Иван ВЪЛОВ

От бомбето на Яворов до „Ситни дребни като камилчета”

Какъв беше той – дълбоко лиричен поет, съизмерван с Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, та дори и с Пенчо Сла-вейков; сатирик и прозаик с таланта на Стоян Михайловски, Алеко и Чудомир, или публицистът общественик, самооб-рекъл се да служи на идеите на земеделското движение?

Точният отговор би бил – всичкото, събрано заедно! Трифон Кунев е роден на 20 февруари 1880 година в с.

Ъглен, Луковитско. Баща му – Куньо Бояджиев, бил замо-жен селянин и като активист на Национално-либералната партия (стамболовисти) е избиран няколко пъти за народен представител. След завършването на Априловската гимна-зия през 1897 г. бъдещият поет учителства четири години в родното си село. Пише стихотворения още от ученическите

си години, но първите му публикации се появяват през 1902 г. в сп. „Демократически преглед“. Написани са по народни мотиви и са озаглавени „Ой, невесто“ и „Разговор“. Докато учителства, младият литератор участва активно в дейността на читалището, като отделя много време за четене. Люби-мите му автори са Пушкин, Лермонтов и Тютчев, но чете, и то в оригинал, също френски поети и романисти!

През 1903 г. се записва студент по право в Софийския университет. Вече е автор на няколко десетки стихотворе ния, отпечатани в списанията „Мисъл“, „Просвета“, „Общо дело“… Насърчен от Яворов и Пенчо Славейков, събира тези си творби в стихосбирката „Песни“ (1905). Поетите от кръга „Мисъл“ приемат възторжено стихосбирката. Затова пък литературната критика в лицето на Владимир Василев, Йордан Бадев, Л. Бобевски, Ал. Гечев, Лео Коен и Димо Кьорчев дават противоречиви оценки – от обвиненията в епигонство до изпадането във възторг.

Периодът 1905-1907 г. е особено плодотворен за поета. В печата непрекъснато се появяват негови стихотворения. Той е престанал да пише повече по народни мотиви, изменил е из-цяло стилистиката си в посока на музикалността, образността и пластиката. Появата на стихосбирката „Хризантеми“ (1907), както и стихотворенията, които след близо две десетилетия ще влязат в „Зарници“ (1926), предизвикват критиците да търсят мястото на автора им в съвременната българска поезия. Още през 1906 г. литературният историк и критик Димо Кьорчев посвещава две студии на творчеството на Трифон Кунев и го определя за „баща“ на българския символизъм. В литературния печат можем да срещнем рецензиите на най-изявените критици през годините от първото десетилетие до 1946 г., когато по политически причини книгите му са инкриминирани. Той престава да пише стихотворения след 1907 г., но всяко преиздаване на стихосбирките му, включването на стихотворенията му в различни сборници и антологии дава повод за спорове и преоценки. По повод преиздаването на „Песни“ П. Динеков пише в „Златорог“ (1938), че Трифон Кунев е самотно явление в българската литература, че твор-бите му по фолклорни мотиви имат право на живот и представляват „ценен влог“ в българската литература. В статията си „Към моралния баланс за 1938 г.“ (в. „Днес“, 28.1.1939) писателят Г. Константинов доказва убедително, че поезията на Трифон Кунев ще запази своята съвременност. В своите ранни спомени, озаглавени „Моите приятели от кафене „България“ и „Казиното“, Симеон Радев разказва за съвместната им работа с Трифон Кунев във в. „Воля“ и „Вечерна поща“ и споделя: „Поезията му съм чел с наслада и много стихове от него пеят в паметта ми…“

Стихотворенията на Трифон Кунев са включени в анто-логиите на Д. Дебелянов и Дим. Подвързачов, Ив. Радосла-вов и Ив. Карановски. Много от тях помества и Гео Милев в прецизните подборки на антологиите си „Жълтата роза“ и „Българската поезия“. Според него „Трифон Кунев е може би единственият чист тип на символист в нашата поезия: поет на есенните шумове и на примирението пред трепета на далечните и безгласни зарници…“

Ланчелото – изненадващото преобразяване на поета

През времето на студентстването си Трифон Кунев взема участие и в политическия живот като потомствен член на Народно-либералната партия. Тя е на власт за втори път между 1903-1908 г. Нейният лидер Димитър Петков, станал жертва на политическо убийство на 26 януари 1907 г., е заместен от д-р Никола Генадиев и като министър-предсе-дател. Опозицията в лицето на народняците и демократите спечелва изборите на 9 януари и свалят от власт стамболовистите. Новото правителство начело с Ал. Малинов си поставя за главна задача „да разчисти сметките си“ с бившите властници. Народното събрание, в което има само един депутат стамболовист, назначава комисия, която да разследва „големите финансови злоупотреби“ на бившите министри.

Вече в опозиция, ръководството на стамболовистите извършва в кратки срокове реорганизация на партийния актив. На работа за борба срещу народняците и демократите са мо- билизирани и млади, и стари. Не е отминат и Трифон Кунев. Д-р Н. Генадиев му казва (това съм чул от него), че партията много залага на него, за да постигне реабилитация пред народа, разобличавайки поведението на демократите и народняците. Както предишните им участия в управлението, така и сега. Това според ръководството на партията можело да бъде свършено най-резултатно чрез един нов вестник. Ето защо още в началото на април 1908 г. започва да излиза „Българска независимост“ с главен редактор Трифон Кунев.

Още в първия си брой „Българска независимост“ започва да публикува на челно място фейлетони срещу лидерите на новата власт. Вниманието на читателите е привлечено от рицарския псевдоним на техния автор ЛАНЧЕЛОТО. Изумлението в литературните среди е голямо, когато разбират, че зад този псевдоним е скрит един от най-лиричните поети. Основавайки се на факти, използвайки умело фейлетонната закачка, хапливия хумор, пародията и с всички други съществуващи средства, Ланчелото прави „на мат и маскара“ политическите си противници. Обект на изобличителната му сатира са личности като Михаил Маджаров, Тодор Тодоров, Стефан

Бобчев, Ив. Ев. Гешов, Григор Начов, та дори и Иван Вазов и Михалаки Георгиев… Читателите на вестника се увеличават. Расте с всеки нов сатиричен разказ и известността на Ланче-лото. Вестникът спира съществуването си през декември съ-щата година. Публикуваните в него сатирични портрети излизат в самостоятелна книга през 1910 г. Заглавието  „Конско евангелие за народняците“ отговаря на съдържанието.

Забележително за тази книга са още две особености. Първата е, че шаржовете към текста са на Александър Божинов. Втората е, че Трифон Кунев за първи път е изрисуван с широкополото бомбе, с което читателите ще го виждат на кориците на книгите му, във вестници и списания. Първото бомбе, което писателят е сложил на главата си, му е подарено от Яворов.

В центъра на литературната бохема

След закриването на в. „Българска независимост“ Трифон Кунев работи като съредактор на Симеон Радев във вестни-ците „Воля“ и „Вечерна поща“. Участва като запасен офицер и в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Разочарован от старите политически партии, преживял дълбоко националната катастрофа (войнишките бунтове, Радомирската република, изгонването на Фердинанд), влиза в редовете на Земеделския съюз. Оттук нататък той нито веднъж до края на живота си няма да измени на убеждението, че „писател, който се занимава с политика, трябва да бъде близо до народа, да споделя неговата участ“.

През годините на самостоятелното земеделско управление Трифон Кунев сътрудничи активно на земеделските из-дания. Това е и периодът, когато създава хумористичните си разкази, които събира в двете части на книгата „Весели зло-получия“ (1919 и 1922 г.). Много от тези разкази са писани още преди войната и са печатани във в. „Воля“, „Вечерна поща“, „Вестник на вестниците“, „Дунавски вести“, „Оран-жев смях“… Обект на неговия присмех са аморални типове на обществото, мошеници и лицемери…

След извършването на военнофашисткия преврат на 9 юни 1923 г. срещу правителството на БЗНС Трифон Кунев е арестуван в V полицейски участък. Там той написва в наро-ден стил поемата си „Песен за Ал. Стамболийски“, убит на 14 юни 1923 година. Поетът отново е арестуван след атента-та в черквата „Св. Неделя“ и само по някаква щастлива слу- чайност остава жив. Бил е в една килия с Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев.

През 1930 г. в интервю с Трифон Кунев, посветено на 50-го-дишнината от рождението му, което е отпечатано във в. „Ли-тературен глас“, писателят Хр. Бръзицов е имал основание да напише: „Никой български писател не е лежал толкова пъти в затвора и не е минавал толкова често за комита по перо…“ Про-рочески думи, защото на Трифон Кунев е било съдено между 1934 и 1952 г. още четири пъти да бъде принудително въдворя-ван на местожителство и три пъти да лежи в затвора…

Малко известен е този факт, че наред със Стоян Омарчевски личен принос има и Трифон Кунев за непрекъснато проявява-ните – морални и материални – жестове от правителството на Ал. Стамболийски към писателите и другите дейци на нацио-налната ни култура: честването на Иван Вазов и Ст. Бобчев, от-пускането на лични доживотни пенсии, даването на помощи, изпращането на писатели в дипломатическите мисии…

Какво е било мястото на Трифон Кунев в творческата общ-ност, свидетелства негов съвременник: „Познаваха го повечето

от софиянците и най– вече пощенските раздавачи. Той полу-чаваше огромна кореспонденция и една част от писмата бяха адресирани: „До г-н Трифон Кунев (ЛАНЧЕЛОТО)“. Шаржът на Ал. Добринов „Писателското кафене“ „Цар Освободител“, където Трифон Кунев е на преден план, заобиколен от прияте-лите му – писатели и художници, потвърждава известността му през 30-те и 40-те години на миналото столетие.

За дядо Трифон лично

Написаното по-горе се съдържа в разни чужди свиде-телства, свързани с жизнената и творческата биография на Трифон Кунев. Защото аз имам лични спомени за него с давност отпреди 60 години. Приятелството с дядо ми по майчина линия Цоно Матов (убит „при опит за бягство“ на 1 юни 1925 г.) бе пренесъл върху семейството му. Отбиваше се поне веднъж годишно в родното ми село Крушовица, Плевенско. Освен различни лакомства в голямата му кожена чанта винаги имаше и по няколко книжки от Ангел Кара-лийчев, Елин Пелин, Николай Райнов, Цанко Церковски…

На него пръв се бях осмелил да покажа тетрадката си с нес-копосните и наивни стихотворения…

През октомври 1944 г. пристигна с военен джип в село на път за Плевен. Заедно с вуйчо Георги (дипломат от ка-риерата, а по това време началник на консулския отдел в Министерството на външните работи и главен редактор на в. „Народен спорт“) и Никола Пенев (редактор на в. „Сеяч“, орган на Академичния ЗМС) трябваше да участват на дру-гия ден в голям земеделски събор: Вуйчо ми и Н. Пенев бяха пристигнали предишната вечер с влак през Горни Дъбник, където бяха останали да нощуват при Пею Гаджев, поет и драматург. Дядо Трифон (бяхме свикнали с брат ми да го на-ричаме дядо) раздаде на всички ни подаръци: на баба Симе-она и на майка ми забрадки, на баща ми голяма пачка с цига-ри „Златна Арда“, а за „юнаците“ имаше заедно с книжките и десетина молива с гумички на единия край. Новината, че е пристигнал Трифон Кунев, обиколи светкавично селото и само след час бабиният двор се изпълни със земеделци. В Плевенския край той се ползваше с голяма известност…

На другата година (1945) по време на великденската ва-канция прекарахме няколко дни с брат ми Богомил в София. С вуйчо ми отидохме в Земеделския съюз, който тогава се помещаваше на ул. „Стефан Караджа“ 10. Трябваше да се уточнят някои подробности във връзка с провеждането на възпоменателен събор по случай 20 години от убийството на дядо ми. По това време Трифон Кунев изпълняваше ед-новременно длъжностите председател на Съюза на писате-лите, директор на Народния театър, а в БЗНС отговаряше за културно-просветната дейност. Тогава се запознах и с Ценко Барев, който беше един от помощниците му. Дядо Трифон ми изнесе цяла лекция за дядо ми: нареждаше го между най-видните фигури на БЗНС… Двамата с вуйчо ми си припом-ниха и случки от екскурзията, която група писатели, водени от Трифон Кунев, бяха направили в Турция преди войната. Съпровождал ги е вуйчо ми, по това време заместник-кон-сул в Цариград. В групата са били Ангел Каралийчев, Ата-нас Далчев, Георги Константинов със съпругите си и д-р Да-фина Кьорчева, с която Трифон Кунев споделяше съдбата си след смъртта на първата си съпруга Марина…

През един от ранните пролетни дни на 1953 г., когато още бях студент в Софийския университет, срещнах неочаквано на ул. „Раковски“ (между улиците „Гурко“ и „Ст. Караджа“) Трифон Кунев. В първия миг се стъписах, колкото смутен, два пъти повече бях изненадан: от някогашната му исполин-ска фигура нямаше и помен. Изглеждаше ми прегърбен и смален, брадата му беше съвсем побеляла и оредяла. Няма-ше го и широкополото бомбе. За миг си помислих, че преди половин век, прегърнати през рамо, двамата с Яворов се бяха разхождали по тази улица – именитият поет с ново то-ку-що купено бомбе, а младият му приятел с подарената му стара филцова шапка с широка периферия. Дядо Трифон се зарадва на срещата ни, просълзи се, прегърна ме и ме пока-ни у тях да пием липов чай…

От тоя ден насетне започнах да се отбивам често в коо-перацията на ул. „Раковски“ и площад „Славейков“. Повечето пъти го заварвах сам, защото д-р Кьорчева още ходеше на работа. Оплака ми се, че при различните обиски много от книгите му били иззети от Държавна сигурност. Понякога се разхождахме двамата, обикновено привечер, из Парка на свободата (Борисовата градина). Тогава се отпускаше да говори за преживяното в затвора, разпитваше ме за хората, които познаваше. Три-четири пъти го придружавах на срещи-те му с Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев в кръчмата „Дивите петли“ на ул. „6 септември“ и „Граф Игнатиев“, на ъгъла срещу черквата „Св. Седмочисленици“. Сега там е издигната голяма кооперация. На една от тези срещи узнах, че в мътните събития около 9 септември 1944 г. при устано-вяването на отечественофронтовското управление Трифон Кунев е спасил живота на Каралийчев, Фурнаджиев, Славчо Красински, Владимир Василев, Змей Горянин и на няколко видни артисти, набедени за поддръжници на бившия режим…

Освен че беше спасил много от талантливите писатели от жестоки репресии и тежки присъди, той заедно с Ангел Тодоров и Андрей Гуляшки е разработил концепцията на в. „Литературен фронт“, който започва да излиза още през есента на 1944 г. Участвал е в изграждането на групата от писатели и журналисти, която се включва към Първа българска армия във войната срещу Германия…

Като директор на Народния театър е направил всичко, ко-ето е било в неговите възможности за комплектуването на творческия състав и обогатяването на репертоара. Трябвало е да положи изключителни усилия, да убеждава и да заплашва даже някои от новоизлюпените големци в министерства и ко-митети за оставането в театъра на главния режисьор Николай Осипович Масалитинов (обвиненията срещу него били, че е белогвардеец, напуснал родината си, и прочее). Запазил от изгонване и Николай Лилиев, главен драматург, срещу когото също имало различни измислени обвинения. Освен актьорите с вече доказани качества в театъра влязла цяла група от току-що завършили ръководената от Н. Масалитинов театрална школа. Много се гордееше, че между младите таланти тогава са били и две момичета със земеделски произход – Маргарита Дупаринова и Лили Попиванова.

Театърът бе влязъл в новия си, следдеветосептемврийски сезон, не без спорове, с разнообразен репертоар. Показват го заглавията на пиесите „Хитрините на Скапен“, „Подвигът“ от Асен Разцветников, „Женитба“ на Гогол, „Гарвани“ от Анри Бек, „Д-р“ на Бранислав Нушич…

Като във всеки творчески колектив, признаваше Трифон Кунев, са съществували интриги, но са идвали от нечестиви личности.

Много би ми се искало повече писатели да прочетат един разговор с Трифон Кунев, който е направил младият тогава литературен критик Борис Делчев. Той е отпечатан в „Лите-ратурен фронт“, г. 1,1944, бр. 11. Любопитни са въпросите, интересни са и отговорите, които Трифон Кунев дава като председател на писателския съюз и директор на Народния театър. Научаваме за характерни моменти от творческата му биография, за приятелството му с Яворов и Гео Милев, за симпатиите му към Христо Смирненски. Интересна е оценката на Трифон Кунев за руската и съветската литература. Писателят говори с признателност за освободителната мисия на Русия през 1878 г. „Но тая свобода, казва той, беше само териториална. По мое мнение чак в наши дни, след 9 септември, се прокламира освобождението на българския гражданин, на човека у нас… Изкуството – подчертава писателят – трябва да утвърди свободата на човека, гордо застанал върху великия пиедестал на човечността“.

*   *   *

Трифон Кунев почина на 1 февруари 1954 г. Бях между малкото участници в погребалната процесия. Студената земя в централните софийски гробища се отвори за още един голям българин, пред чиято памет и дело и до ден днешен си оставаме длъжници. Защото той е не само талантлив поет, сатирик и публицист, но и истински народен будител. Колцина, обаче, го помнят и почитат? А 140 години са и много … и малко, нали?!