„AGENDA : NOTIZ-BUCH für Geschäftsleute jeden Berufs” прилича на християнско богослужение, тук има от всичко: най-напред е църковнославянското песнопение за светци пред иконостаса, после идва редът на тежките песни на народа, има и съвети за болести, както и поучителни разкази за харчове, направени през деня…

ПРОСТО ТРЯБВА ДА СЕ НАУЧИМ ДА ВЛИЗАМЕ С ЧИСТО СЪРЦЕ В ТАЗИ МАЛКА, БЕДНА, НО СПРЕТНАТА И ОСВЕТЕНА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВИЦА, ЗА ДА ЧУЕМ ГЛАСА НА ДЯКОН ИГНАТИЙ…  

III. ХРИСТО БОТЕВ

Когато става дума за историографски и антропологичен прочит на поетиката на ХРИСТО БОТЕВ (1848-1876), фрагментирането и дефрагментирането на художествената структура на лингвистични и семантични микро- и макрообекти винаги трябва да се възприема като нещо условно…

Вярно е, че търсенето на допълнителен доказателствен материал на фонетично, морфологично, синтактично и лексикално ниво, който тук обобщено представяме като сбор от хипотаксични и паратаксични конструкции, не може и не трябва да се разглежда нито автономно, нито самоцелно. Прекаленият аналитизъм обикновено поставя изкуствени прегради пред зримия хоризонт на читателя…

Но също толкова верен е и един друг факт – когато четем стихотворение, написано от Христо Ботев, винаги се натрапва и усещането за наличието някакъв сложно кодиран философски изоморфизъм, който реализира своя естетически сбор не само и единствено в универсален национален дискурс – история, език, род, родина, саможертва, свобода…

Със сигурност съществува и нещо друго, далеч по-обобщаващо особено когато става дума за регистрирани художествени щрихи към националната психография. Тук въпросите почти винаги са отворени, защото все още очакват своите категорични отговори…

Каква е например реалната граница между изконните християнски ценности и пораждащите ги художествени звена в поетиката на Христо Ботев? Съществуват ли свръхнатоварени антропологични доминанти, които преподреждат посочения универсален изоморфизъм? Защо някои пейоративни послания на Христо Ботев – напр.: „Патриот е – душа дава/ за наука, за свобода;/ но не свойта душа, братя,/ а душата на народа!” („Патриот”);  „Защо не съм и аз поет,/ поет като Пишурката?/ Ех, че ода бих направил/ на баба си на хурката!” („Защо не съм?”); „Аз вече нямам мило, драго,/ а вий… вий сте идиоти!” („В механата”)… – не престават да формират нередактираната всенародната представа за възможните граници на българската национална душевност? Какъв допълнителен психологически нюанс би могъл да се крие във фонетичната и семантичната среда, която създават 20-те стихотворения на поета („Майце си” (1867), „Към брата си” (1868), „Елегия” (1870), „Делба” (1870), „До моето първо либе” (1871), „На прощаване в 1868 г.” (1871), „Хайдути. Баща и син” (1871), „Пристанала” (1871), „Борба” (1871), „Странник” (1872), „Гергьвден” (1873), „Патриот” (1873), „Защо не съм?” (1873), „Послание” (1873), „Ней” (1872), „Хаджи Димитър” (1873), „В механата” (1873), „Моята молитва” (1873), „Зададе се облак темен” (1873), „Обесването на Васил Левски” (1876)?

И още нещо: може ли да се говори, търсейки доказателства и в ИНТЕРМОДАЛНИ СТРУКТУРИ, за връзка, дори за препокриване на стрктурообразуващите ядра в мерената и немерената реч в творчеството на Христо Ботев (напр.: синтактичните особености на публицистиката във в. „Знаме” (1874-1875 ) и определени лингвистични микро- и макробекти в песните на поета)?

Защо само в поезията призивите за „кърваво” отмъщение, за бунт, за борба, за свобода са почти винаги скрити в сингуларизирани или плурализирани метонимии, а не в открити послания без тропи, както е в публицистиката?

Локалното търсене, което предлагаме, не е правено на случаен принцип. Търсени са форми на вече установени причинноследствени връзки и взаимодействия, които продължават да формират представите ни за поетиката на Христо Ботев:

– Алитерации – напр.: „ръжда разяда глозгани кости,/ смок е засмукал живот народен” („Елегия”); „Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,/ ще хвръкне, изгоро, – свести се!” („До моето първо либе”); „Но кълни, майко, проклинай/ таз турска черна прокуда” („На прощаване в 1868 г.”); „а сега – дай ръка за ръка/ и напред със стъпки по-твърди!” („Делба”); „Из градина крещи, вика/ омразната нейна стрика/ (…) а тя ръце си разгърна,/ та Дойчин я млад прегърна.” („Пристанала”); „Подкрепи и мен ръката,/ та кога въстане робът,/ в редовете на борбата/ да си найда и аз гробът!” („Моята молитва”)…;

– Асонанси – напр.: „та мойта младост, мале, зелена/ съхне и вехне люто язвена?!” („Майце си”); „И глава ний няма да сложим/ пред страсти и светски кумири” („Делба”); „Настане вечер – месец изгрее,/ звезди обсипят сводът небесен;/ гора зашуми, вятър повее, –/ Балканът пее хайдушка песен!” („Хаджи Димитър”)…;

– Анафори – напр.: „Ти ли си, мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела” („Майце си”); „откак е в хомот нашата шия,/ откак хомот влачи народа” („Елегия”);  „Забрави туй време, га плачех (…)/ Забрави ти онез полуди” („До моето първо либе”); „там, дето аз съм пораснал/ (…) там, дето либе хубаво/ (…) там, дето баща и братя” („На прощаване в 1868 г.”); „ще търпим и присмех глупешки,/ ще търпим, но няма да охнем” („Делба”); „Забрави туй време, га плачех (…)/ Забрави ти онез полуди, (…)/ Запей и ти песен такава,(…) / Запей, или млъкни, махни се!” („До моето първо либе”); „за Чавдар страшен хайдутин,/ за Чавдар вехта войвода/ (…) Кой не знай Чавдар войвода,/ кой не е слушал за него?” („Хайдути. Баща и син”); „туй е мойта горска птица,/ туй е мойта годеница!” („Пристанала”); „ще чуйш майчина си тъга,/ ще чуйш нейни думи прости./ Ще чуйш, ала недей плака” („Странник”); „Той [122], който падне в бой за свобода,/ той не умира: него жалеят” („Хаджи Димитър”); „Не ти, комуто се кланят/ (,,,) не ти, който си направил/ (,,,) не ти, който си помазал/ (,,,) не ти, който учиш робът/ (,,,) не ти, боже на лъжците” („Маята молитва”)…;

– Мезофори – напр.: „Не плачи, майко, не тъжи,/ (…) Но кълни, майко, проклинай/ (…) Аз зная, майко, мил съм ти (…)” („На прощаване в 1868 г.”); „той не умира: него жалеят/ (…)/ и певци песни за него пеят…” („Хаджи Димитър”);

– Епифори – напр.: „Нищо, Нищо! Отзив няма/ (…) / пък и твойта й душа няма” („Към брата си”); „Млада, хубава Стояна/ (…)/ Поля ли, мар  Стояно/ (…)/ да ковлади тя Стояна” („Пристанала”); „Гледам в къщи свещ гори/ (…)/ силен пламък, яд  гори”(„Ней”); „О, мой боже, правий боже!/ (…)/ а ти, що си в мене боже”(„Ней”)…;

– Епанафори – напр.: „че станах ази хайдутин,/ хайдутин, майко, бунтовник” („На прощаване в 1868 г.”); „какви е деца раждала,/ раждала, ражда и сега”/ (…) какви е момци хранила,/ хранила, храни и днеска/ (…) и за свойте си кахъри,/ кахъри, черни ядове!” („Хайдути. Баща и син”); „Кавал свири на поляна,/ на поляна, край горица” („Пристанала”)…;

– Етимологични фигури – напр.: „кой те в таз рабска люлка люлее” („Елегия”); „и сърце зло в злоба обвито” („До моето първо либе”);  „черни чернеят за мене” („На прощаване в 1868 г.”); „доброму добро да прави (…) Триста й заръци заръчал” („Хайдути. Баща и син”); „де е нашът попът опопен („Послание”)…;

– Синтактични паралелизми – напр.: „пък тогаз нека измръзнат жили,/ пък тогаз нека изгния в гроба”  („Майце си”); „късайте бръшлян и здравец,/ плетете венци и китки” („На прощаване в 1868 г.”) …;

– Анжамбмани  – напр.: „Свещена глупост! Векове цели/ разум и совест се нея се борят” („Борба”); „Спътник ни са били в животът/ страдания, бедност в чужбина” („Делба”); „Блазе му, който умее/ за чест и воля да мъсти” („Хайдути. Баща и син”); „Като зърна той, че иде/ неговото мило либе” („Пристанала”); „Бързай, странник, върви скоро/ къща бащина да стигнеш” („Странник”); „той не умира: него жалеят/ земя и небе, звяр и природа” („Хаджи Димитър”)…;

– Апосиопези – напр.: „да се оплачат тебе горкана…” („Майце си”); „пък тогаз, майко, прощавай…” („На прощаване в 1868 г.”); „и пак ще ги делим двамина…” („Делба”); „Ще да пия на пук врагу,/ на пук и вам, патриоти,/ аз вече нямам мило, драго,/ а вий… вий сте идиоти!” („В механата”)…;

– Метафори  – напр.: „сърцето ми в люти рани/, (…) мечти мрачни, мисли бурни/ са разппнали душа млада” („Към брата си”); „Сочи народът, и пот от челото/ кървав се лее над камък гробен” („Елегия”); „там, де  сръб дълбока владее” („До моето първо либе”); „таз турска черна прокуда/(…) през  тиха бяла Дунава”(„На прощаване в 1868 г.”); „погледът мрачен, умът не види /(…), нито надежда от сън мъртвешки/ (…) тежка желязна ръка целува („Борба”); „там, де скръб дълбока владее” („До моето първо либе”); „Жътва е сега… Пейте, робини,/ тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,/ в таз рабска земя/ (…) очи темнеят, глава се люшка,/ уста проклинат цяла вселена!” („Хаджи Димитър”);  „буйно сърце на чужбина”, „само със надежди голи” („Моята молитва”)…;

– Метонимии – напр.: „тебе да любя: сърце догаря”, „да му разкрия, що в душа тая” („Майце си”); „светът, привикнал хомот да влачи”, „царство на подлост, разврат и сълзи/ царство на скърби – зло безконечно” („Борба”)…;

– Синекдохи – напр.: „на туй сърце, дето страда”, „душа ми в огън тлеее” („Към брата си”); „сърце ми веч трепти – ще хвръкне” („До моето първо либе”); „третя го в уста целуне бърже” („Хаджи Димитър”); „бащина си мила стряха” („В механата”)…;

– Сингуларизации  – напр.: „ нов кърджалия в нова полуда/ (…) А бедният роб търпи, и ние”,  („Елегия”); „да гледа турчин, че бесней” („На прощаване в 1868 г.”); „Тъй глупецът, тъй залита” („Странник”); „Патриот е – душа дава” („Патриот”); „А тиранинът върлува” („В механата”); „не ти, който учиш робът” („Моята молитва”)…

– Плурализации – напр.: „свестните у нас считат за луди”  („Борба”); „Турци тейка ти убиха” („Странник”); „На – днес богати и сиромаси,/ пиени там – те песни пеят” („Гергьовден”); „Жътва е се сега… Пейте, робини,” („Хаджи Димитър”)…;

– Реторични въпроси – напр.: „ах, ръка си кой ще турне/ на туй сърце, дето страда?” („Към брата си”); „Кажи ми, кажи, бедний народе/ кой те в таз робска люлка люлее?” („Елегия”); „Ти имаш глас чуден – млада си,/ но чуйш ли как пее гората?/ Чуйш ли как плачат сиромаси?” („До моето първо либе”);  „И секиму добро струва,/ само, знайте, за парата,/ като човек – що да прави?” („Патриот”);  „Кой ви бърка?” („В механата”)…;

– Реторични обръщения – напр.: „Тежко, брате, се живее…” („Към брата си”); „Кажи ми, кажи, бедний народе…” („Елегия”); „на смърт, братко, на смърт да вървим!” („Делба”); „Горо, горо, майко мила,/ (…) храни, горо, таквиз чеда,/ дорде слънце в светът гледа;/ дорде птичка в тебе пее,/ тоз байряк да се ветрее!” („Пристанала”);  „Ликуй, народе! Старо и младо,/ хвалете и днес бога и царят!” (…) както от тебе, народе, царят/ иска за свойте гнусни хареми/ и за тез, що те мъчат, обират;/ а ти им даваш потът, кръвта си/ и играйш даже, кога те бият! (…)  Ликуй, народе! Тъй овце блеят и вървят с псета подир овчарят” („Гергьовден); „Патриот е – душа дава/ за наука, за свобода;/ но не свойта душа, братя,/ а душата на народа!” („Патриот”); „Пиян дано аз забравя/ туй, що, глупци, вий не знайте/ позор ли е или слава! (…) Грабете го, неразбрани!/ Грабете го!” („В механата”);  „А ти, боже, на разумът,/ защитниче на робите,/ на когото щат празнуват/ денят скоро народите!” („Моята молитва”); „Боже, с гръм ти разсипи ме!/ Ветре, в прах ти разнеси ме!” („Зададе се облак темен”)…;

– Епитети – напр.: „жално”, „бащино”, „младо” („Майце си”); „люти”, „безумно”, „народен” („Към брата си”); „бедний”, „рабска”, „верен” („Елегия”);  „братски”, „глупешки”, „човешки” („Делба”); „любовна”, „ранено”, „дълбока” („До моето първо либе”); „немили”, „клети”, „недраги”  („На прощаване в 1868 г.”); „юнашка”, „хладни”, „хубава”  („Хайдути. Баща и син”); „млада”, „омразната”, „хубав” („Пристанала”); „мрачен”, „мъртвешки”, „свещена”  („Борба”); „стара”, „мила”, „младо”  („Странник”); „остър”, „силна”, „темна” („Ней”); „безгрижен”, „глупав”, „изгнил” („Гергьвден”); „добър”, „добро”  („Патриот”); „чудна”, „плодовит”, „прочут” („Защо не съм?…”); „народен”, „религиозен”, „опопен”  („Послание”); „мъжка”, „сърдито”, „рабска”  („Хаджи Димитър”); „роден”, „свободен”, „благороден” („В механата”); „правий”, „православните”, „голи” („Моята молитва”); „темен”, „дребен”, „бащина”  („Зададе се облак темен”); „проклета”, „черна”, „свещен” („Обесването на Васил Левски”)…;

– Инверсии – напр.: „ младост, (…) зелена”, „сърце младо”, душа страдна” („Майце си”); „свят коварен”, „гроб печален”, „глупци неразбрани” („Към брата си”); „предател верен”, „сган избрана”, „камък гробен”; („Елегия”); „мисли еднакви”, „животът/ страдния”, „присмех глупешки” („Делба”); „песен любовна”, „поглед мил”, „скръб дълбока” („До моето първо либе”); „сърце мъжко, юташко”, „либе хубаво”,  „майко юнашка” („На прощаване в 1868 г.”); „песни юнашки, хайдушки”, „Чавдар страшен хайдутин”, „българка майка юнашка”  („Хайдути. Баща и син”); „хайдутин върл”, „болест (…) живеница”  („Пристанала”); „погледът мрачен”, „спомени тежки”, „сън мъртвешки”  („Борба”); „къща бащина”, „думи прости”, „жена хубавица”  („Странник”); „ръка силна” („Ней”); „цар безгрижен, глупав”, „царьове земни”, „кревякът хубав” („Гергьвден”); „Пастир народен”, „човек религиозен”, „попец опопен”  („Послание”); „сводът небесен”, „трева зелена”, „вода студена” („Хаджи Димитър”); „край свой роден”, „дух свободен”, „плачът майчин” („В механата”); „братя сиромаси”, „любов жива” („Моята молитва”); „облак темен”, „дъждец дребен”,  „бразди черни” („Зададе се облак темен”); „птицо проклета” („Обесването на Васил Левски”)…;

– Градации – напр.: „глас искрен, благороден” („Към брата си”); „как гинат сили и младост,/ как плаче сиротна вдовица/ и как теглят без дом дечица!” („До моето първо либе”); „не ти, боже на лъжците,/ на безчестните тирани,/ не ти, идол на глупците,/ на човешките душмани!” („Маяга молитва”)…;

– Символи – напр.: „кръстът е забит във живо тело”, „смок е засмукал живот народен”, „откак окови влачи народа”, „откак е в хомот нашата шия” („Елегия”); „Светът, привикнал хомот да влачи” („Борба”)…;

– Оксиморони – напр.: „предател верен и жив предвестник”,  „в сюртуци, в реси и слепци с очи”, („Елегия”); „Свещена глупост! Векове цели/ разум и совест с нея се борят” („Борба”), „и смъртта й там мила усмивка” („До моето първо либе”)…;

– Алегории – напр.: „стадо от вълци” („Борба”); „И тръгна стадо с агнета дребни („Гергьовден);  „Денем му сянка пази орлица,/ и вълк му кротко раната ближи;/ над него сокол, юнашка птица” („Хаджи Димитър”)…;

– Образи – напр.: семейството (майката, бащата, братята…), приятелите, гробът… („Майце си”); семейството (братът…), приятелят, народът, отечеството, гробът… („Към брата си”); семейството (детството, люлката…), Юда, Спасителят (Иисус Христос), хирстиянскят кръст, смокът, гробът, оковите… („Елегия”); семейството (любимата, потомството…), приятелите, чужбина, кумирите… („Делба”); любимата, сиромасите (бедните), сабята, смъртта („До моето първо либе”); семейството (майката, бащата, братята…), любимата, поробителите, сабята… („На прощаване в 1868 г.”); семейството (дядото, майката, бащата, детството…), богатите (чорбаджиите), поробителите, хайдутите… („Хайдути. Баща и син”); семейството (майката, бащата, синът, дъщерята…), младостта, любовта, хайдутите, гората… („Пристанала”); българите (ние), свещенослужителите (попът), учителят, вестникарите,… („Борба”); семейството (бащината къща, майката, децата…), любимата, поробителите… („Странник”); семейството (съпрузите…), любовта, изневярата („Ней”); свещенослужителят (попът), царят (султанът), Св. великомъченик Георги Победоносец („божи разбойник”), Божият Агнец (жертвеното агне, Иисус Христос… ), пастирът (овчарят, овцете, народът…)… („Гергьвден”); българите (братята, народът, лъжехристияните, лъжепатриотите, сребролюбците…), сиромасите (бедните)… („Патриот”); български писатели („Пишурката”, „Сапунов”, „Владикин”, „Войников”, „Славейков”, „Вазов”) („Защо не съм?…”); свещенослужители („Святи Владиков!” („Послание”); приятелите (Хаджи Димитър, Стефан Караджа), гората (Балкана), младостта, саможертвата, небето, слънцето, орелът, вълкът, самодивите, робините… („Хаджи Димитър”); семейството, механата (кръчмата), богатите българи, поробителите (тираните), лъжепатриотите, народът… („В механата”); Бог, свещенослужителите (калугерът, папи, патриарси…), тираните, народът (робът), гробът („Моята молитва”); семейството (дядото, бабата, бащата, майката, братята …), гората, приятелите (дружината), смъртта („Зададе се облак темен”); семейството (майката, майката-родина, синът, децата…), приятелят (Васил Левски), гробът, природата, песента… („Обесването на Васил Левски”)…

– Лирически герои – напр.:  личност, търсеща отговори на екзистенциални въпроси (семейството: майката, бащата, братята…) („Майце си”); личност, търсеща съмишленик в борбата срещу поробителите („Към брата си”); личност, която е поела пътя на борбата, защото е намерила категорични отговори на екзистенциални въпроси  („Елегия”); личност, която е намерила „спътник”  в борбата срещу поробителите („и мисли еднакви ний таим”) („Делба”); личност, търсеща съмишленик в лицето на любимата в борбата срещу поробителите  („До моето първо либе”); самопожертвувателна личност, която решително е поела по пътя на борбата („Не плачи, майко, не тъжи,/ че станах азе хайдутин,/ хайдутин, майко, бунтовник,/ та тебе клета оставих/ за първо чедо да жалиш!”) („На прощаване в 1868 г.”); личност, която разкрива екзистенциални проблеми, свързани с ролята на семейството (дядото, майката, бащата, детето…) в борбата срещу поробителите  („Хайдути. Баща и син”, „Пристанала”); личност, която е осъзнала екзистенциалния смисъл на човешкото лицемерие в историята на човечеството („Борба”); личност, която е осъзнала екзистенциалния смисъл на неосъзнатото лицемерие  в семейството („Странник”); личност, която е осъзнала екзистенциалния смисъл на саможертвата („Ней”);  личност, която е осъзнала екзистенциалния смисъл на борбата срещу поробителя („Гергьвден”); личност, която е осъзнала екзистенциалния смисъл на човешкото лицемерие („Патриот”, „Защо не съм?…”, „Послание”, „В механата”); личност, която е осъзнала екзистенциалния смисъл на саможертвата, сторена в името на свободата („Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”); личност, която е осъзнала екзистенциалния смисъл на човешкото лицемерие, несправедливостта и преиначаването на християнските ценности („Моята молитва”); личност, която е осъзнала екзистенциалния смисъл на завистта и човешкото лицемерие  („Зададе се облак темен”)…

– Мотиви – напр.:  майчината клетва, самотата, любовта и вярата в осъществяването на мечтите, смисълът на младостта и саможертвата… („Майце си”);  самотата, търсенето на съмишленик, лицемерието между хората, смисълът саможертвата, любовта към родината… („Към брата си”); предателството, търсенето на виновнниците за бездушието на народа, безкрайното търпение… („Елегия”); привидното единомислие, бъдещето, страданието, човешкото лицемерие, светските страсти, саможертвата… („Делба”); младостта, любомата, несподелените чувства, отмъщението, бедността, миналото, предателството, саможертвата, надгробните песни…  („До моето първо либе”); страданието на майката, чужбина, въображаемият път на борбата, отмъщението за смъртта на близкия, народното признание… („На прощаване в 1868 г.”); песента, подвигът, младостта, признанието, любовта, желанието за саможертва…  („Хайдути. Баща и син”); страхът от саможертвата,  младостта, любовта… („Пристанала”); злото, младостта, лицемерието, насилието, надеждата…  („Борба”); завръщането в бащината къща, младостта, гробът…  („Странник”); семейството, приятелите, младостта, гробът… („Ней”); семейството, тъгата на майката, смисълът на борбата, отчуждението, безсмисленото съществуване…  („Гергьвден”); лъжепатриотизмът… („Патриот”); лицемерието на „интелектуалците”… („Защо не съм?…”); лицемерието, родено от липсата на истинска вяра в християнските ценности… („Послание”); смисълът на саможертвата, националната свобода, признанието… („Хаджи Димитър”); лъжепатриотизмът…  („В механата”); лицемерието, родено от липсата на истинска вяра в християнските ценности… („Моята молитва”);  завистта, която поражда безсмислието на саможертвата… („Зададе се облак темен”); смисълът на саможертвата, родена в името на националната свобода, признанието… („Обесването на Васил Левски”)…

– Теми – напр.:споделеното и несподеленото страдание на търсещата личност („Майце си”, „Моята молитва”, „Борба”, „До моето първо либе” „Пристанала”, „Странник”, „Ней”…); страданието на народа („Към брата си”, „Елегия”, „Хайдути. Баща и син”, „Гергьвден”…);  прощаването и търсенето на прошка  („На прощаване в 1868 г.”, „Майце си”, „До моето първо либе”…);  предателството ( „В механата”…); лицемерието („Патриот”, „Защо не съм?”, „Послание”…); завистта („Делба”, „Зададе се облак темен”…); безсмъртието („Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”…)…

– Време – напр.: най-често се срещат лични глаголни форми в минало неопределено (лат: perfectum) и сегашно историческо  (лат: praesens historicum) време... (напр.:  „Майце си”, „Към брата си”, „Елегия”, „До моето първо либе” „Делба”, „На прощаване в 1868 г.”, „Странник”, „Борба” „Гергьвден” „Ней”, „Патриот”, „Защо не съм…?”, „Послание”, „Хаджи Димитър”, „Моята молитва”, „В механата”, „Зададе се облак темен”, „Обесването на Васил Левски”…); понякога миналото неопределено и сегашното историческо време би трябвало да се тълкуват и като контекстови синоними на бъдеше предварително време (напр: „че съм станал азе хайдутин” ≡  че ще съм станал азе хайдутин) и бъдеще предварително време в миналото (напр: „че съм станал азе хайдутин” ≡ „че щях да съм станал азе хайдутин”), тъй като поетът дава предварителна оценка за събития, които още не са се случили в неговото лично време и пространството (напр.: „На прощаване в 1868 г.”)…

– Пространство – напр.: чужбина →  родина… („Делба”, „На прощаване в 1868 г.”…);  родина… („Към брата си”,  „Елегия”, „До моето първо либе”, „Послание”, „Хаджи Димитър”, „В механата”, „Моята молитва”, „Зададе се облак темен”, „Обесването на Васил Левски”…)… ; родина → дом → семейство… („Майце си”, „Хайдути. Баща и син”, „Борба”,  „Пристанала”, „Странник”, „Ней”…)…

В крайния семантичен продукт са регистрирани силни взаимодействия между звукописните техники в мерената и в немерената реч…

Илюстрации в това отношение ще потърсим в популярния фейлетон „Политическа зима”, публикуван на страниците на в. „Знаме”, и в стихотворенията „В механата” и „Хаджи Димитър”…

Христо Ботев обича да естетизира демонични,  деформирани изображения, които населяват света на гротеската. Окарикатуряването е задължително. За да стилизира интернализацията на българите в политическия живот на Европа от края на XIX в., поетът казва: „Заспиш и сънуваш… Но какво сънуваш? – Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу ѝ” . Този свят-кръчма е „изсънуван” от „българин и патриотин”. Ако е вярно, че големите и силните в света градят, измислят, изобретяват и експлоатират образите на интернализираните „малки”, то сънуващите – т.е. „гладните, дрипавите и измръзналите”… – са  неспособни да сънуват друго освен хиперболизирана  проекция на самия себе си…

В последната строфа от стихотворението „В механата” сарказмът достига своята най-висока точка. Тук дилемата между „позор” и „слава” декодира както публицистичните – „Сънуваш, че светът прилича на кръчма…”, – така и лирическите обобщения на поета:

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий… вий сте идиоти.

Още по-висока интелектуална точка на саркастично обвинение откриваме в „Хаджи Димитър”, където присмехът е сложно кодиран в първичния сюжет на творбата: Христо Ботев създава своята балада в отговор на слуховете, че войводите са живи и бродят с четата си из Балкана. Всички са знаели, че Хаджи Димитър и Стефан Караджа са мъртви, но месеци наред народът е вярвал точно в обратното. Има публикации във вестниците „Дунавска зора” и „Свобода”, които доказват този факт.

Лирическият отговор на Христо Ботев е ироничен, дидактичен, превъзпитаващ. Той е Сократово послание, отправено към невярващите българи – към себе си дори – в християнското прераждане след саможертвата, сторена в името на националната свобода:

Той, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

Бунтът на Христо Ботев срещу „туй, що, глупци вий не знайте/ позор ли е или слава” е трябвало да стане достояние на всички „патриоти”, на всички българи, но без остатък и без компромиси…

Констативните нравствени модели в „Политическа зима”, „Хаджи Димитър” и „В механата” звучат като въпроси, но и като заклинания, като позор за незнаещите и проклятие и ироничен присмех, отправен към невярващите в освобождението на България…

Във в. „Знаме” съществуват и други микро- и макрообекти, които – съпоставени със синтактичните и паратаксичните конструкции на лирическите изповеди – диверсифицират източниците на познание.

Някои синтактични конструкции в публицистиката буквално имитират вече генерирани народнопесенни структури на интермодален принцип.

Най-силно впечатление правят анафоричните ефекти, повтарящите се синтактични конструкции и реторичните въпроси.

Ето няколко примера: употреба на различни форми на относително местоимение „който” при последователното въвеждане на няколко подчинени изречения (анафоричен ефект) – напр.: „Болестта на нашия народ са заключава в онова състояние на работите в европейска Турция, което е докарало поробените от нея народи до такава висока степен на сиромашия, която не позволява човеку да мисли за друго нищо, освен за начина, с който в пóте лица да изкарва своя оскъден хляб.” („В какво се състои болестта на нашия народ”); изобилие от реторични въпроси, конструирани по един и същ начин (синтактичен паралелизъм, който на места постига мезофоричен интонационен ефект), които в някои изречения играят ролята на градации или емоционални перифрази – напр.: „Какво трябва, господа, сега да правим? Какъв път трябва да заловим и какви средства да употребим, за да излекуваме нашият болен народ и да го извлечем из тинята на това странно и безизходно положение? Образование и просвещение ли? работата на двойното поле на науката и на занаятите ли? разпространение полезни знания ли? или други някакви решителни и радикални средства? – Но мълчете, господа! не клатете с глава!” („Турското посегателство върху народните училища”), повторение на едни и същи синтактични конструкции, при които главните части на изречението са идентични (анафоричен ефект, съчетан със синтактичен паралелизъм) – напр.: „Видеше се, че после тая епоха, т. е. после решението на черковния въпрос, всичко трябваше да млъкне, всичко трябваше да са помири с нещастната съдба на българския народ и всичко трябваше да влезе в своят плесенясал петвековен гроб.” („Задачата на в. „Знаме”), инверсия на повтореното сказуемо (анафоричен ефект), което почти винаги заема мястото на подлога – напр.: „Не стигат тежките и безчовечните даноци, които са ни довеле до просешка торба, не стигат официалните кражби, обире и убийства, които смучат даже и мозакът из костите ни, не стигат петвековните мъки и страдания, които са ни хвърлиле в мизерията на скотовете – не!” („Турското посегателство върху народните училища”) [137];

Подобни локални доминанти формират алгоритъм, който нe поставя строга семантична граница между мерената и немераната реч в творчеството на Христо Ботев.

Интерсното в случя е, че част от въпросните доминанти (алитерации, асонанси, анафори, мезофори, епифори, епанафори ..) въздействат най-напред на фонологично, а след това – и на семантично ниво. Фонологичното ниво се реализира посредством твърда дофонологична структура, чийто геном е дълбоко имплантиран в автентичния словесен фолклор и обикновено е предназначен за елегично (тъжно) пеене и възпяване на вече митологизираното, разказваното, споделяното. Понякога въпросният дофонологизмът се естетизира до такава степен, че поражда самостоятелен силно озвучен семантичен продукт, който надстроява – за да обозначи и сравни едновременно – естествените човешки реакции на пеещия човек и антиномиите на случващото се време:

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балкнът пее хайдушка песен!

В тази строфа е постигант НАЙ-ГРАНДИОЗНИЯТ АСОНАС В ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ: в общо 16 думи (дву- и трисрични), разположени в 4 стиха, са съчетани 40 гласни, от които 31 отворени ([а], [е], [о]) и 9 затворени ([ъ], [и], [у])…

Тъкмо подобни фонетични, синтактични, морфологични и лексикални микро- и макрообекти формират естетическия дискурс в поетиката на Христо Ботев. Посочените константни величини се намират в състояние на непрестанна корелация и създават усещането за сюжетна непрекъсваемост въпреки жанровите различия в творчеството на поета: лирика, лироепос, епос (белетристика, есеистика, публицистика…)….

Глобалният интермодален оптимум, който търсим, се намира в пряка зависимост от универсалния национален дискурс (история, език, род, родина, робство, саможертва, свобода…)

Усещат се различни и разнопосочни взаимодействия с дидактичните интонации на Св. отец Паисий Хилендарски, Георги С. Раковски и Васил Левски…

Но Христо Ботев прави и още нещо…

За разлика от всички свои съвременници и съратници (Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков, Любен  Каравелов, Стефан Стамболов…), ХРИСТО БОТЕВ ХИПЕРБОЛИЗИРА ЕДНА ОТ НАЙ-МИНИАТЮРНИТЕ, НО НАЙ-ТРАЙНИТЕ СЮЖЕТНИ ЛИТОТИ В ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА: СЕМЕЙСТВОТО…

Прякото доказателство за това е фактът, че в голямата си част микро- и макрообектите в съчинените и съставените лирически конструкции, които по-горе посочихме (звукописни техники, образи, герои, мотиви…), са обвързани повече с представата за конкретна семейната среда и семеен бит (дядото, майката, бащата, братята, сестрите, любимата, приятелите… – напр.: „Майце си”, „Към брата си”, „Елегия”, „Делба”, „До моето първо либе”, „На прощаване в 1868 г.”, „Хайдути. Баща и син”, „Пристанала”, „Борба”, „Гергьвден”, „Послание”, „Хаджи Димитър”, „В механата”, „Моята молитва”, „Обесването на Васил Левски”…), отколкото със злободневни закачки (напр.: „Патриот”, „Защо не съм?”, „Послание”, „Делба”, „Зададе се облак темен”…) или директни призиви за бунт и борба…

В революционния патос на своето време поетът буквално вгражда представите си за нравствените устои на християнското българско патриархално семейство. Диверсифицирайки надредното локалното търсене, забелязваме и още нещо: въпросното вграждане е постигнато посредством звукописните техники на българския автентичен словесен фолкор (изобилие от алитерации, асонанси, анафори, мезофори, епифори, епанафори .. ). Затова СТИХОТВОРЕНИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ – въпреки присъствието на силен революционен патос и копнеж – НОСЯТ И БАВНИЯ ТЕМПОРИТЪМ, ТИШИНАТА НА БЪЛГАРСКАТА СТРЯХА, НА БАЩИНОТО ОГНИЩЕ, НА МИЛАТА МАЙКА, НА КРОТКОТО ЛИБЕ И ВЕРНИТЕ ПРИЯТЕЛИ…

ТОВА Е ДИДАКТИЧНА КАРТИНА НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА ПРЕДСТАВА ЗА ВИСША ХРИСТИЯНСКА НРАВСТВЕНОСТ, КОЯТО ПРОДЪЛЖАВА ДА ВЪЗПРОИЗВЕЖДА ЧИСТОТАТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ ЗА ЕЗИК, РОД И РОДИНА (IX-XXI).